Тайната на мъртвите

32.

Константинопол — май 337 г.

Бързам надолу по пасажа, после нагоре по булеварда, покрай който се редят чинари. Още са само фиданки, но един ден ще хвърлят сянка върху цялата улица. Ако градът оцелее толкова дълго. Империята е осеяна с наполовина довършени градове, издигнати, за да задоволят суетата на различни императори. Виждал съм всички: Тесалоника, Никомидия, Милано, Аквилея, Сирмиум — дори Рим е заобиколен от хиподруми, на които никога не са се провеждали състезания, мавзолеи, чиито обитатели са били погребани другаде. Дали някой император ще бъде готов да живее в град, кръстен на неговия предшественик?

Ускорявам крачки, гонен от бързината на мислите си. Спомням си какво ми каза Константин в деня, когато ме завлече в двореца. Християните плюят и драскат, но не хапят. Спомням си и последните думи на Луций Север от другия бряг на Босфора, където чака Константин да умре. Питал ли си се защо Константин е помолил някого, който нищо не знае за Църквата, да разследва смъртта на един епископ?

Дали Константин ме направи на глупак? Евсевий ли го е накарал? Били са сигурни, че дори да намеря нещо, ще го заровя. През целия си живот заравях Константиновите проблеми.

Има две фракции. Те се наричат с най-различни имена, но най-разпространените са ариани и православни. Арианите са последователи на доктрината на свещеник, на име Арий, според която Христос, синът Божий, е създаден от нищото от Своя Отец. Православните твърдят, че за да бъде истински Бог, Христос трябва да е вечен и несътворен.

Вече бях чувал това.

Никея — юни 325 г. — дванайсет години по-рано…

Така и не разбрах за какво спорят. Доколкото ми е известно, никой никога не беше питал дали Аполон е толкова вечен, колкото Диана, или дали същността на Херкулес е като тази на Юпитер. Моите братя и аз никога не сме седели в нашата пещера да нищим природата и лицата на Митра. Ние правехме жертвоприношенията, провеждахме ритуалите, както ни бяха научили. Доверявахме се на боговете, че си знаят работата.

Но християните са различни: дребнави критикари и педанти, които си пъхат носа навсякъде и прекарват десетки часове в безкрайно задаване на въпроси без отговор. Само — поне така смятах — заради онези мигове на весело прозрение, когато откриват, че има и нещо друго, за което могат да спорят. Това докарва Константин до умопомрачение. Той има нужда християните да се молят за несекващия му успех, без да спорят за дреболии като адвокати.

— Обединената империя има нужда от обща религия — оплаква ми се той един ден. — А разделената Църква е обида срещу единия Бог.

А един обиден Бог — обаче той не го казва — може да реши да си потърси нов защитник.

Християните не могат да постигнат съгласие, че техният Бог има три части — баща, който наподобява Юпитер; син Христос, роден от смъртна жена, за да свърши, подобно на Херкулес, неговата работа на земята; и един духовен вестител, който според мен е нещо като Меркурий. Защо трябва да бъдат един Бог, а не три — никой така и не обясни. Обаче прекарват безброй часове в обсъждане на връзката помежду им така, както сенаторите изказват предположения за променливото щастие на дворцовите фаворити.

Един от тези интелектуални интриганти е свещеник от Александрия, на име Арий. Опитвайки се да опише своя Бог, той каза нещо толкова възмутително, че половината християни не искат и да го чуят; другата половина скочи в негова защита и Църквата внезапно се оказа във война.

— Прекарах двайсет години да обединявам империята, за да могат християните да живеят в мир — оплаква се Константин. — А само година след моята победа те се опитват отново да я разкъсат.

Иска ми се да попитам: А ти какво очакваше?

По време на война Константин винаги търси решителната битка. Затова прилага същата логика към Църквата: поканва всички спорещи в своя дворец в Никея, за да се сражават и да обявят победител, когото всички ще признаят.

— Въпросът е толкова незначителен, че не си заслужава споровете — казва той с надежда. — Сигурен съм, че можем да уредим всичко без разправии.

Дворецът се издига на брега на езеро и гледа на запад, бризът от водите прави помещенията прохладни. Никея е скромен град сред плодородни хълмове: голямото изобилие от християни, които се изсипаха тук от цялата империя, едва се побира зад градските стени. Дошли са двеста и петдесет епископи, двойно повече свещеници и презвитери плюс техните слуги, придружители, навлеци и багажа, който носят. Единственото помещение, което е достатъчно голямо, за да се провеждат заседанията на събора, е голямата дворцова зала, където дърводелци са издигнали амфитеатрално редици двойни пейки. Сутринта на откриването епископите заемат своите места, разположени от двете страни на залата, като зрителите на хиподрума.

Повечето от тях, особено източните епископи, които току-що са се озовали под негова власт, днес за първи път виждат Константин. Той ги замайва. Когато всички са станали на крака, влиза сам в ярка пурпурна роба. На слънчевата светлина коприната проблясва като вода, докато скъпоценните камъни, зашити към материята, хвърлят цветни петна върху пода. Той пристъпва тържествено надолу по прохода, главата му е сведена, а бузите зачервени от вниманието. Изкачва се на подиума в края на пътеката, където го чака златен курулски стол, какъвто използват магистратите. Обръща лице към епископите и се приближава до стола.

— С ваше позволение?

Те са толкова шокирани, че едва не забравят да измърморят своето съгласие. Никога досега император не ги е питал за каквото и да било. Константин сяда. Епископите също. Евсевий, който е настанен най-близо до дясната ръка на императора, произнася реч, в която благодари на Бог за доброжелателната мъдрост Константинова. Константин произнася реч в отговор. „Освободете се от оковите на споровете — казва им той — и живейте в свободата на законите на мира. Това радва Бог — а на мен доставя удоволствие.“

Очите му се плъзгат из залата, за да се увери, че е разбран. Двеста и петдесет глави смирено се свеждат.

Обаче две седмици по-късно още не са се огънали. За изненада на Константин излиза, че християните са също толкова фалшиви, както всички останали. Събирането им в двореца не ги е накарало да съсредоточат мислите си върху божественото единство: вместо това ги е насочило към отрова и интриги. Нищо не е постигнато.

На залез-слънце се срещаме в спалнята на Константин. Отвъд прозореца вълните на езерото се плискат върху основата на стените, епископите са на една от своите нескончаеми служби — това е единственото време, когато можем да сме сигурни, че никой не подслушва. Дори дворцовите роби са освободени. Само двамата с Крисп сме — единствените хора, на които може да се довери.

Константин нахлува през вратата. Забелязал съм, че винаги я блъска твърде силно — не е свикнал сам да си отваря. Един секретар подтичва след него, понесъл ръкописите на протегнатите си като цепеници ръце.

— Остави ги там — посочва Константин леглото до мен.

Секретарят ги тръшва, покланя се и си тръгва. Константин развива един и започва да мърда устни, опитвайки се да чете. Питам се дали християните нарочно пишат на гръцки — едно изтънчено унижение.

— От църквата в Александрия до господаря Константин, Август, Цезар и тъй нататък, и тъй нататък — започва да чете Константин. — Като се има предвид, че Евстатий, епископ на Антиохия, се събира с проститутки и неморални жени, ние най-сериозно ви умоляваме да анулирате неговия избор, така че да бъде назначен някой праведен и набожен човек… — Той хвърля свитъка обратно върху купчината. — А някъде между тях — можете да сте сигурни в това — има молба от приятелите на Антиохийския епископ, в която настояват да не обръщам внимание на лъжите, които се разпространяват за него, и да накажа неговите клеветници. — Той плъзга ръкописите по леглото към мен. Някои се плъзгат на пода. — Гай, вземи ги.

— Какво да ги правя?

— Изгори ги.

Понечвам да ги вдигна, но Константин ми махва с ръка.

— Не сега. Изчакай епископите да излязат от черква и го направи някъде, където могат да те видят. Искам да разберат, че си губят времето.

Той се тръшва на леглото.

— Какво трябва да направя, за да ги накарам да постигнат съгласие?

Нищо не казвам. Нито една от идеите ми не е от онези, които Константин нарича конструктивни, а освен това е в лошо настроение. След няколко седмици ще започне неговата vicennalia — двайсетата годишнина на неговото управление. Ще има зверове, паради, тържества. По-късно през годината ще отидем в Рим — за първи път, откакто победихме Максентий. Ужасно иска да сложи край на събора дотогава.

Крисп отива до прозореца и наднича към езерото. Кехлибарът на залеза нахлува и къпе лицето му в подобие на пламъци. Сега е на двайсет и пет и в началото на силата си: една по-сдържана и уверена разновидност на баща си. На същата възраст Константин все още живееше според прищевките на един деспот, а вечер си лягаше, без да знае дали на сутринта ще се събуди. Подобно на човек, който е преживял глад, в сърцето си не може да се освободи от страха, че един ден отново ще гладува. Единственото, което Крисп познава, са успехите.

— Причината е в Евсевий — казва той. — Не иска да те предизвика открито, но е напълно против всякакви компромиси. Освен това познава всички начини да удължи споровете, така че нищо да не може да се реши.

— Винаги, когато говоря с него, е много отзивчив.

— Оцеля като епископ на Никомидия — тогава столицата на Лициний — в продължение на няколко години, докато той управляваше. Евсевий е змия, която може да се промъкне във всяка дупка, стига да е на топло.

За Крисп това е рискован ход — опасно е да споменава Лициний точно сега. След поражението му при Хризополис той бе изпратен на заточение в Тесалоника с жена си Константиана и техния деветгодишен син. Преди два месеца до нас стигнаха слухове, че заговорничи с някои сенатори да избяга в Рим, да се провъзгласи за император и да започне поголовно клане на християните в империята. Сега, когато го повтарям, звучи твърде изсмукано от пръстите, но понякога слуховете имат способността да се осъществяват, а Лициний е изчерпал кредита си на доверие пред Константин.

Бях изпратен в Тесалоника да се погрижа за това. Задъханите клюки твърдят, че съм прерязал гърлото на Лициний, след това съм заклал сина, докато майка му гледала. Вярно е само наполовина — командирът на гарнизона уби момчето, след като си бях заминал, и си плати по-късно за прекаленото усърдие. Полуистините се разпространяват с такава лекота, че истината може само да им завижда.

Константин се изправя в леглото и сваля крака на пода.

— Затова ли ми се противопоставя? Чул ли си нещо? Бил е верен на Лициний, така ли?

Струва ми се невероятно Евсевий да бъде в един отбор с човека, който се готвеше да избие всички християни — но не е съвсем невъзможно. Както Константин е показвал вече много пъти, целесъобразността прави всичко възможно.

Обаче Крисп не иска да се обвързва чак дотам. Посял е семето и сега се отдръпва.

— Трябва да спечелиш Евсевий. Ако се огъне, достатъчно хора от неговия лагер ще го последват, така че да обявиш победа. Спомни си твоите битки — подканя той баща си, — понякога можеш да спечелиш войната, като надхитриш противника. А друг път, както при Хризополис, прякото нападение е най-добрата тактика.

— Загубите при надхитрянето са по-малко — измърморвам аз.

— Да, но врагът ти оцелява, за да продължи да се бие.

Константин му махва да млъкне.

— Не съм повикал епископите тук за война. Дойдох да сключа мир. Мир. — Скача от леглото, прави три крачки през стаята и се обръща. Ярост възпламенява лицето му. — Нима аз съм единственият човек на света, който иска мир?

— Всички го искаме. — Крисп обаче прозвучава неуверено — никога не е могъл да се справя с избухливостта на баща си.

— Тогава не приказвай така, сякаш водим война. Хитрини, атаки, сражения — това са метафори. Никой няма да умре. В края всички воюващи ще станат и ще се върнат към работата, която са вършили преди това. На бойното поле това не се случва.

Константин стоварва юмрук на масичката от слонова кост, опряна в стената. Една маслена лампа е оставена твърде близо до ръба — тя подскача, пада на пода и се строшава. Маслото се разлива.

— Какво искаш да направя? — пита той Крисп. — Да извикам кавалерията, за да стъпче епископите с конските копита? Да извадя очите на християните и да ги горя с нажежени железа, докато приемат моя начин на мислене, както правеха моите предшественици? Да изпратя армията си по света, за да изтрие от земята всяко селище, което не мисли като мен?

— Нямах предвид…

— Защото това би било твърде лесно. Всеки може да размахва меч. — Той втренчва поглед в Крисп и го кара да сведе очи с бащиния си авторитет. — Валерий и аз кръстосвахме пръчки, когато бяхме на пет, и единственото, което се е променило оттогава, са оръжията, които станаха по-остри. Но ако разчитаме на тях, в империята никога няма да цари мир.

Той подритва разлятото масло на пода, хвърляйки пръски наоколо.

— Защо Диоклециан раздели империята? Защото имаше нужда от повече командири, за да води войните си. Колкото повече хора изпращаше да се сражават, толкова повече ставаха битките. Ние сложихме край на това. Един човек, един мир, един бог. Но не намерим ли нови начини да решаваме своите спорове, да свържем тази империя в едно цяло без мечове, тя ще се разпадне. Това ни предлага християнският бог.

— Това е, което ти предлагаш — вметвам аз.

— Това е работа за поколения. — Той се обръща пред прозореца и разперва ръце широко. — Аз съм такъв, какъвто съм — несъвършен, трудно поддаващ се на промяна. Не съм докосвал меча си от деня, когато победихме Лициний — оттогава са минали почти девет месеца, но кълна се в Бог — трудно е. Знаете ли християнската история за пророка Моисей?

— Той извежда народа си от Египет — казва Крисп за мое сведение.

— Обаче никога не стигнал до Обетованата земя. Това оставил на своя наследник… — Константин бърчи чело, опитвайки се да си спомни.

— Йосиф. — Крисп му подсказва името, но не това е в главата му. Вторачил е поглед в баща си. Току-що се е случило нещо важно — проблясък на истина, лъч светлина в бъдещето. Един ден историците ще отбележат, че Крисп е наследил Константин като единствен Август на империята: тези техни думи бяха написани точно в този миг.

Това оставил на своя наследник.

Наследник — не наследници. Константин никога преди не е споменавал наследяването. Фауста от години му вади душата, ужасно искайки да разбере какво крие бъдещето за нейните трима синове, но дори тя се научи да не повдига този въпрос. От шокираното и възхитено изражение на лицето му става очевидно, че и Крисп много е искал да научи. Сега вече знае.

Константин се усмихва на сина си — съучастническа усмивка, изпълнена с обещания. И двамата са се освободили от едно бреме. А аз се чувствам като натрапник.

— Ще преобразим империята по образ Божи — казва Константин. — Един нов свят на мира. Но нищо няма да се промени, ако не убедим хората също да се променят.

Все още замаян, Крисп кимва.

— А щом Църквата не може да постигне съгласие, каква надежда има за всички останали?

Никаква, смятам аз. Мислите ми се връщат в Тесалоника. Гледам как кръвта се разлива по червения мрамор, докато писъците на Константиана разтърсват двореца. Така ли съхраняваш мира? Ще ми се да бяха пощадили момчето.

Константин сяда на крайчеца на леглото. Крисп се разполага до него.

— И така — как да убедим арианите да смекчат своите възгледи?

Крисп поклаща глава.

— Никога няма да убедиш Арий. Ако беше сам — може би, но сега неговите идеи са подкрепени от могъщи покровители — той не може да отстъпи. Така би унизил Евсевий.

— Наистина ли каза, че е имало време, преди Христос да съществува? — Константин изглежда искрено ядосан. Не иска неговите поданици да си представят време преди появата на техния Спасител.

— Преди Христос да бъде роден, не е съществувал — цитира Крисп думите на Арий.

На мен ми звучи като нещо подразбиращо се; обаче за християните това е по-страшно от държавна измяна. Но не бива да се отрича на Константин, че няма търпение да се занимава с това.

— Тези въпроси за Троицата са толкова неясни, толкова несъществени, че изобщо не би трябвало да се задават. А ако бъдат зададени, всички би трябвало да проявят здрав разум и да не им отговарят.

— Не можеш да върнеш зададения въпрос. Затова трябва да осигуриш отговор, с който всеки да е съгласен. — Крисп бръква в диплите на туниката си и изважда малък навит лист хартия.

Константин простенва.

— Още една петиция?

— Александър Киренски — моят някогашен учител, помниш ли го? Той е съчинил символ на вярата.

Символът на вярата е документ, каквито християните обичат: инвентарен списък на атрибутите на техния Бог. Да се намери такъв, под който всички епископи могат да се подпишат, се превърна в главна цел на събора.

Константин го прочита. Дори от безплътността на християнската доктрина той притежава необикновената способност да извлича най-важното.

— Този израз — „Христос… роден, несътворен“ — на това ли Арий ще възрази?

— Ако Бог е сътворил Христос, тогава Христос ще бъде нещо различно от Бог. Но ако е роден от баща си, тогава са единосъщни, съществуват в една и съща материя, което означава, че Христос трябва да е съществувал толкова дълго, колкото Бог.

— Значи Бащата и Синът са една и съща материя.

Виждам как идеята пуска корен в Константиновото съзнание. Следва малко обсъждане, на което не обръщам внимание. Всичко, което има значение, е изводът.

— Трябва да им покажеш пътя. — Крисп посочва купчината забравени петиции, още пръснати по леглото. — Как смяташ, защо ти ги дават?

— За да ме разстройват?

— Защото имат нужда от съдия.

На следващата утрин Константин свиква заседание на събора в голямата дворцова зала. Епископите се подреждат в техните дълги бели редици и стоят прави, докато Константин се настани на златния си стол. Дузина хартиени свитъци са вдигнати във въздуха, за да бъдат забелязани. Константин ги пренебрегва и посочва стария учител на Крисп.

— Съборът дава думата на Александър Киренски.

Възрастният мъж — як, със строго лице, черната му брада на път да побелее — става и започва да говори. Думите му не значат нищо за мен, но още помня как започна.

— Вярваме в един Бог…

В мига, в който Александър свършва, Евсевий вече е на крака, но Константин не му дава думата. Той оглежда събранието с мек поглед.

— На мен това ми звучи много разумно — отбелязва императорът, малко като на себе си. — Съвпада почти напълно с моите собствени вярвания. Всъщност, ако добавиш нещо, за да бъде ясно, че Синът е от същата същност като Бащата…

— Единосъщен, Хомоусиос — подсказва му преводачът гръцката дума.

— … кой би могъл да го оспорва?

Очите му се плъзгат из залата, докато накрая се спират на Евсевий, който все още стои прав в очакване да бъде призован.

— Епископе?

Евсевий облизва устните си и кашля, за да прочисти гърло. Ръката му подръпва изваден от робата му конец, навива го върху дебелия пръст толкова силно, че върхът му почервенява.

— Аз…

Той, разбира се, е победен. Може да нарече Константин еретик или да приеме компромиса. Самоубийство или отстъпление.

Разперва широко ръце.

— Кой би могъл да оспорва това?

Константин се усмихва възхитен. Останалите епископи — поне повечето от тях — тропат с ръце и ръкопляскат. Усмивката остава на лицето на Евсевий точно докато Константин отмести поглед.

Сега, когато гледам в миналото, съм изненадан, че си спомням всичко толкова ясно. Оттогава не съм мислил често за събора. Онова, което се случи твърде скоро след него, го прогони от мислите ми и промени всичко: това е счупената отломка на история, която никога не се случи. Не пасва.

Можеш да твърдиш, че бащите и синовете имат една и съща същност. Можеш да го напишеш в символ на вярата, подписан от двеста четирийсет и седем изтъкнати християни (Арий и двама фанатици отказаха и заминаха в изгнание). Но това не го превръща в истина.

Бащата създава сина. Обаче не са едно и също.