Тайната на мъртвите

20.

Константинопол — април, 337 г.

Когато се връщам у дома, съобщението вече ме очаква. Тази нощ ела в двореца.

— Празненство по случай рождения ден на племенника на императора — обяснява ми икономът.

Не е ясно дали това е покана или заповед, но аз няма да откажа. Минало е много време, откакто съм участвал в дворцово тържество. Робите ми извадиха тогата от шкафа, където беше събирала прах, и прекараха целия следобед в търкане с тебешир, за да почистят петната. Отнема ни час в сгъване, подгъване и ругатни, докато си спомним как да я накараме да стои както трябва. Икономът ми подхвърля, че изглеждам великолепно, точно както някога. Казаното прозвучава тъжно.

Залата с деветнайсетте ложета се намира в дворцовия комплекс в сянката на Хиподрума, чиито горни редици се извисяват над нея. Съпоставката е подходяща и жестока. И двете сгради са дълги и високи с остър завой в края; и двете по свой начин са състезателни писти. Съревнованията в залата са по-малко публични, но по-жестоки; и двете са предпоставка за случайни смърти. Мраморните подове не попиват кръвта толкова добре, колкото пясъкът.

По-висока от човешки ръст статуя на Константин с тримата му синове се извисява от пиедестал при входа и гледа към залата. Между него и децата му има странно разстояние, сякаш дори те не смеят да го доближат. Трябва много внимателно да огледаш пиедестала, за да откриеш запълнените следи от петия чифт нозе, които са стояли на мрамора.

Под свода в началото на помещението Константин и полусестра му Константиана се излежават върху първото ложе като двойка египетски богове, извършили кръвосмешение. Невъзможно е да не видиш, че са заобиколени от призраци. Дори техният племенник, Цезар Далмаций, чийто рожден ден щяхме да празнуваме, стои настрана.

От горната част на помещението останалите осемнайсет ложета се редят покрай двете срещуположни стени като двете прави писти на Хиподрума. Това е мястото, където се решава надбягването: колкото по-близо си до императорската двойка, толкова си по-близо до победата. Константин не обича тези официални вечери: не му се нрави, че трябва откровено да подрежда хората по ранг. Чувствителното му сърце не понася разочарованието на гостите, когато се озоват до вратата, а прагматичният му разум разбираше ползата от несигурността. Стъпваш по-внимателно, когато не знаеш какво ти е положението.

Аз заемам определеното ми място — от лявата страна, втори след последния. Споделям ложето с мършав съдебен служител, който поглъща храната така, сякаш не е ял от цяла седмица, един сенатор от Витиния и един търговец на жито, който може да говори само в килограми. Слушам дрънкането му за вредителите в Египет и дали тазгодишното прииждане на Нил няма да пропадне, докато оглеждам останалите гости. Евсевий е тук — близо до входа на помещението, потънал в дълбок разговор с мъж, когото разпознавам като Флавий Урс, маршал от Константиновата полева армия. Питам се за какво толкова могат да разговарят епископ и войник.

Трудно ми е да не поглеждам към първата маса откъм дясната ръка на Константин; трудно е да не ненавиждам хората, излегнали се там сякаш по право. Питам се защо ли съм поканен.

— В сравнение с миналия месец цената скочи с пет денария. — Търговецът разкъсва със зъби печен на шиш съсел. Мазнина, смесена с кръв, покапва по брадичката му. — Много интересно, нали разбираш? Обикновено през пролетта цената пада, защото морето вече става за корабоплаване и корабите започват отново да пристигат. — Той започва да се киска, сякаш това е гатанка, достойна за Дедал. — Авгурите и магьосниците предсказват бъдещето по мъртви вътрешности и по полета на птиците. Аз пък предсказвам по цената на житото.

Отговарям му — това е най-безболезнената възможност.

— И какво виждаш?

— Не е ли очевидно? — Поглежда ме така, сякаш съм детенце. — Неприятности.

Преди да успее да ми обясни подробно, в помещението настъпва тишина. Константин се е изправил и крачи към центъра на залата. Позлатеният полукупол спира светлината и я връща обратно в трептящия въздух около него така, че той сякаш е стъпил сред пламъци. Ние всички скачаме на крака, но Константин махва със сбръчканите си ръце, давайки ни благословията си да останем седнали.

— Тази вечер тук всички сме приятели. Приятели на империята и приятели на моя скъп племенник Цезар Флавий Далмаций.

Обръща се към цезаря и му махва да стане. Далмаций пристъпва тромаво напред, с плаха усмивка приема аплодисментите, с които го посрещат. Днес става на деветнайсет, но изглежда недорасъл — дългата му коса се вие на малки къдри, а очите му естествено се свеждат към земята. Златната му роба сякаш е била заета от някой с десетина сантиметра по-нисък.

Константин поглежда публиката и разиграва загриженост.

— Някои от вас изглеждат разтревожени. Може би смятате, че ще говоря прекалено дълго, като се има предвид върху колко много прекрасни качества, притежавани от моя племенник, мога да се разпростра. Ще се опитам да не ви досадя.

Това е доста изтъркана реторска шега — вероятно стара колкото Омир. Предизвиква послушен смях, но нищо повече. От другата страна на залата виждам Евсевий да прошепва нещо на Урс. Генералът едва забележимо кимва.

— Въпреки това искам да кажа няколко думи за своя племенник, който другата седмица ще тръгне с мен на поход срещу персийците. Милостивият Бог ме е благословил с трима чудесни синове, с които да споделям императорското бреме. Горд съм да прибавя към тях тримата моя племенник, като син.

Сенаторът до мен изглежда отвратен.

— Не можехме ли да намерим някого другиго да свърши това? — промърморва той.

Прав е — наистина е мъчително. Константин въобще не трябваше сам да произнася панегирика. Предполагам, искал е да поласкае Далмаций, но той изглежда откровено отчаян. Дори Константин усеща настроението, макар да не знам дали разбира причината. Усмихва се още по-широко и заговорва още по-високо. В един момент дори отива до Далмаций и го прегръща доброжелателно през раменете. Но нищо не се получава. Човекът, който омагьоса света да приеме нов Бог, сега не може да накара публиката си да ръкопляска на един юноша на неговия рожден ден. Горкият Далмаций стои като кукла.

Напрежението се отразява и на Константин. Гласът му започва да преграква; два пъти трябва да спира заради пристъпи на кашлица. Чувам как в дъното на залата започват приглушени разговори.

Спомням си какво каза Север. Цезар Клавдий се тревожи за здравето на баща си. Оглеждайки помещението, осъзнавам изведнъж, че всички тук го знаят. Лампите са прекалено ярки, усмивките — твърде застинали. Това е погребален пир, започнал прекалено рано. Те погребват Константин жив.

Най-сетне вечерята завършва. Робите разчистват съдовете. Гостите стават и сега вече се смесват в множеството. Търговецът на жито се извинява и избягва в другия край на залата не по-малко отегчен от мен, отколкото аз от него. Промъквам се към предната част на помещението, стараейки се да привлека погледа на Константин, но тълпата е прекалено гъста. Вместо това попадам сред кръг мъже, потънали в разговор. Те млъкват, когато им се натрапвам.

— Гай Валерий Максим. — Това е Евсевий в обшита със злато тога, не по-малко величествена от тази на императора. Отново отсянка на подигравка, когато произнася фамилното ми име. — Още ли не си открил истината?

— Чакам някой да ме просветли.

— Един от нашите братя во Христе беше пребит до смърт със статуя на философа Хиерокъл — обяснява Евсевий на останалите. — Прословут гонител на християните е стоял точно зад него. Императорът е заповядал на Гай Валерий Максим да намери убиеца.

Гроздът мъже около него започва да кима сериозно. Те са странна компания за един епископ: префектът на Константинопол, префектът на провизиите, който надзирава хлебните дажби, двама генерали, чиито лица са по-известни от имената им, и Флавий Урс, маршал на армията. Познавах го, когато беше трибун на Осмия легион. Викахме му Флавий Мечката. На бойното поле носеше шапка от меча кожа и огърлица от нокти и зъби. Той е нисък, широкоплещест, с могъщ гръден кош и гъста брада, която крие белезите по лицето му. Баща му е варварин, прекосил границата по време на хаоса преди управлението на Диоклециан, който след това влезе в римската армия, за да пречи на сънародниците си да го последват. Мисля, че синът е не по-малко гъвкав.

Той не долавя иронията на Евсевий и кимва одобрително.

— Генерал Валерий знае как да се оправя с престъпниците.

Да, предполагам, че знам.

Евсевий се измъква, за да се види с двама сенатори, които го заговориха. Изглежда познава всички събрани тук. Прекарвам още няколко минути с Урс и генералите, обсъждайки подготовката на персийската кампания, възможните резултати и дали могат да стигнат до Ктесифон през есента. Точно както някога.

Но има нещо различно. Тези мъже са на върха на своята власт — би трябвало да трептят от увереност. Вместо това изглеждат сковани и нерешителни. Дори докато разговарят с мен, очите им се стрелкат из залата. В началото предполагам, че просто са отегчени. Но те не търсят някого, с когото да разговарят, а наблюдават всичко. Кой чие рамо докосва. Кой се усмихва и кой се мръщи или кима. Кой пуска шега и кои се смеят.

Най-могъщите хора в империята, а са сковани от страх. Императорът е колос — ако падне, клането ще бъде кърваво и безразборно.

Обръщам се към Урс.

— Вчера се сетих за Луций Север. Помниш ли го?

Дали е от светлината на лампите, или Урс ми намигна? Иначе мрачното му лице остава непроницаемо.

— Обаждай се.

Тълпата оредява. Хората се измъкват, измисляйки извинения. Никога не е било така. Продължавам към предната част на залата, обаче, изглежда, Константин вече си е тръгнал — без да се сбогува и сам.

Мисля си да направя същото. Не зная защо той ме покани тук, но това бе една пропиляна вечер. Обръщам се да си вървя и се озовавам пред един от дворцовите евнуси. Той не казва нищо, но ме поканва с ръка към странична врата, изкусно скрита зад една от колоните. Две дузини ревниви очи виждат как съм повикан и го отбелязват.

След дима, благовонията и горещината в залата нощният въздух ме пречиства. Евнухът ме води през празния двор, под арка и по протежение на аркада, докато се изправяме пред врата. Лампи горят в скоби на стените; стражи от Школата стоят изпънати, напомнящи привидения в своите бели униформи. Евнухът почуква, чува нещо неразбираемо отвътре и ме поканва с жест да вляза.

Разбира се, аз очаквам Константин. Вместо това се озовавам пред сестра му Константиана, седнала като стара жена на плетен стол с одеяло на раменете. Това трябва да е нещо като гардеробна: върху мебелите са пръснати дрехи, чифт червени обувки са изритани в ъгъла. Две момичета робини са клекнали до нея и свалят слоевете мазила и пудра от лицето й като работници, реставриращи статуя.

Тя е вторачена в сребърно огледало на тоалетката си, без да поглежда към мен.

— Чувам, че имаш нова задача от Август — казва без въведение. Винаги „Август“, никога „Константин“ или „брат ми“. — Не мислех, че някога отново ще те използва.

Продължава да се взира в сребърното огледало на тоалетката, без да поглежда към мен. Технически тя е полусестра на Константин, макар между тях да няма дори полуприлика. Лицето й е дълго, овално и плоско; смятат я за красива онези мъже, които си падат по липсата на изразителност. Носи косата си сплетена на сложни плитки, вдигнати на главата й и навити на панделка от слонова кост — прическа, прекалено младежка за жена, която наближава четирийсетте.

Не мисля, че забележката й изисква отговор, затова не казвам нищо. Едва ли е изненада, че се интересува от смъртта на Александър. Изглежда цял Константинопол говори за това.

— Казаха ми, че сега Август те кара да разследваш убийства. Сигурно е разнообразие да не ги извършваш.

Покланям се и фиксирам погледа си върху картината на стената зад нея. Трите богини на грацията и красотата: Аглая, Ефросина и Талия — напразна надежда в това помещение.

— Подчинявам се на Август за всичко. Винаги.

Докато изстъргва грима, една от робините натиска прекалено силно. Константиана изскимтява; червено петно изскача на избелената й буза. Без да се обръща, тя протяга ръка през насажденията и плясва умело момичето по лицето.

— Вчера те видях на черква с Евсевий от Никомидия — подхвърлям аз.

Никаква реакция. Защо да се оправдава пред мен?

— Той ще спечели много от смъртта на епископ Александър.

— Той ще спечели много, каквото и да се случи. Евсевий е изключителен човек и го очаква блестящо бъдеще.

— Освен ако не бъде обвинен в убийство.

— Няма да посмееш.

Сещам се за охраната пред вратата. Ако съм научил нещо, което няма да се хареса, дали ще си тръгна жив?

— Константин поиска да открия истината — колкото и да е невероятна.

Започвам отново да оглеждам трите грации. Художниците, които са ги нарисували, са направили странен избор. Аглая е възрастна жена с дълги сребристи коси и лице, което изглежда така, сякаш някоя усмивка ще го разруши. Ефросина прилича забележително на жената пред мен — едно по-младо превъплъщение, чиито горди очи показват колко е далеч от благоразумието. Талия е единствената, чието цветущо лице подхожда на името й33, макар да личи, че е прерисувано, и то неумело, така че сега главата й не е на една линия с тялото. Все едно гръбнакът й е строшен.

Константиана забелязва, че съм се разсеял.

— Слушаш ли ме?

— Прости ми — извинявам се аз. — Спомних си твоята сватба.

Милано — февруари 313 г. — двайсет и пет години по-рано…

Декларацията, която прокламират, започва така: Когато аз, Константин Август, и аз, Лициний Август, щастливо се срещнахме в Милано и обсъдихме всички въпроси, свързани с общественото добруване…

Константин и Лициний — последните двама императори. Те идват в Милано шест месеца след победата на Константин при Милвийския мост, за да разделят света помежду си. За да циментират своето съдружие, Лициний ще се ожени за Константиновата сестра Константиана. Никой не споменава, че последният човек, сключил брачен съюз със семейството на Константин, сега е безглав труп на дъното на Тибър. Поводът е щастлив.

Обаче не и за мен. По време на кампанията бях дясната ръка на Константин. Сега, когато битките са спечелени, няма голяма нужда от мен. Свещеници и жени изпълват двора. Носи се слухът, че богът на християните е избрал Константин, или обратното, и свещениците са го накацали като мухи еднокрако куче. А що се отнася до жените — не може да вдигнеш сватба без тях.

— Предпочитам всеки ден да срещам банда мародерстващи готи, отколкото да се опитвам да разбера тия жени — обявява Константин един ден след вечеря. — Плашат ме повече от всяко бойно поле.

Ами тогава ги отпрати, казвам си аз. Но той не мисли като мен.

Константиана изглежда лъчезарна, истински щастлива. На двайсет и четири сигурно се е тревожила, че ще си остане стара мома, част от никога несключена сделка. В един момент дори се понесоха слухове, че Константин може да ми я предложи. Сега е сестра на един август и съпруга на друг — човек би си помислил, че е най-могъщата жена в света.

Фактически тя дори не е най-могъщата жена в гардеробната. Зад нея е застанала Константиновата майка Елена и ръководи робините, които решат и закрепват с фуркети косите на Константиана, докато Фауста, съпругата на Константин, се излежава на една софа и подмята остри комплименти. Колко се бил поправил външният вид на Константиана, след като й вдигнали косите; колко добре прикривала роклята плоските й гърди; колко приятно било да видиш зряла булка. Аз и Крисп сме в стаята, чакайки да ескортираме Константиана на сватбата, но това не ги спира. Свикнали са да говорят пред деца и слуги.

Фауста и Константиана приличат на статуи от едно и също ателие. И двете са родени от августи и отгледани в дворци, смеят се по един и същи начин, държат се по един и същи начин, по един и същи начин накланят глави и се цупят, когато не получат онова, което искат. Почти сигурно са роднини, макар че ще ти трябват яки ножици, за да пробиеш заплетените клони на императорското родословно дърво.

Елена е различна от тях. Издигнало се само обикновено момиче, чийто съпруг става Август. Тя носи сребристата си коса дълга, като предизвикателство срещу възрастта; не е красива като другите две, но лицето й е безкрайно по-силно.

Вратата се отваря с трясък. Има само един мъж, който може да влети на тази среща по такъв начин, и това, разбира се, е Константин. Оглежда трите жени, зърва ни с Крисп в ъгъла и впива поглед в нас.

— Валерий, нужен си ми.

Константиана се обръща на стола си.

— Нещо не е наред?

— Лициний създава неприятности. Все още е готов да проявява търпимост към християните, но иска да изпратя Крисп обратно в Никомидия като заложник.

— Не — казва Елена.

— Това със сигурност не е кой знае какво искане — обажда се Константиана.

Константин, който не отстъпва пред никой мъж на земята, полага усилия да не се подчини на майка си.

— Не беше толкова придирчива, когато ме изпрати в двора на Галерий — оплаква се той.

— Това беше цената баща ти да бъде издигнат за Цезар. Нужен залог. Сега ти притежаваш всичко. Не е нужно да поемаш този риск.

— Говориш така, сякаш моят бъдещ съпруг е едва ли не убиец — възразява Константиана. — Защо племенникът ми да не дойде и остане при нас на изток?

Можеше да си го спести. Елена отива при Крисп и го обгръща, сякаш да го защити. В момента той е на тринайсет и расте бързо, има непринудено държане и винаги е готов да се усмихне — затова е любимецът в двореца.

— Единственият ти син — припомня Елена на Константин.

— Единственият ти син засега. — Фауста се изтърколва по гръб на софата и се потупва по корема, който най-сетне е почнал да се издува под роклята й.

От опит знам, че няма нищо по-самодоволно и неспокойно от бременна императрица.

Това не впечатлява Елена. За нея собственият й развод е незаконен. Децата на Констанций от втората му жена не са нейни: значи децата на Константин от втората му съпруга няма да бъдат нейни внуци, независимо чия кръв тече в техните вени. Императорско семейство е само нейното с Констанций: Константин ще е този, който ще опази нейното наследство, а Крисп ще го укрепи.

— Мога да отида в Никомидия — обажда се Крисп, — ако се налага.

Константин отхвърля предложението.

— Лициний просто опитва да получи по-добра сделка. — Замисля се за миг. — Дали да не му предложа допълнителна провинция? Например Мизия?

— Ако му предложиш земи, ще си помисли, че възнамеряваш да си ги вземеш по-късно — изтъквам аз.

Споглеждаме се с Константин зад гърба на Константиана.

— Нима християните са толкова важни, че си готов да провалиш сватбата ми? — изстенва Константиана.

Робите продължават, без да обръщат внимание на нашия спор, закрепвайки оранжевото й було с фуркети и пристягайки колана на роклята, докато ние обсъждаме дали сватбата ще се състои.

— Трябва ли да споменаваш християните? — питам аз. — Защо не направиш декларацията по-неясна — религиозна свобода за всички, без да се изтъква никой конкретно.

— Не — обажда се Елена отново. — Кой ти даде победите? Чий знак изрисува на щитовете на своята армия, когато победи Максентий?

Прекосявам стаята и се заглеждам през прозореца.

— На Лициний не му пука за християните. Той просто иска да бъде успокоен.

— И как да го успокоя?

— Нищо не му предлагай. — Възмутен хленч от Константиана. — Нищо повече от онова, което вече си дал. — Кажи му, че предложението ти е справедливо и че да иска повече, говори за липса на доверие.

Константин обмисля казаното.

— Ами ако откаже?

— Отседнал е в твоя дворец, на твоя земя, пазен от твоята армия. Ако сега се откаже от брака, ужасно ще те затрудни.

Оставям усложненията неизречени. Не искам да обиждам Константиана пред прага на сватбата й. Но тя не е глупава. Без армии, провинции или пари, които да хвърли в този спор, тя използва оръжието, с което разполага: избухва в плач.

— Не може ли поне веднъж в живота си да направиш сватба, без да мислиш какво ще спечелиш от това? Сякаш и в брачното ни ложе искаш да легнеш!

— Не, не искам! — Константин се впуска напред и я прегръща бащински. — Лициний усложнява нещата. Обаче Валерий е прав: предложението е почтено и той сигурно ще го разбере. — Още една прегръдка. — Няма да иска да те изпусне.

Една императрица не би трябвало да плаче. Сълзите на Константиана съсипаха грима й. Половин дузина робини се втурват, за да поправят щетите, пудрят и оцветяват, докато поправките вече са незабележими. Когато спускат булото й, бурното допреди малко лице не показва нищо друго, освен ярко пролетно слънце.

Тя не знае, че вече съм получил заповед да замина за Балканите и да разузная за най-добрите места, където една армия може да се снабдява, да лагерува и се сражава.

Сватбата започва и е толкова пищна, колкото булката и женихът заслужават. Заключителното комюнике гласи: Нашата цел е да разрешим не само на християните, но и на всички останали свободата да почитат която религия желаят; които и божества да обитават небесата, нека бъдат умиротворени и благосклонни към всички поставени под наша власт.

Християните са толкова щастливи, сякаш техният Бог се е спуснал от небесата и е започнал да раздава благословии във форума.

— Това е начало — скромно отбелязва Константин. — Има още много работа.

Константинопол — април 337 г.

— Сватбата ми… — Бледа усмивка напуква пудрата по лицето на Константиана, макар със сигурност да не е предназначена за мен. — Почти я бях забравила.

— Щастлив ден.

— Купих на брат си време да се приготви за следващата война. И двамата го знаем — днес. — Тя ме поглежда съжалително. — Знаеш ли, че имаше време, когато Август обмисляше да ме омъжи за теб?

— Не, нямах представа — отговарям аз честно.

Маската на лицето й се възстановява. Вратата към миналото се захлопва.

— Знаеш, че другата седмица Август заминава на военна кампания. Когато замине, ще докладваш на мен. Каквото и да откриеш.

Тръгвам си за вкъщи без придружители и без да обявят, че напускам вечерята. Може би трябва да съм по-предпазлив. Когато се приближавам към къщата си, нещо се размърдва пред вратата. Твърде дългото време, прекарано в двореца, ме е направило неспокоен. Отдръпвам се, спирам, оглеждам сенките.

Там има някого.

— Нима искаш да обереш един старец? — провиквам се аз. Сега ми се ще да не бях толкова суетен да се разхождам без бастун.

Една фигура влиза в кръга светлина, която лампата над вратата ми хвърля. Облекчение се разлива по тялото ми, когато разпознавам Симеон.

— Можеше да изчакаш вътре.

Изглежда изненадан от тази мисъл. С толкова плашещо име ли се ползвам?

— В черквата днес е влязъл някой — не го видях — и е оставил пакет на стъпалата. Вътре имаше съобщение.

Подава ми плоска восъчна плочка. Вдигам я към светлината:

Няма име, нито подпис. Восъкът е сух и ронлив.

— Кога е оставено?

— Следобед.

— Някой видя ли човека, който го е оставил?

— Нищо не си спомнят.

Разбира се, че не си спомнят. Отпращам Симеон и му казвам да дойде утре отново. Денят се оказа твърде дълъг. Преди да заспя, последната ми мисъл е за Константиана — приведена жена, остаряла без време, без да има дори спомени за утеха.

Моята сватба. Почти я бях забравила.

Как ще разкрия убийство в Константинопол? Градът е пълен със счупени статуи и счупени хора; живот, смазан от ежедневното насилие като камък под длетото на каменаря. Когото и да попиташ, никой нищо не си спомня.