Тайната на мъртвите

35.

Белград, Сърбия — днес

Мъжът с бейзболното кепе стреля два пъти.

На девет метра от Аби Грубер беше отхвърлен назад, сякаш се бе препънал в нещо, обаче дебелото му черно палто скриваше всяка следа от рана. После се свлече на земята.

Пистолетът се насочи към Майкъл. Паника избухна наоколо: много хора, които бяха избягали от крепостта, се бяха събрали тук, разкъсвани между страха и любопитството. Сега страхът възтържествува — те се втурнаха към входа на парка, препречвайки пътя на патрулките, които се опитваха да влязат. Писъците и сирените се бореха за надмощие.

Мъжът с бейзболното кепе изкрещя нещо на Майкъл. В краката му Грубер лежеше неподвижен. Кръв попиваше в пролуките между чакъла. Пръстът на убиеца се изви около спусъка.

Аби беше твърде далеч, за да помогне. Искаше да хукне, но краката й сякаш бяха замръзнали. Единственото, което виждаше, беше пистолетът, Майкъл и малкото разстояние помежду им.

Мъж по шорти и черно горнище на анцуг изхвръкна от тълпата и се хвърли към стрелеца. За разлика от Аби той не сбърка. Заби рамо в него, изрита краката му изпод тялото и го запрати тежко на земята. Онзи се помъчи да стане, бейзболното кепе падна, но мъжът с черното горнище го закова на земята. Измъкна пистолета от ръката му и го запрати в храсталаците.

Майкъл беше клекнал до Грубер и измъкна нещо от вътрешния му джоб. Кръв изцапа ръцете му.

— Хайде! — изкрещя той. — Може да има и други!

Аби още не можеше да помръдне. Майкъл се спусна към нея, хвана я за ръката и я повлече след себе си. Когато погледна назад, двама полицаи се приближаваха до стрелеца, автоматите им го държаха на прицел. Мъжът с черното горнище говореше бързо, оглеждаше се и ръкомахаше.

— Трябва да се скрием — каза Майкъл. — Щом полицаите започнат да разпитват свидетелите, ще разберат, че много искат да говорят с нас.

— А Грубер?

Майкъл поклати глава.

— Няма надежда. — Вдигна найлоновата чанта, която беше взел от трупа. В нея беше пробита дупка с размерите на дребна монета.

Излязоха тичешком от парка и пресякоха булеварда. Зад гърбовете им мина трамвай, скривайки ги за кратко от чужди погледи.

— Сега накъде? — попита Аби.

— Кого познаваме в Белград?

Студентският площад беше по-оживен, отколкото сутринта. Точно бяха свършили лекциите; студентите се трупаха на гроздове по площада, чудейки се какво ли става в крепостта. Тук бяха достатъчно близо, за да чуят изстрелите и сирените. За щастие никой от тях май не свързваше Майкъл и Аби — единият окървавен и двамата натъртени — с хаоса. Вмъкнаха се във Философския факултет, без някой да ги познае. Портиерът си спомняше, че бяха идвали сутринта, и им махна да минават.

Бяха дошли точно навреме. Намериха доктор Николич пред вратата на кабинета му. Върху пуловера беше облякъл кожено яке, а в ръката си стискаше връзка ключове. Забеляза ги и им отправи учтива примирена усмивка.

— Да не сте забравили нещо?

Майкъл извади найлоновата чанта на Грубер и му я подаде. Аби не я беше отваряла, като се изключи бързият поглед, хвърлен на съдържанието й в един вход, за да се скрие от любопитни погледи. Това беше достатъчно, за да съзре тъмна разпечатка с размазани букви, които се виждаха неясни върху нея, и да избърше кръвта на Грубер от найлона.

На Николич обаче съдържанието носеше някаква информация, защото той извади най-горния лист и започна напрегнато да го разглежда. Въпреки това не каза нищо за дупката от куршум.

— Това е микрокомпютърна томография на древен папирус?

— Виждали ли сте подобно нещо?

— Чел съм за тази техника.

— Това е оригиналният източник на стихотворението, което ви показахме сутринта — обади се Аби. — Ако има продължение, сигурно е вътре.

Николич остана изненадан.

— И не сте проверили сами?

— Малко бързахме — отговори Майкъл вместо обяснение.

— Затова ни трябва човек, който може да го прочете — добави Аби.

Николич плъзна листата обратно в чантата, но те се закачиха в краищата на дупката от куршума. Макар да бяха избърсали повърхността, още личаха малки петънца кръв. Воят на полицейските сирени заехтя из сградата толкова силно, сякаш колите бяха на площада отвън.

Майкъл се обърна към Николич.

— Имате ли кола? Можете ли да ни изведете от Белград?

Николич се вторачи в него. Майкъл реши да му попречи да каже каквото и да било.

— Разпечатката е ръкопис, принадлежал на един от важните Константинови генерали. Бил изгубен допреди около пет минути, никога не е бил публикуван и точно в момента си търси нов собственик.

За удивление на Аби Николич не им се изсмя, нито повика охраната. Той остана неподвижен дълго време, местейки поглед между нея, Майкъл и найлоновата чанта. Не изглеждаше нито шокиран, нито обиден — а просто слисан.

Вдигна рамене, бръкна в джоба си и извади автомобилен ключ със заешко краче на него за късмет.

— Колата ми е паркирана зад ъгъла.

След това ги поведе надолу по стълбището.

— Не мога да повярвам, че го прави — прошепна Аби на Майкъл, но Николич я чу и се спря.

— Това е Сърбия. Мислите си, че това е най-странното нещо, което ми се е случвало?

Колата на Николич беше малък червен „Фиат“, паркиран зад ъгъла. Аби седна отпред със спусната над лицето коса, така че да го скрива. Майкъл се сниши отзад и се преструваше на заспал, отпуснал глава настрани от прозореца. Движението беше блокирано: патрулки бяха преградили няколко големи кръстовища, макар в действията им да не личеше някаква логика. Аби непрекъснато очакваше да се покаже някой полицай, да почука по прозореца и да поиска документите ми, но нищо не се случи. Те поеха по лъкатушещи, задни улици надолу през стария град и накрая синово излязоха на булеварда. Пресякоха Сава — от моста Аби видя колоната на Паметника на победата, който се издигаше на върха на носа — след това ускориха и излязоха на магистралата, която пресичаше Нови Белград. След минути се озоваха извън града и се понесоха през хълмиста земеделска земя. Аби и преди беше минавала по този път, когато пътуваше за летището: винаги се беше изненадвала колко рязко свършва градът.

Николич не отместваше очи от пътя.

— Искахте да излезете от Белград? Вече сте извън града. И сега какво?

Аби погледна найлоновата чанта в скута си.

— Има ли някое място наблизо, където да поговорим?

Николич влезе в бензиностанция на „Лукойл“ веднага след отклонението за летището. Към магазинчето имаше и малко кафене: седнаха на една пластмасова маса и заотпиваха мазно кафе от пластмасови чаши.

— Не искам да ми казвате какви ги вършите — обяви Николич. — Ако полицията ме пита, ще кажа, че сте ме накарали да ви возя под дулото на пистолета.

— Съгласни сме — отвърна Аби. Ако полицията ги хванеше, това щеше да е най-малката им грижа.

— Дайте да видя документа.

Аби му подаде чантата. Той пръсна документите по масата — четири листа със замъглени изображения и два с набраната от Грубер транскрипция.

Аби виждаше латинския текст на редовете върху спретнатата машинописна страница. Но имаше още. Николич го проучва известно време, после започна колебливо:

Те се спогледаха с нещо като ужас, осъзнали, че чуват слова, които не са били четени от седемнайсет века.

— Трофеят на спечелената си победа — повтори Майкъл. — Ти каза, че трофей е друга дума за лабарума — бойния щандарт.

— Възможно е.

Майкъл накара Николич отново да прочете бавно превода, докато той записваше на гърба на салфетка. В един момент се смръщи.

— Като изключим трофея, май не стигнахме кой знае колко далеч.

— Можеш ли да ни кажеш още нещо за стихотворението? — попита Аби.

Николич вдигна очи.

— Мога да ви кажа името на поета.

Той се наслади на тяхното удивление. Дори при създалите се обстоятелства не успя да се сдържи и се усмихна.

— Написано е от римския политик и поет Публилий Порфирий Оптациан.

— Откъде знаеш?

— По-нататък в ръкописа има списък с имена. — Той им ги показа в транскрипцията на Грубер. — Само по себе си това би направило находката значима. Евсевий от Никомидия — най-прословутият епископ по времето на Константиновото управление. Аврелий Симах — изтъкнат езичник и второстепенно дребен философ. Астерий Софиста — противоречив християнски теоретик. И Порфирий — поет, който се специализира във висока, неконвенционална поезия.

Беше като че четат руски роман — потоп от непознати, непроизносими имена. Но Аби схвана накъде вървят нещата.

— Чувал си за всички тези хора?

— Невъзможно е учен, който се занимава с Константин, да не ги е чувал.

— Значи Порфирий е пишел поезия?

— Неговите стихотворения се наричат technopaegnia — гатанки за забавление на императора. Всичките му оцелели стихотворения съдържат тайни послания.

Усмивката му беше станала още по-широка.

— Истина ли е това? — успя да попита Майкъл най-накрая. — Тази сутрин ти ни се присмя и ни изгони от кабинета си, когато казахме, че в стихотворението може да има указание за съкровище. Сега казваш, че човекът, който го е написал, е известен с това, че вкарва тайни послания в стиховете си?

Усмивката избледня. Под спокойното добро настроение на Николич напрежението взе да си казва думата. Той простря ръце в знак, че не е виновен.

— Честно казано, не знам. Имаме стихотворение и име на поет. Ти твърдиш, че стихотворението съдържа тайно послание, а неговите са прочути с тайните си послания. Направих връзката, но може би това не значи нищо. — Той плъзна ръка по масата и бутна листовете настрани. — Може би вашият приятел си е измислил всичко и е казал онова, което е сметнал, че искате да чуете.

Известно време мълчаха. Аби понечи да отпие кафе, но осъзна, че е свършило.

По магистралата с рев минаваха камиони.

— Хайде да приемем, че стихотворението е истинско и че е написано от човека, когото спомена — най-накрая предложи Майкъл. — Как ще разшифроваме тайното послание?

— Това е като… не зная английската дума.

Той каза нещо на сръбски, но Аби и Майкъл го изгледаха с празни очи. Николич се вторачи отчаяно в масата, опитвайки се да измисли превод. Изведнъж лицето му грейна. Взе хартиената подложка, която беше оставена пред него, и я завъртя. Тя беше направена за деца — колаж от ярки цветове, танцуващи картонени животни и главоблъсканици. Имаше лабиринт, плетеници от линии, картинка, чиито точки трябва да съединиш с линии — и една шарада.

Николич почука с пръст по подложката.

— Точно като нея. Имате текста на стихотворението и го четете нагоре, надолу или диагонално, за да откриете скрити в него думи. Разбирате ли?

Аби и Майкъл кимнаха. Под решетката от думи в рамка бяха изписани още дузина, които децата трябваше да открият. Аби ги посочи с пръст.

— При търсене на думи знаеш какво търсиш.

— Стихотворенията на Порфирий са различен случай. — Николич се отпусна на облегалката и започна да драска по рамката. — В оригиналните ръкописи буквите са били изписвани с червено мастило или подчертани. Някои учени смятат, че дори са били поднасяни на императора върху златни плочки със скъпоценни камъни под важните букви — обаче нито една от тези плочки не е оцеляла.

— Ех, би било хубаво да намериш подобно нещо — подхвърли Майкъл.

Николич не му обърна внимание. Унесено нарисува балончета около няколко думи в рамката под шарадата.

— Всъщност стихотворенията на Порфирий са много по-заплетени. Скритите думи отправят послания, но също така рисуват картини.

— Какво искаш да кажеш?

Сякаш произволно, Николич направи кръгчета около още думи в мрежата. Когато свърши, кръговете, които беше очертал, оформиха силует на полицай.

— Нещо такова. Порфирий бил много умен. Понякога самите картини се състояли от букви, които изразявали къси думи или числа. Когато Константин отпразнувал двайсет години от началото на управлението си, Порфирий написал стихотворение, в което скритото послание образува XX — римското число за двайсет. В едно известно стихотворение посланието рисува формата на кораб. В други — титлите на императора или неговия монограм.

Аби се вторачи в него.

— Неговият монограм?

— Хи Ро. Като лабарума.

— Отново този лабарум — въздъхна Майкъл. — Това ще да е.

Обаче Аби мислеше по-надалеч и по-бързо. Тя измъкна Груберовата разпечатка от купчината листа — не напечатаната на машина транскрипция, а грубото изображение, реконструирано от ръкописа.

— Покажи ми къде тук е стихотворението.

Николич го посочи. Цялата страница беше тъмна и размазана, буквите представляваха черни сенки, като клонки, плуващи в кална вода. Но тя успя да види къде сочеше Николич. Черен блок от текст с дължина осем реда…

Аби направи квадрат с показалците и палците си и обрамчи текста. Без да разваля формата, вдигна ръце към ключицата си.

Някои учени смятат, че дори са били поднасяни на императора върху златни плочки, със скъпоценни камъни под важните букви.

— Имаше една златна огърлица — започна Аби. Майкъл я стрелна с предупредителен поглед — не пред Николич — но тя въпреки това продължи. — Намерихме я с ръкописа — квадратна форма с Хи Ро в средата. Мисля, че би паснала точно върху стихотворението. — Тя се замисли и си припомни усещането за студения метал върху голата си кожа и как инкрустираното стъкло улавяше светлината. — В нея имаше инкрустирани мъниста. Дали не показват кои букви трябва да прочетеш, за да научиш скритото послание?

Николич се загледа в нея, сякаш не можеше да реши дали да се довери на разказа й, или да го отхвърли като налудничав.

— И къде е тази огърлица сега?