Тайната на мъртвите

13.

Лондон — днес

Аби се втурна обратно в читалната зала, като се спря само за миг, колкото да покаже на охраната читателската карта. Седна пред компютъра и прехвърли думите в търсачката.

Направо не можа да повярва. Целият интернет и това да не се появи нито веднъж? Въпреки всичко по някакъв перверзен начин това й вдъхна надежда. Който и да го е изпратил, не е искал да се разбира лесно. Знаел е, че може да го прочете някой друг.

Приличаше й на латински. Преписа с печатни букви думите на лист и се запъти към справочното гише.

— Можете ли да ми кажете какво означава това?

Библиотекарката, висока негърка в рокля с крещящи шарки, си сложи очилата.

— Той посвещава арката като знак за триумф.

— А имате ли представа откъде е?

Жената си свали очилата.

— Предполагам, от някоя триумфална арка.

— Възможно ли е да се разбере от коя?

— Може да опитате Корпуса. — Жената видя обърканото изражение на Аби. — Corpus Inscriptionum Latinarum. Това е каталог на всички надписи на латински, оцелели от Римската империя. Разбира се, стига този да е римски. Може и да е от някой паметник на загинали през Втората световна война. — Жената видя празния поглед на Аби и въздъхна. — Хората продължавали да ги надписват на латински.

Тя изписа един стелажен номер и посочи на Аби рафтовете от другата страна на читалнята. Не й отне много време да го намери. Томовете на корпуса заемаха почти цял стелаж и тежаха вероятно повече от дузина човеци. Обаче бяха добре организирани и след пет минути Аби откри онова, което търсеше:

А отдолу беше посочено местоположението й — Рим, арката на Константин.

Рим, Италия — днес

Някога пътниците за Рим приставаха в Остия — процъфтяващото пристанище на устието на Тибър. Обаче то се беше затлачило още преди векове и първо погреба древния град, запазвайки го така за бъдещите поколения археолози и туристи. Сега пътниците кацаха на другия бряг на реката на пет километра от Остия, където се простираше летището „Фиумичино“. Аби взе влака за Рим и се настани в малък пансион в квартал Траставере. Направо не можеше да си намери място.

Още беше ранен следобед и трябваше да убие няколко часа, докато дойде време за срещата. Купи си туристически справочник и взе такси до Форума. От дясната страна, отвъд непокритите разкопки, огромна тухлена сграда се издигаше нагоре по хълма във все по-разширяващи се концентрични кръгове. В справочника пишеше, че това е Траяновият форум, а когато тя влезе, се оказа съвсем лесно да си представи, че е в някой от съвременните молове. Беше си мислила, че повечето римски руини са или двуизмерни основи, или изтърбушени обвивки като Колизея. Обаче тази сграда беше напълно запазена: отворен атруим, над който се извисяваха трите етажа галерии. Разочарова се, когато научи, че те вероятно са приютявали правителствени учреждения, а не магазини.

Разхождаше се през галерии, пълни със скулптури и късове, извадени от руините на Римския форум, докато не намери залата, която търсеше. Погребална архитектура. Експонатите бяха изложени във фалшиви каменни ковчези, разположени из помещението така, че да имитират гробници. Човек трябваше да се наведе, за да погледне вътре.

Парче от надгробна плоча, IV век сл.Хр. пишеше на табелката. Дъхът й се ускори, когато прочете надписа, отпечатан отдолу. TANGERE VIVI, MORTUOS NAVIGARE. За да стигнеш до живите, трябва да се промъкнеш през мъртвите.

Обаче гробницата беше празна — вътре нямаше нищо, освен гола черна стена. Самотна картичка, залепена за ръба, предлагаше смирено извинение на три езика: Временно този експонат не е на разположение.

Млад пазач беше седнал на стол в ъгъла. Аби отиде при него и се насили да се усмихне.

— Говорите ли английски?

Мъжът кимна и топла усмивка огря лицето му.

— Знаете ли какво се е случило с този експонат?

Усмивката му се смени с официално изражение.

— Беше откраднат. Една нощ преди два месеца банда крадци влезе с взлом и го открадна.

Нещо в нея се стегна.

— Ужасно. — Аби огледа помещението. От тъмните ъгли й намигаха червени светлини. — Няма ли аларми?

— Били са професионалисти. Хълмът зад нас е много стръмен — много лесно можеш да се качиш на покрива — влезли са през вентилационна шахта, срязали са алармата и — чао.

— Много ли неща откраднаха?

— Само това. Смятаме, че са работили за колекционер, който много точно е знаел какво иска. — Мъжът поклати глава. — Странно. Целият музей е бил пред тях, пълен с много по-ценни неща. Защо не са взели тях?

— Полицията откри ли нещо?

— Не, нищо.

Радиостанцията му изпука и някой каза нещо на италиански — явно го викаха.

— Приятно разглеждане, госпожо.

Оставаше й още време за убиване. През сърцето на Рим минаваше модерен път, построен по нареждане на Мусолини, но тя предпочете стария маршрут — по Виа Сакра през Форума. Вървеше между порутените храмове и строшени колони, опитвайки се да си ги представи пълни с живот, покрай Сената, където Брут е наръгал Юлий Цезар; край храма „Свети Лоренцо“ — барокова църква, затворена като в клетка от колоните, принадлежали някога на езическия храм, посветен на Антоний и Фаустина.

Над извисения пищен паметник на Виктор Емануил започнаха да се събират облаци. Огромните кухи арки на базиликата на Максентий и Константин се извисяваха от лявата й страна — архитектурен мащаб, невиждан чак до появата на железопътните гари през деветнайсети век. А пред нея — най-голямата реликва от всички: начупеният казан на Колизея. Макар и в края на сезона, още имаше опашка от туристи, които чакаха, за да влязат, както са правили хората и преди две хиляди години. Аби не им обърна внимание, а продължи по близкия площад до една мръснобяла арка, извисяваща се в ъгъла на огромния площад. Зад нея движението с рев се носеше около древната арена. Погледна часовника си: 4:58.

Арката на Константин. Издигната след 312 г., за да ознаменува Константиновата победа над Максентий в битката за Милвийския мост, която го превръща в безспорен господар на Западната Римска империя — така пишеше в пътеводителя.

Константин Велики. Беше чувала това име, но не знаеше нещо повече от онова, което Грубер й каза. Римски император, който покръства империята в християнството, а с това и Европа, а после всички места, докъдето стигаха европейските пипала. В пътеводителя имаше кратка биография на императора, която не казваше кой знае колко, като се изключат баналностите от рода на тази, че е роден в днешна Сърбия, а майка му била дъщеря на собственик на публичен дом.

Но трябваше да има нещо повече. Откакто се беше събудила в болницата, Константин бе някакъв странен премигващ като пламък на свещ спътник, който я поздравяваше след всеки завой само за да се стопи след това в сенките. Златната огърлица с неговия монограм. Ръкописът от четвърти век, оставен в сенките на Константиновия дворец в Трир. Текстовото съобщение, което цитираше надписа на арката. Съвпадение ли е? Шега? Да не би да полудявам? Сякаш беше впримчена в сън, в който тича през лабиринт и всеки завой я изправя пред една и съща стена.

Вдигна очи към горната част на арката. Сериозни брадати мъже, облечени в роби, гледаха втренчено надолу към нея, сякаш искаха да й кажат нещо.

Какво общо има това с Майкъл?

Чу стъпки зад гърба си и се обърна. Екскурзоводка водеше група туристи от издигащия се отсреща Колизей — жената със сурово лице беше вдигнала шарен чадър като някакво бойно знаме. Аби огледа лицата и се запита какво всъщност търси. Никой не поглеждаше към нея — бяха твърде заети да зяпат арката в дисплеите на своите фотоапарати и камери, докато екскурзоводката ги обогатяваше с факти, които всъщност не искаха да знаят. Жената говореше на английски. Аби се приближи, за да чува, докато чакаше някой да я бутне по ръката или да срещне погледа й.

— Днес учените смятат, че първоначално арката е била построена от врага на Константин Максентий. Когато Константин го побеждава в прочутата битка при моста, я приспособява за себе си.

Туристите, които си правеха труда да слушат, изглеждаха изненадани.

— Да, всички смятат, че римляните са строили всичко от нулата, нали така? — попита екскурзоводката. — Но не е така. Мраморните релефи са взети от други паметници. Големите релефи са взети, поне така се смята, от арка, първоначално посветена на Марк Аврелий. Фризът е от форума на император Траян, също от втори век. Ротондите идват от паметник на Адриан — като вала21, нали се сещате? Във всички тези случаи лицата са изстъргани и заменени, за да приличат на Константин.

Туристите покорно оглеждаха резбите, разбърканите тълпи каменни мъже, заети с войни и лов, а гологлавият император в средата им. Никой не поглеждаше към Аби.

— Всъщност историята не свършва дотук — продължи екскурзоводката и посочи с чадъра една от колоните във фасадата на арката. — Седем от тях са автентични, от жълт нумидийски мрамор. През шестнайсети век един от папите я свалил, за да я сложи в архибазиликата на св. Йоан Латерански. — Някои от американците в групата изглеждаха шокирани; повечето европейци бяха съсредоточени върху апаратите си. — Човек невинаги може да защити миналото, защото то принадлежи на настоящето.

Туристите приключиха с правенето на снимки и бавно поеха към следващата си порция история. Аби стоеше там като последното момиче край дансинга, което отчаяно се надява да се появи някой кавалер и да го спаси. Никой не се обърна, никой не дойде.

Тя заобиколи арката, за да се увери, че не е пропуснала някого. Провери телефона си за съобщения. За стотен път прочете старото съобщение, чудейки се дали не е пропуснала нещо.

Да, правилно беше разбрала. Думите на екрана, съставени от дигитални букви, съвпадаха с онези, изсечени в мрамора на централната арка над главата й. Прочете и останалата част, като използваше превода, който си беше преснимала в Британската библиотека.

По божествено вдъхновение и чрез великия си ум. Да, по малко от двете ще ми дойдат добре, каза си тя. За сетен път погледна часовника си. 5:19.

Няма да дойде, каза си мрачно. Пълното безсмислие на случващото се й се стовари като паве. Руините от миналото й се мръщеха и я хокаха. Какво си беше мислила, като дойде тук само заради анонимното съобщение? Тя протегна ръка и се облегна на един от стълбовете, които предпазваха арката от превозните средства. Изпита усещането, че ако не докосне нещо действително, завинаги ще се зарее из света.

Чуха се още стъпки — пунктуално, като по часовник, приближаваше друга група туристи. Този път екскурзоводът беше възрастен мъж с побелели мустаци, сако от туид и задължителния сигнален чадър. Аби отново се зае да оглежда лицата на хората, които го следваха — юноши, дошли тук на ученическа екскурзия, за които тя беше направо невидима.

— Арката на Константин — започна екскурзоводът. — Издигната през 312 година като паметник на Константиновата победа в сражението край Милвийския мост. Константин бил християнин, а Максентий езичник. След победата на Константин Европа се християнизира.

Учениците се забавляваха със своите телефони и МР3 плеъри. Неколцина правеха снимки. Аби беше като замаяна. Беше й дошла една налудничава мисъл.

— Извинете — обърна се тя към екскурзовода. — Къде е Милвийският мост? Имам предвид, съществува ли още?

Мъжът я изгледа с благодарност за нейния интерес.

— Милвийският мост. Той е тук в Рим, в края на Виа Фламиния, която минава край Вила Боргезе. Много е популярен сред влюбените — добави той, за да впечатли юношите.

— Благодаря.

Аби намери свободно такси срещу спирката на метрото при Колизея. В пет и половина в петъчната вечер движението в Рим беше едно непрекъснато задръстване. Отне им двайсет минути, за да стигнат до Виа Фламиния. Аби седеше на задната седалка вкопчена в дръжката на вратата и гледаше право напред. По предното стъкло започнаха да се стичат дъждовни капки.

Той посвещава тази арка на своята победа. Надписът сочеше арката, но тя самата беше просто символ, знакът бележеше битката, която ознаменуваше. Надеждата й беше смътна, дори Аби разбираше, че е налудничаво отклонение в цялото това гонене на вятъра, но трябваше да опита.

Мостът се издигаше в северния край на Рим, където Тибър се извиваше около един хълм. Тя плати на шофьора и тръгна към мястото. Дървета с дебели стволове се издигаха по протежение на бреговете; вълнички браздяха повърхността на реката, където водата срещаше плитчини. Ако махнеше жилищните сгради и сергиите зад тях, би могла да си представи, че местността е била същата и по времето на Константин — диво място извън чертите на града.

Древните римляни го бяха построили като пътен мост, но модерните им наследници предпочитаха да не поверяват превозните си средства на 2100-годишните му арки. Тя разполагаше с него изцяло, като се изключат неколцината бизнесмени, които се връщаха от работа, и двойката юноши пред нея, които се кикотеха. Докато ги наблюдаваше, те коленичиха пред парапета в края на моста. Момчето извади катинар от джоба си и го заключи на парапета. То каза нещо и момичето го целуна. След това момчето стана и с ръка през рамото на момичето, хвърли ключа през рамото си в реката.

Изпълнена с любопитство, Аби отиде до мястото, където бяха стояли. Перилото беше покрито със стърчащи на различни страни стотици катинари. На някои от тях бяха изрисувани сърца и клетви с черни флумастери: послания на любов, страст, вечна вярност. Доколкото можеше да види, нито едно от тях не беше за нея. Остана вторачена в желязната стена, издигната от катинарите — бариера, която я заключваше навън. Всички тези хора, свързани от тяхната любов, а една самотна жена е застанала там заради казаното в едно анонимно съобщение.

Да, Марк е прав, каза си кисело тя. Наистина имаш нужда от психиатричен преглед.

Тя се върна обратно по моста. Когато го прекоси наполовина, се усети, че се размотава, вкопчена в надеждата, че все още някой може да я потупа по рамото, да я прибере като изгубено дете и да й даде ключа, от който се нуждаеше. Идиотка. Ускори крачка и се зачуди откъде може да хване трамвай, за да се върне обратно в града.

Когато слезе от моста, забеляза черна лимузина „Алфа Ромео“, паркирала до бордюра с работещ двигател. Един мъж слезе от пътническата седалка и тръгна към нея.

— Абигейл Кормак? — Имаше акцент, който вероятно не беше италиански. По-гърлен говор. Носеше черно поло и черни джинси, върху тях дълго черно кожено палто и черни ръкавици.

Изведнъж осъзна колко глупава е била. Съобщението гласеше „Мога да помогна“ и тя бе повярвала, защото се чувстваше отчаяна. Обаче хората, които искат да ти помогнат, не ти изпращат загадъчни съобщения, на които не можеш да отговориш, нито те влачат из половин Европа, за да търсиш някакви неясни работи.

Обхвана я ужас. Направи се, че не е чула, завъртя се на токове и бързо тръгна обратно по моста. Светлините, които проблясваха върху водата, изглеждаха страшно далеч.

Но не беше достатъчно бърза. Шляпането на тичащи крака преодоля разстоянието, преди дори да е успяла да погледне назад. Черна ръка я обгърна, заковавайки ръцете й; другата я стисна за гърлото.

В ухото й гласът каза:

— Ако се дърпаш, ще те убия.