Тайната на мъртвите

34.

Константинопол — май 337 г.

Стигам до черквата „Света Ирина“. Константиновите думи в Никея все още кънтят в ушите ми.

Аз ли съм единственият човек на света, които иска мир?38

Ти беше, мисля си аз, а светът не го искаше… Миналата седмица край тази черква преминаха в марш хиляда войници на път за Персийската война. През последното десетилетие нямаше година, в която Константин да не поведе армията си в кампания, трупайки победни титли по-бързо, отколкото каменарите успяваха да изсекат надписите върху неговите паметници. Ако бях млад мъж с по-ясни възгледи, щях да го презирам заради лицемерието. Но сега всичко, което изпитвам, е съжаление.

Дори толкова рано сутрин в черквата е оживено. Просяци се редят пред една странична врата, където две жени раздават хляб и мляко. Сериозни млади мъже с току-що покарали бради крачат по двойки и тройки из двора, стиснали купчинки листове. Група деца седят под един чинар с таблички за писане и слушат наставленията на строг свещеник. Сякаш това е неговото село.

Друг свещеник е застанал при черковната врата и поздравява хората, които влизат. Вижда ме да приближавам и ме дарява с топла усмивка.

— Мир вам.

Единственото, за което мога да мисля, е свлеклият се край езерцето с рибките Симах.

— Искам да видя Евсевий.

Усмивката не се поколебава.

— Тази сутрин епископът пое обратно за дома си в Никомидия. Работата му тук приключи.

— Разбира се.

— Братко, изглеждаш уморен. Ще влезеш ли да разделиш залък хляб с нас?

Продължава да се усмихва, още е внимателен.

— Вярно ли е — питам го аз, — че пиете кръв като част от ритуала ви?

— Споделяме кръвта на Христос.

— Надявам се да се удавите в нея.

Изчаквам само толкова, колкото да се насладя на изражението му, след това се завъртам на пети и си тръгвам. Почти съм прекосил половината от двора, когато чувам някой да ме вика по име.

— Гай Валерий!

Това е Симеон — дяконът — който бърза през двора. Изглежда добре отпочинал, зарадван да ме види. Няма вид на човек, който е убил някого снощи.

— Имах намерение да те намеря — казва той.

— Мога да кажа същото.

— Бих искал да получа книгите на Александър. Някой трябва да довърши неговата история.

Хрониконът — истинският компендиум на цялата световна история, осветяващ посоките на Божията воля. Но всичко това е само мит. Спретнатите колони от букви налагат благосклонен порядък върху миналото, какъвто никога не бе съществувал.

— Тази сутрин слязох на пристанището, за да изпратя Аврелий Симах на кораба — казвам аз. Никаква реакция. — Той не се появи.

Изненадата на Симеон изглежда напълно естествена.

— Случило ли се е нещо?

Продължавам да го гледам, чакам да се издаде. Но няма нищо — само едно огледало, което отразява любопитството ми.

— Не знаеш ли?

Раздразнението вкоравява лицето му. Ако знае, не иска да го покаже.

— Аврелий Симах е умрял снощи.

Реакцията му е точно такава, каквато се очаква: ококорени очи, зейнала уста — въплъщение на изненадата. Може би слаб намек за задоволство — вероятно преувеличавам.

— Съжалявам — казва Симеон.

— Смятах, че искаш смъртта му.

— Молих се за него. Христос е дошъл на този свят, за да спасява грешниците.

Странно е да кажеш подобно нещо. Щях да го отхвърля напълно, ако не си спомнях, че Порфирий каза нещо подобно за Александър — как никога не е имал зъб на Порфирий заради неговата роля в гоненията.

Обаче не разполагам с време за отдаване на почит. Ако Симеон мълви молитви за Симах, по-вероятно е да благодари, че старият човек е поел вината за убийството на Александър. Впивам поглед във високата черква зад гърба му. Скеле стърчи от покрива й като птиче гнездо; работници пълзят по купола, за да лепят златния варак. Спомням си тълпите, които се събраха, когато Евсевий дойде да проповядва в деня след смъртта на Александър.

— Сега тук ли работиш?

Кимване.

— Преди да замине за Никомидия, епископ Евсевий ми намери място тук.

— Повишение?

Друго предположение — и отново вярно. Симеон вижда насоката на въпросите ми и става неспокоен.

— Смъртта на Александър ти се е отразила добре.

— Щом искаш да си злонамерен.

— Правилно ли е — натискам го аз — да приемаш покровителството на врага на твоя мъртъв господар?

— Александър и Евсевий имат спор, който започна от Никея. Това не ми влизаше в работата.

— Александър щеше да попречи на Евсевий да стане константинополски патриарх.

— Духовниците избират свободно, а той имаше само един глас. — Симеон клати глава от раздразнение; иска да разбера.

— Не е като в твоя свят — това е истината. Ние разискваме и спорим, но със смирение. Няма защо да унищожаваме противниците си, за да спечелим. Бог е единственият съдия, когото признаваме.

Няма нужда да унищожаваме нашите противници. Това срещу мен ли беше насочено? Той е толкова млад, толкова искрен — направо бих могъл да повярвам, че не познава миналото ми.

Аз продължавам да се придържам към своята линия.

— Александър беше премахнат — подчертавам аз. — Едва ли можеше да се случи в по-удобно време за Евсевий. Последната пречка е отстранена от пътя му. Той печели.

— Виждаш връзка там, където не съществува.

— Така ли? Докато проучваше архивите за своята история, Александър се е ровил надълбоко. В тази кутия за документи имаше достатъчно скандални материали. Някои се отнасяха за Евсевий.

— Той никога не ми позволи да видя какво има вътре.

Пристъпвам към него.

— Ти беше в библиотеката с Александър — вероятно си последният човек, който го е видял жив. След това те намерих в претършуваното му жилище да ровиш из документите му. Ти донесе посланието от роба на Симах за срещата, на която да предаде кутията. И беше там, за да се погрижиш да бъде заловен.

Не е уплашен — признавам му това. Гледа ме така, сякаш съм луд: сякаш единственият човек, когото осъждам, като продължавам, съм аз самият.

— Документите бяха у Симах — припомня ми той.

— През цялото време си шпионирал за Евсевий. Когато той е осъзнал какво знае Александър, те е накарал да го убиеш в библиотеката. Използвал си бюста на Хиерокъл, за да изглежда, че Симах го е направил, и когато това се оказа недостатъчно, дал си на неговия роб кутията с документи и си организирал срещата, за да го натопиш. А когато и това не свърши работа, влязъл си с взлом в къщата му и си направил убийството му да изглежда като самоубийство.

На лицето му има странно изражение, но това не е страх, дори не и гняв. Той е неестествено спокоен. Имам чувството, че ме съжалява.

— Аз имах ключ от апартамента на Александър — посочва. — Ако, както ти твърдиш, Евсевий е искал да го отърва от Александър, защо да го извършвам на обществено място, и то така кърваво? Защо да хвърлям толкова труд да намеря изкупителна жертва? Защо просто не съм влязъл някоя нощ в стаята му, за да го убия? Особено ако съм толкова вещ в симулирането на самоубийство?

Това трябва да се признае на християните — знаят как да спорят. Винаги ли беше такъв? Сега изглежда различен: по-силен, по-уверен. Спомням си първия път, когато го видях — пламтеше от гняв, хвърляше искри при всяко смушкване. Сега стоманата беше закалена.

Вече не зная какво да мисля. Отговорите му са толкова нагласени, че не е трудно да повярваш, че са предварително подготвени. А може би историята, която се опитвам да изтъка, е толкова неубедителна, че му е лесно да пробива дупки в нея.

А съществува и въпросът на Порфирий. Защо да се привлича внимание към Симах с неговото убийство? Защо старецът да не бъде просто оставен да замине в изгнание?

Обзема ме голяма умора. Чувствам немощ, олюлявам се. Симеон ме хваща за ръката и се опитва да ме съпроводи до една пейка, но аз го отблъсквам. Той отстъпва с блеснали очи.

— Август знае, че християнин не би могъл да го направи. Затова поиска ти да разследваш. Той знае, че някой от твоята вяра го е сторил.

Остър гняв прорязва замайването ми.

— Писна ми да ми разправят, че християнин не би могъл да го направи. Единственото, което правите, е да се борите един срещу друг.

— Ти не знаеш нищо за християните.

— Помниш ли събора в Никея?

Той вдига рамене.

— Тогава съм бил на дванайсет.

— Аз бях там. Двеста и петдесет епископи, събрани накуп, и единственото, което можеха да правят, бе да се карат.

— Разбира се, че са се карали. Ние се караме през цялото време, не можем да спрем. Но го правим само защото това е от голямо значение за нас.

Засмивам се и най-сетне нещо го разгневява. Два пъти започва изречение, спира, успокоява се и опитва отново.

— Обичал ли си някога?

Това е последното нещо, което очаквах да каже, и едва не го удрям от изненада. Обаче той не се опитва да бъде жесток. Лицето му е открито: попитал е честно, опитвайки се да стигне до общия корен, който имаме. На неговата възраст не може да си представи, че е възможно да живееш без страст.

Какво да кажа? Да му разкажа ли за жените, които съм имал? Че се ожених късно, несполучливо и за кратко, когато стана ясно, че никога няма да вляза чрез женитба в императорското семейство? Не за това пита. Откровеният отговор е: да, обичал съм. И виж какво направи любовта от мен.

— Обичал съм.

Той кимва доволен.

— Когато обичаш някого, искаш да знаеш всяка подробност от неговия живот. Искаш да научиш всяка мисъл, всяко чувство, защото колкото повече знаеш, толкова повече го обичаш.

Не разбирам.

— За вашия бог ли говориш?

— Ние спорим, защото искаме да Го познаваме. Защото Го обичаме.

— Как можеш да обичаш бог? Боговете са ужасни и опасни, капризни като огъня. Константин се е радвал на тяхното благоволение повече от всеки друг, но дори той така и не се отърва от ужаса, че ще го изгуби.

Симеон се накланя към мен.

— През целия си живот си крачил в мрак — а в мрака светът е плашещо място. Христос дойде, за да донесе светлина. Той скъса завесата и ни позволи да видим светлината на Божията любов. Знаеш ли какво казва свети Йоан? „Защото Бог толкова възлюби света, че даде своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот.“39 Не като вашите богове, които трошат хората като играчки. Нашият Бог пожертва своя единствен син от любов към своето творение. Можеш ли да си представиш това?

Сега стъпва върху несигурна почва.

— Никога не съм имал деца — прекъсвам го аз, преди да продължи. — А що се отнася до вашия любящ бог…

Повече не мога да го понасям. Обръщам се и си тръгвам колкото мога по-бързо.

— Ще се моля за теб — подвиква той след мен.

Поглеждам през рамо, без да забавям крачка.

— Можеш да се молиш да открия кой е истинският убиец на Александър.

Имам нужда от баня. Станал съм преди изгрев и се чувствам мръсен. Усещам прахта в косата, по бузите, дори на езика си. Всеки път, когато погледът ми попада върху китката ми, потрепервам, защото се сещам за отровеното езеро на Симах.

Това е частна баня, доста голяма, но тук ме познават добре. Повечето от хората, които я посещават, са в управлението. В главния двор млади мъже се боксират и борят или се разхождат важно, както правят младите, докато приятелите им гледат струпани на групи. В сенките на аркадата сноват амбулантни търговци със своите кутии, пълни с масла, гребени и чуждестранни помади, които ще ни направят по-силни и красиви.

Събличам се в съблекалните и се отправям към тепидариума. Понякога откривам, че шокът от студения басейн влива живот в старото ми тяло; днес обаче имам нужда от топлина. Давам на прислужника бакшиш, за да не ми досаждат амбулантните търговци и масажисти, и се плъзгам в топлата вода. Затварям очи.

Мислите ми отплават по водата. Симеон ли е виновен за убийството на Александър, или Симах? Или и двамата? Още не мога да реша. Симеон беше толкова искрен, че едва не ме убеди да му повярвам.

От друга страна, един убиец може да живее с престъплението си, сякаш никога не се е случвало. Аз би трябвало да знам това най-добре.

В спомена си виждам бедния Симах свлечен в градината. Може би е било самоубийство. Други стоици също са избирали този път: Катон, чиято мраморна глава сега е потънала в езерцето на Симах; Сенека, великият философ и държавник, който заговорничил да убие Нерон. Той умира в баня, като отваря вените си, за да може горещината да изсмуче кръвта от тялото му. Макар да съм чул и друга версия, че всъщност не е умрял от раните си, а се е задушил от парата.

Мисля днес да избягвам горещото помещение. Сенека не е последният, умрял в потилня.

Аврелий Симах е стоик. Външни неща не могат да докоснат душата му.

Какво има у тези стоици? Твърдят, че са овладели света, че са извън неговия обсег. А после се самоубиват. Дали причината е в усилието — огромната воля, нужна да потискаш чувствата си пред лицето на предизвикателствата, поднесени от живота, което накрая ги изтощава?

За да бъдеш извън обсега на света, трябва да станеш бог. Стоиците смятат, че могат да го постигнат с интелект и сила на волята, християните — чрез вярата. В края на краищата, не са чак толкова различни. И едните, и другите се опитват да избягат от човешката природа.

Не е за учудване, че толкова се самоубиват.

Не ми харесва посоката, в която ме водят тези мисли. Отварям очи и поливам гърба си. Водата е твърде студена и се провиквам на баняджията да хвърли още дърва в огъня. Някой произнася името ми.

Навеждам глава назад и поглеждам нагоре. Трябва ми известно време, за да го разпозная: мъж на име Басий — дворцов служител. Преди години служеше в щаба ми, когато бях консул. Сега е гол, кожа с цвят на брашно, влажна от потта, косата му е прилепнала по черепа. Изглежда ужасно, но аз го поздравявам колкото може по-весело. Той влиза и се настанява до мен.

— Чу ли за Аврелий Симах?

Седнал до мен, не може да види изненадата по лицето ми. Трябваше да го очаквам. Древна фамилия, убийство и сега самоубийство: скандалът с дни ще занимава града, докато не се случи нещо по-интересно.

— Чух, че се самоубил — отговарям аз.

— Отрова. — Той разплисква водата с ръка. — Добре че като Сенека не е дошъл тук да го направи. Представи си мръсотията.

— Представям си.

Басий се накланя назад и се почесва под мишницата.

— Най-странното е, че снощи го видях. Дойде в двореца.

Някои от останалите мъже в басейна се примъкват по-близо. Полузатварям очи.

— Да не е мислил, че ще го помилват? — пита някой от тях.

— Беше много развълнуван. Каза, че трябва да се срещне с префекта.

— Вероятно е разбрал какво правят гърците със старите мъже — подхвърля един нисък и набит капитан от гвардията.

Избухва смях, няколко неприлични жеста.

Басий изчаква да утихнат.

— Каза, че е открил нещо за един християнски епископ. Нещо скандално.

Прислужникът изпълнил ли е нареждането ми? Водата е толкова студена, че започвам да треперя. В общия разговор, който започна, се плъзгам близо до Басий и шепна в ухото му:

— Каза ли тайната си на някого?

— Никой не искаше да говори с него. Повися там няколко часа и накрая се отказа.

— Каза ли кой е епископът?

Басий се плъзва в басейна така, че да може да ме погледне дълго и изпитателно. Скандал ли искаш да предизвикаш, питат ме очите му.

— Не. — После, не можейки да устои на лесната шега, добавя: — Това щеше да си е чисто самоубийство.