Тайната на мъртвите

5.

Лондон — днес

Човек винаги може да различи Англия от въздуха. Другите страни изглеждат разхвърляни: полета и къщи са разпръснати из околността без логика, изолирани квадрати обработваема земя посред неравни оспорвани земи. В Англия всички линии се сливаха. Тя наблюдаваше как мозаичните ниви и имения изчезват под крилото, докато се спускаха към „Гетуик“. Всичко беше много сиво и влажно, като подземна тъмница.

Докараха я обратно веднага щом посмяха да го направят — дори по-рано, отколкото някои лекари съветваха. По време на полета седеше облечена в безформена широка риза и пола, която вероятно бяха намерили в родилното. Под тях беше бинтована като мумия. Поне можеше да върви — повече или по-малко. От летището й бяха приготвили инвалидна количка, но тя я отказа с махване. При всяка стъпка остра болка пронизваше рамото й; дробовете я боляха, сякаш беше участвала в маратон, но тя се насили да стигне до изхода без чужда помощ.

Съсредоточена върху това усилие, не видя табелата с името си. Едва когато усети, че някой я дърпа за ръкава, вдигна очи от пода. Млад мъж в костюм и риза без вратовръзка я чакаше с мобилен телефон в едната ръка и лист, на който пишеше „Кормак“ в другата.

— Марк — представи се той с извинителна усмивка. — От министерството ме изпратиха да те взема. Казаха, че това е най-малкото, което могат да направят.

— Благодаря. — Всъщност не го мислеше. Всичко в него излъчваше младост: модно разрошената златиста коса, меката плът около бузите, енергичната самоувереност, наскоро изсечена в Кеймбридж, Лондонското училище по икономика или откъдето днес се снабдяваха с държавни служители. Не се беше чувствала толкова стара от развода насам.

— Имаш ли куфар?

Тя повдигна малката пътническа чанта, която беше успяла някак си да пренесе от самолета.

— Само това. Не бях си приготвила багаж за дълго пътуване.

— Чудесно. — И след това, все едно беше казала кой знае какво: — Божичко.

Да не би да съм прекрачила през вратата на времето? Хората наистина ли продължават да казват „божичко“?

Беше глупава мисъл, но сега не й трябваше кой знае колко. Дори и най-малкият намек за несигурност беше достатъчен. Тя започна да трепери: паниката й започна да се надига. Забеляза, че Марк я наблюдава. Сините му очи бяха загрижени и неразбиращи. Сложи ръка на рамото й.

— Добре ли си?

— Замаяна. — Намери ред пластмасови седалки и седна. — От полета.

— Ще докарам колата.

В мига щом й обърна гръб, тя отвори капачката на жълтото шишенце с дозатор, което й бяха дали в болницата, и изтръска две хапчета. Самолетната компания беше конфискувала шишето й с вода. Глътна ги на сухо и си издра гърлото.

Стегни се, каза си. Не им позволявай да почнат да те съжаляват.

Марк се появи отново. Не беше осъзнала колко дълго го нямаше. Може би хапчетата бяха започнали да си вършат работата.

— Накъде?

Аби притежаваше апартамент в Клапам — в северния край на Комън8. Когато започна процедурата по развода, адвокатите казаха, че трябва да го продадат, но тя рискува и изкупи и ипотеката на Хектор. Беше глупава постъпка — през последните две години не беше прекарала повече от три месеца в жилището. То пазеше някои хубави спомени от брака й, но лошите бяха повече — така или иначе се очакваше да ги забрави. Обаче нейните пристани в света бяха достатъчно бедни: затова мисълта, че няма постоянно жилище, беше направо непоносима. Когато замина за Косово, го даде под наем на двойка пакистански лекари, работещи в „Сейнт Томас“. Брокерът на недвижими имоти я беше уверил, че ще бъдат прекрасни наематели и вероятно бяха такива, но имаха проблеми с визите и си заминаха набързо. Оттогава апартаментът стоеше празен.

Беше малко като посещение на място от детството. Основните линии бяха на място, но подробностите липсваха. Наемателите бяха разместили някои мебели, но не ги бяха върнали на местата им; в кухненския шкаф имаше неща, които не бяха нейни, а на стената висеше плакат на Магрит9, който според нея го нямаше там преди. Това я караше да се чувства неловко, сякаш някой се бе опитал да сглоби живота й от снимки, но беше допуснал няколко груби грешки.

А дали са грешки? По-голямата част от паметта й се беше върнала, но все още имаше слаби места. Подобно на стара надраскана плоча, която може най-неочаквано да зацикли или да прескочи.

— Прекрасна гледка.

Марк беше застанал пред дългия прозорец, който гледаше надолу към Куинстаун Роуд, редиците къщи, магазинчетата за риба и картофки, струпани в долината, парка „Батърси“ и арките на мостовете над Темза по-надолу. Беше настоял да я изпрати до горе. Тя установи, че с хапчетата в кръвообращението си не може да каже „не“.

— Говорих със службата — продължи той, весел както обикновено. — Поръчаха да ти кажа, че няма нужда да бързаш да се връщаш. Ще ти разпишат толкова отпуска, от колкото имаш нужда.

Аби стоеше в кухненската част и гледаше надолу към него. Горният етаж на апартамента беше отворен, три помещения бяха натикани в площта на едно, затова кухнята се издигаше няколко стъпала над жилищната част. Изпита усещането, че се рее над него.

Не ме карай да стоя тук, помисли си тя.

Той бръкна в сакото си и й подаде визитка с емблемата на Външното министерство. Марк Рийд, Служба за балканско сътрудничество.

— Обади се, ако имаш нужда от нещо.

Едва оцеля през почивните дни.

В петък се насили да отиде до Клапам Хай стрийт, за да купи малко дрехи. Денят беше сив и облачен, но не беше студено и усилията да върви с бинтовете я накараха да се облее в задушаваща пот. Беше си мислила, че излизането ще й се отрази добре, но щом се озова сред тълпите на главната улица, се почувства самотна. Толкова много хора, които нямаха нищо общо с нея. Когато се върна вкъщи, пробва телефона си, но нямаше сигнал. Вероятно телекомът го беше изключил. Поне имаше телевизия, макар по все по-нападателните писма от телевизионната компания да личеше, че ако можеха, щяха да изключат и нея.

В събота понесе пътуването с автобус до Слоун Скуеър, за да купи евтин преносим компютър и предплатен мобилен телефон. Тълпите бяха по-големи от предния ден, но откри, че може по-добре да ги изключва. Крачеше сред тях като призрак — никой не я забелязваше. Вечерта започна да рови из рекламите на предлагащите храна за вкъщи заведения, докато не намери едно, чиято храна не изглеждаше отровна, и изгледа няколко риалити предавания, в които търсеха таланти, а после тъпи филми, докато не й досадиха толкова, че й се доспа.

В събота прекара три часа в бърникане на телефона и компютъра и изпита нелепо чувство на триумф, когато телефонът най-сетне докара абревиатурата на една от търсачките върху екрана на лаптопа. Опита се да си влезе в електронната поща, но не можа да си спомни паролата. Изчете новините и веднага забрави по-голямата част от тях. Потърси статиите за нападението във вилата и се изненада от малкия им брой. Само една от тях даваше нещо повече от най-обща информация — беше статия в черногорското списание „Монитор“. Едно от изреченията особено се набиваше в очи.

Хипотеза? Чия хипотеза? Колкото и да търсеше, това беше единственият коментар, който можа да открие за случилото се.

Тези нощи кошмарите я върнаха обратно във вилата. Събуди се в студена пот, кожата под превръзката я сърбеше толкова силно, че й се дощя да я разкъса, дори това да означаваше, че ще умре от загуба на кръв. Грабна новия си телефон от нощното шкафче и се вторачи в часовника, сякаш можеше да накара минутите да минават по-бързо.

Първото, което направи в понеделник сутринта, беше да набере номера на визитката.

— Здрасти, Марк. Обажда се Аби. От Косово.

— Да. Как си?

— Добре. Наистина добре. — Никога не им позволявай да те съжаляват. След това добави забързано: — Може ли да дойда да се видим? В службата?

Пауза. Не иска да ме вижда, помисли си Аби. Цялата тази загриженост е просто дипломация. Нали за това му плащат.

— Разбира се.

— Кога?

Вероятно беше чул нотките на отчаяние, които правеха гласа й остър.

— Следобед.

Гробовните стени на двореца Уайтхол се извисяваха огромни над улица „Кинг Чарлз“. Модерните сгради се издигаха много по-високо, но им липсваше мащаб: умението на архитектите на фамилия Стюарт10 да накарат посетителите да се чувстват като джуджета. Аби мина през огромната тройна порта на Външното министерство, предостави чантата си за проверка и каза името си на приемното гише. Една от камерите на стената се извъртя и я засне. Машината изплю временен пропуск. Аби заключи телефона си в малко шкафче и седна с останалите молители и тъжители, за да чака Марк да слезе и да я спаси.

— Съжалявам. — Той непрекъснато се извиняваше, макар никога да не изглеждаше разкаян. Качи я на третия етаж, остави я в помещение за срещи със стъклени стени и отиде да донесе чай. Когато затвори вратата зад гърба си, тя чу щракването на ключалка; червена светлина грейна на таблото до нея.

Аби погледна между матовите ивици, които пресичаха стъклата. Нейният отдел беше сменил етажа, откакто за последен път бе в Лондон, и при новото разположение за нея нямаше бюро. Още нещо, което й беше отнето. Изпита усещането, че целият й живот е като ажурна резба, която някой изрязва и хвърля парченцата в кутия. Огледа се за своята началничка, но не можа да я открие.

— Къде е Франческа? — попита тя Марк, когато той се върна с две чаши чай, тип държавна служба.

— На конференция в Букурещ. Поръча да ти кажа всичко, което има нужда да знаеш.

— Кога мога да се върна на работа?

Той извади чаеното пакетче и го пусна в коша за боклук.

— Съжалявам. Това надхвърля моето служебно ниво.

А какво е твоето служебно ниво? На визитката му пишеше „Служба за балканско сътрудничество“, но тя никога не беше чувала за нея.

— Искам да се върна — настоя Аби. — Лекарите казват, че това ще подпомогне възстановяването ми.

Той я погледна, сякаш й вярваше — или поне искаше тя да си помисли така.

— Командирована си за осемнайсет месеца. А преди това пет години не си имала работно място в Лондон. Съвсем скоро ще ти намерят нещо.

Той й се усмихна окуражаващо, но тъй като беше осем години по-млад от нея, нямаше как да не се почувства покровителствана. Аби отвърна с бледа усмивка.

— Някакви новини от Черна гора? Полицията — някакъв напредък?

— Държат ни в течение.

— Знаят ли кой ме нападна?

— Никого не са арестували.

— Някакви следи?

— Вероятно. — Марк протегна крака, накланяйки напред върховете на обувките си, сякаш искаше да им се полюбува. — Виж, нали знаеш как е. Има много деликатни моменти. Черногорците са независими едва от пет минути и са много докачливи на тази тема. Ние им оказваме натиск, но разбира се, дискретно, и те ще ни кажат, когато научат нещо.

— Прочетох нещо в интернет — носели се слухове, че може да е забъркана организираната престъпност.

— И двамата знаем много добре, че Балканите са извор на слухове. Като вземеш и интернет, може да чуеш, че Дядо Коледа е бил замесен. — Когато видя лицето й, се изчерви. — Божичко, извинявай. Не исках да бъда лекомислен. Зная, че това е много трудно за теб.

Много трудно. Аби затвори очи. Чувстваше как главоболието настъпва и заедно с трепкането в стомаха й подсказва, че има нужда от още едно хапче.

Тя отвори очи отново. Марк вдигна поглед от часовника си и по лицето му отново се изписа загриженост.

— Има ли нещо друго?

— Знаеш ли какво се е случило с Майкъл?

Той се изненада.

— Мислех, че знаеш. Казват, че е паднал…

— Знам. Имах предвид… — Трудно й беше да го каже. — Трупът.

— Има сестра, която живее в Йорк. Изглежда е отишла в Черна гора и е върнала… него… у дома за погребението.

— Имате ли адреса й? Бих искала да й пиша.

— В „Човешки ресурси“ трябва да знаят. Сигурно е имало нещо в досието му, щом са успели да я намерят!

Марк се изправи и й отправи хладна усмивка. Имаше такъв вид, сякаш се готви да я потупа по рамото, но реши да не го прави.

— Зная колко ти е трудно да се справиш със случилото се. Най-доброто за теб е да си останеш вкъщи и хубаво да си починеш.

Моля те, искаше да му каже. Не ме карай да се връщам там. Но му позволи да отвори вратата и да я изведе от помещението. Смяташе, че ще я остави пред асансьора, но той отново настоя да я изпрати чак до улицата.

— Успех — пожела й. — Ако има нещо ново, веднага ще ти се обадим.

— Телефонът ми е изключен. — Тя изрови новия си мобилен от чантата и му каза номера. — Така можете да ме намерите.

Обаче знаеше, че Марк няма да го направи.

На връщане си взе ориз с къри и го изяде свита на дивана вкъщи. Вече беше започнала да напълнява, макар в болницата да беше отслабнала толкова, че не отдаде значение на това. Гледаше вторачено през прозорците предградията долу. Представяше си, че целият град е покрит със стъклен балдахин, затваряйки като в пашкул ежедневието на своите обитатели, а себе си отгоре как чука, за да я пуснат вътре.

След час в мрежата не намери никакъв Ласкарис в Йорк. Опита се да открие някои приятели, търсейки из онлайн профили, за да изрови телефонни номера за връзка. Обаче онези, които намери, не бяха актуални или не отговаряха; предположи, че повечето от приятелите й вероятно дори не са в страната. Тогава й хрумна, че всъщност нямаше чак толкова много приятели, и то от дълго време. Дори й хрумна да вземе да звънне на Хектор — наистина се почувства сериозно изкушена, но задраска тази идея.

Колко време ще изкарам така?

Криво-ляво оцеля още три дена. Насилваше се да се разхожда из Клапам Комън сутрин и привечер, като всеки път си поставяше малки цели: лятната естрада, езерото с рибките, спирката на метрото. Хвърли рекламите на храна за вкъщи и от супера си купи запас готови храни, като си каза, че това е напредък. Ровеше в интернет за новини по случая, но нямаше нищо. Взимаше си хапчетата.

И тогава пристигна писмото.

За малко не го изхвърли. Адресът и пощенските разноски бяха отпечатани на плика: заприлича й на друго предупреждение за телевизионната такса. Но на плика стоеше нейното име, а сега беше благодарна за всичко, което доказваше, че все още съществува за външния свят.

Не съм ли жалка, запита се тя, докато късаше плика.

Не беше напомняне да си плати телевизионната такса. Беше прост лист хартия, в чийто център бе изписан текст от три реда.