Тайната на мъртвите

47.

Константинопол — юли 337 г.

Дворецът още е недовършен, но обновяването вече е започнало. Скелета, скрити зад платнища, се издигат в почти всяко помещение. Фреските са замазани, готови да поемат новата боя; надписите са запълнени с цимент. Цял мозаечен под, изобразяващ подвизите на древните герои, е изваден, за да бъде заменен с целесъобразни сцени от живота на Христос. През една врата зървам помещение, пълно със статуи: мраморна тълпа, която стоически очаква съдбата си. Скоро ще бъдат продадени или изсечени в нещо по-модно. Съчувствам им.

Минало е време. Константин е запечатан в своя порфирен саркофаг, заобиколен от християнските апостоли. Трупът на Порфирий, свален от покрива, е балсамиран и качен на кораб за Рим, каквото е последното му желание. Не знам какво се е случило с Крисп. Когато слязох от покрива, трупа вече го нямаше.

Аз съм останал последен. Стар човек, който стои в коридора, в очакване да чуе съдбата си.

Вратата се отваря. Един роб ме поканва с жест да вляза. Флавий Урс стои зад писалище със скръстени ръце. Двама секретари седят пред него с таблички и стило в ръцете. Бриз нахлува през отворения към един от вътрешните дворове прозорец и се смесва с шума на бъбрещ фонтан.

Той махва на секретарите да си вървят и ме оглежда изучаващо. Лицето му е безизразно.

— Гай Валерий, изживял си един необикновен живот.

Отбелязвам миналото време.

— Имаше много спорове какво си направил. Някои мислят, че трябва да бъдеш екзекутиран за своето участие в заговора срещу императора. Други казват, че си спасил империята.

Стоя безмълвен. Каквото и да са казали, присъдата вече е произнесена.

— Някои хора твърдят, че в онзи ден са видели духа на Константин да се издига от кладата към небесата. Новият Константинополски епископ не ги опроверга.

Новият епископ на Константинопол е Евсевий. Миналата седмица Констанций потвърди избора му.

— Колкото до това какво си правил на покрива с хора, известни като врагове на държавата… — Той поклаща глава. — Ако не ми беше пратил това съобщение, нещата можеха да са много различни. А сега всичко се нареди както трябва.

Всичко се е наредило. Тримата синове на Константин — Констанций, Клавдий и Констанс, ще разделят бащиното наследство по равно. Всеки със свой двор, своя армия, която има нужда от завоевания, битки и плячка. Давам им три години, докато избухне открита война.

— Ти направи нужното — казва той. — Заслужи си почивката. Върни се в своята вила в Мизия и се наслаждавай на пенсионирането.

Има и още нещо, което иска да каже. Втренчва се през прозореца в двора, докато се опитва да намери думите. Вдига малко преспапие с формата на птица и започва разсеяно да си играе с него.

— Ти от всички хора би трябвало да знаеш най-добре. Горе на покрива — наистина ли беше…

— Не — отговарям твърдо аз.

— И аз не вярвах. — Той оставя каменната птица. Ръката му се протяга към лист хартия — друга задача. Инстинктивно започва да чете документа. Когато вдига очи, се изненадва, че още съм там.

— Моят секретар ще ти даде разрешенията за напускане. Върви си у дома в Мизия и почивай.

Успокоителна усмивка от един стар войник към друг.

— Ако нещо изскочи, ще пратя някого.

Белград, Сърбия — юни

Времето се усещаше като първи ден на лятото. По „Княз Михайлова“ човек трудно можеше да ходи от всички маси и столове, струпани пред безбройните заведения. Герании надигаха глави от бетонните кашпи. Аби, облечена като за работа, в кремаво костюмче, седеше с голи крака на слънцето и ровичкаше един сладолед, оставяйки хапките да се разтопяват на езика й. Зад нея телевизор с огромен екран показваше тенис мач от Уимбълдън.

Видя Николич да оглежда масите в кафенето с вестник под ръка и му махна да дойде.

— Добре изглеждаш — посрещна го тя.

— Ти също — върна й той комплимента.

Поръча си кафе и завъртя стола си така, че да не се разсейва от телевизора. Изглежда разтревожен, помисли си Аби. Не е за чудене, защото последния път го накарахме да ни стане шофьор и да ни изведе от града.

— Благодаря, че се съгласи да се видим.

— С удоволствие. По работа ли си в Белград?

— Различна от последния път. Върнах се на старата си длъжност в Международния криминален съд. Тук сме за няколко срещи.

— Значи на страната на добрите. Последния път не бях толкова сигурен.

— Нито пък аз. — Сега за пръв път беше отново в Белград след онзи ден, когато избягаха с колата на Николич. Изпитваше нервност по тези места. Избягна крепостта Калемегдан. Обаче сезоните се бяха сменили, тя също се бе променила.

Колкото може по-безизразно му разказа какво се беше случило: посланието, скрито в стихотворението; отиването в Истанбул…

— Обаче през 326 г. Константин е възнамерявал да бъде погребан в Рим — прекъсна я Николич.

— Ако беше с нас, можеше да ни спестиш пътуването. Разбрахме това по-късно.

Тя продължи: катакомбата, ставрограмът и саркофагът, зазидан от векове. Николич я слушаше мълчаливо, оставяйки кафето си да изстине.

Когато свърши, седя дълго време потънал в мълчание.

— Всеки път щом те видя, историята ти е все по-невероятна.

Сладоледът й се беше стопил на езерце в чашата. Тя започна да го изгребва с лъжицата си.

— Всичко, като изключим края. Ковчегът беше празен — значи всички усилия бяха на вятъра.

— Драгович е мъртъв — припомни й той. — Видях го по телевизията — трупът му беше изваден от подземието. Трябваше да ни го покажат, за да повярваме, че наистина е умрял.

Той се замисли.

— Разбира се, има и друга възможност.

— Каква?

— Съществува друга легенда, която се свързва с Константин. Малко преди да умре, майка му Елена е ходила на поклонение в Ерусалим. Говори се, че там християни й показват истинския кръст от разпъването на Христос, който са криели. Една от легендите гласи, че Елена се е уверила, когато кръстът възкресил стара селянка.

Зад гърба й на уимбълдънската трева сръбският тенисист беше спечелил сет. От съседните маси се понесоха ръкопляскания и окуражителни викове.

— Смяташ, че…

— Във вашето стихотворение — думата signum на латински, на гръцки е tropaion. Казах, че има много значения. Може да бъде боен щандарт или военен символ. Обаче е използвана от религиозни писатели за обозначаване на кръста.

— Спасителният знак осветява пътя напред — измърмори Аби.

— И символът, който сте намерили — ставрограмът. Казах ти, че идва от гръцката дума ставрос, която означава кръст. Мнозина смятат, че е разновидност на Константиновия христограм, но всъщност има различен произход. В много ранните ръкописи книжовниците са го използвали като съкращение, бързописен символ, заместващ изписването на думата „кръст“.

— Искаш да кажеш, че сме намерили истинския кръст — онзи, на който Христос е бил прикован — и дори не сме разбрали това?

Николич помисли малко, после се усмихна извинително.

— Кой знае? Каза, че в ковчега нямало нищо, освен прах. Най-накрая историята се превръща в прах.

Той махна на келнера за още едно кафе.

— Може би някой ден ще успееш да се спуснеш там, за да хвърлиш още един поглед?

Тя потрепери от мисълта.

— Невъзможно. Когато Драгович взриви гробницата, той не разруши само тази част от катакомбата. Отгоре е имало жилищна кооперация и тя също рухнала в отвора. Собственикът на парцела излял около милион тона бетон в отвора, за да може бързо да строи отново. Теренът не бил на Ватикана, така че не са могли да направят нищо.

— Може би така е по-добре. — Николич се изсмя, за да прикрие нещо по-истинско. — Властта да възкресяваш хора би била ужасно нещо, колкото и да ни се иска понякога.

Аби затвори очи. Слънцето се беше придвижило, отмествайки назад сянката на чадъра, и сега лицето й беше напълно в негова власт. Блясъкът я заслепи.

— В катакомбата… — Направи пауза. Това беше нещо, което не бе казала на никого, но откри, че иска да сподели с Николич. — Накрая, когато застреляха Драгович. В тунелите имаше карабинери, но още не бяха стигнали до тази част. А куршумът, който уби Драгович — казаха, че не отговаря на онези, които те използват. Не мислиш ли… — Тя избута стола си встрани под сянката и решително поклати глава. — Не, разбира се. Никой не се връща от царството на мъртвите. Не и наистина.

— Освен на Балканите. Тук цели страни се връщат от мъртвите. А други… — Николич разгърна вестника. На първата страница мъж с кораво лице и щръкнали бели коси гледаше в камерата с неприязън, която не бе намаляла през осемнайсетте години, изминали от деянията му в Босна. Те го бяха превърнали в един от най-прочутите хора на земята. — Преди две години семейството на този тип поиска от съда да го обяви за мъртъв. Вчера полицията го намери жив и здрав в апартамент от другата страна на реката в Земун.

Аби знаеше края на тази история.

— Утре ще го качат на самолет за Хага, за да бъде съден за престъпления срещу човечеството. Аз ще бъда на същия самолет.

Николич изглеждаше доволен.

— Свързано ли е със случилото се с Драгович?

— Това е секретна информация. — Тя се усмихна. — Да. Винаги, когато властта се сменя, пластовете се разместват. Ако имаме късмет, неколцина от лошите падат през пукнатините в ръцете ни. — Извади сметката от малката чаша за шотове, където келнерът я беше пъхнал, и остави няколко динара на масата. — Ще се появи някой друг, един нов Золтан Драгович, и много скоро ще започне от там, където първият е спрял. Това никога не престава.

— Но ако има хора като теб, които се съпротивляват, те не могат да спечелят.

Аби се изчерви от комплимента. Двамата станаха и си стиснаха ръцете.

— През следващите месеци ще бъда доста често в Белград. Някой път бихме могли да вечеряме заедно.

— С удоволствие.

Тя се наведе и го целуна по бузата.

— Благодаря, че ме спаси.

— Върви добре, както са казвали римляните.

Мизия — август 337 г.

Огънят е почти изгаснал, робите са си легнали. Студената влага образува капки по свода на моята баня и локвичка на пода. Туниката ми е подгизнала. Може би убийците ми няма да дойдат тази вечер.

Обаче ще дойдат скоро. Въпреки всички усмивки на Флавий Урс съм убеден, че няма да ме оставят да живея. Зная твърде много — не само за случилото през последните три месеца, а и през последните трийсет години. Докато съм жив, ще гледат на мен като на възможна заплаха.

Първо се отървават от теб, после изпращат убийците.

Вторачил съм се в отражението си в дъното на празния басейн, размазано подобие, което се носи над нимфите и боговете по плочките. Това съм аз. Прекарах живота си сред хора, които се възправяха като богове. Когато си отида, техните имена и лица ще останат в камъка, а моето ще бъде отмито от историята.

Освен ако…

Възкръсна ли Крисп от мъртвите? Вярна ли беше историята на Порфирий, или просто огромна лъжа, съчинена, за да оправдае преврата? През последните два месеца всеки ден и час си задавах този въпрос. И досега не знам. Понякога си мисля за безжизнените очи и си казвам, че не може да е бил той, после обаче си спомням последната му милостива усмивка и не мога да си представя, че е бил някой друг.

Нима през целия си живот съм служил на погрешни богове? Чувствам се като пътник, който наближава края на дълго пътуване и разбира, че през цялото време е вървял в грешна посока. Стигнах много далеч от мястото, където започнах. Как мога да продължавам по този път дори само още една крачка, като знам, че води в грешна посока?

Има ли значение? Ако Крисп е възкръснал, това със сигурност е чудо — но не по-различно от чудото, което християните изповядват — че един човек бил убит и Бог го върнал от мъртвите. Ако това е Божи дар, ние едва ли го заслужаваме. Такива като Евсевий и Астерий използват вярата си като оръжие, разделяйки света на хора, които са с тях, и останалите, които са против тях. Въпреки многото си недостатъци Константин положи най-много усилия да даде на империята мир. Смяташе, че новата му религия ще го постигне. Предполагам, грешката му беше в това, че разчиташе на християните, а не на техния Бог.

Симах: Християните са объркана и покварена секта. Не мога да го отрека. За това, което направиха Евсевий и Астерий, присъдата му е дори твърде мека.

Но не бива ли на света да има нещо добро или истинско само защото лоши хора ще го превърнат в зло? Трябва ли да отстъпим пред преследвачите и мъчителите, хората като Максентий, Галерий и стария Максимиан, водени единствено от алчност и ненаситност?

Спомних си едно изречение, което прочетох в книгата на Александър. Трябва да защитаваме хуманността, ако искаме да сме достойни за името човек.

Почукване на вратата. Тръпка от ужас ме разтърсва, но всъщност съм подготвен. Гробницата ми е изкопана в гората зад къщата; запечатан буркан с няколко спомена ме чака в ковчега. Ще отнеса тайните си в гроба. Ако някой някога ме намери, нека се чуди какво ли означава това. Стигнах до края на живота си, а нищо не знам.

Почукването се повтаря, този път силно и нетърпеливо. Няма съмнение, че през последните дни Флавий Урс е доста зает. Погледът ми се впива в дъното на басейна, в малък елемент от украсата, който не бях забелязвал досега — два стръка морска трева се кръстосват на бял фон, правейки кръстния знак. Толкова проста форма, че я виждаш навсякъде.

— Влез — провиквам се аз.