Тайната на мъртвите

36.

Константинопол — май 337 г.

Денят е горещ, но от банята излязох измръзнал до кости. Бързо се връщам у дома и обличам дебела вълнена туника и наметало. Прекалил съм — на половината път до двореца вече съм лепкав от пот и треперя на силното майско слънце.

Сядам под сянката на една колонада. Нещо в мен се е счупило; болен съм. Трябва да се успокоя или ще свърша като Симах.

Нова идея ме хвърля в треска. Може би Симах е разправял лъжи като последен опит да избегне заточението. Не, не мисля, че е вярно.

Симеон се смая, че обвинявам него, след като доказателството беше повече от очевидно: документите са били у Симах. За мене беше прекалено лесно да отхвърля този факт, след като реших, че са скроили номер на стареца. Ами ако ги е имал през цялото време? Убил е в библиотеката Александър, взел е неговите документи и е открил всички мръсни тайни на Константин, заключени в кутията. Не е за чудене, че е искал да се отърве от тях. А непохватният му опит да го направи, след който го пипнаха, показва повече от всеки заговор колко е бил нервен.

Вече не ме е грижа кой е убил Александър. Единственото, което искам да зная, е какво е научил Симах — и защо е умрял заради това.

Константин не е първият император, който издига двореца си на нос. Както винаги, той събаря миналото и гради върху неговите основи, но с мащаби, надхвърлящи въображението на неговите предшественици. Когато инженерите му започнаха да копаят, откриха огромен празен резервоар под парцела. Константин лично дойде да го разгледа.

— Ще бъде срамно да се прахоса цялото това място — гласеше неговата присъда. — Използвайте го за бумагите.

Така подземието беше определено за Scrinia Memoriae — Хранилище за архиви. В някои отношения е много уместно, че е разположено в стар резервоар. Империята се свива в един кладенец на паметта. А документите, подредени на извитите му лавици, са толкова дълбоки, че са неразбираеми.

Завивам покрай далечния край на хиподрума, където хълмът се спуска покрай работилниците на седларите и налбантите, и влизам в дворцовите подземия през страничен вход. Тази част от комплекса е парк: широки пътеки се вият между дъбове и брястове, а морето проблясва между клоните им. Тук е красиво и спокойно, но гледката не ми прави впечатление. Чувствам се зле.

Можеш да влезеш в Хранилището за архиви през двореца на върха на хълма, но тук има читалня, която рядко се ползва, сгушена под отвесните склонове на парка. В торбата си нося свитък и кутия за писане заедно с диптиха от слонова кост, който ми даде Константин. Това ще разтваря вратите пред теб. Вадя го, за да го покажа на стражата, зървам императорския портрет, погледът извит нагоре, за да посрещне Бог. Прибирам диптиха — не мога да гледам това.

Един архивар седи зад гишето в читалнята и анотира някакъв ръкопис. Навеждам се към него през гишето и пъхвам диптиха под носа му. Той ме разглежда. По-млад е от библиотекаря в Египетската библиотека и по-закоравял от него. Жестоките факти от другата страна на бронзовата врата зад гърба му са на един свят разстояние от пречистения въздух на философите и теолозите.

— Имаше един епископ на име Александър. Идвал е тук, вероятно често, за да прави проучвания за една история за Август.

— Помня го. — Той захапва края на тръстиковата си писалка. — От няколко седмици не е идвал.

— Няма и да дойде. Умря. В една библиотека — добавям безпричинно аз.

Архиварят изглежда заинтересуван.

— Трябва да видя документите, които е преглеждал.

— А знаеш ли какви са?

— Надявах се, че ти помниш.

Очите му се стрелват към пълномощното, което лежи отворено на гишето.

— Тези документи са се съхранявали десет години под личния печат на Август, без да бъдат докосвани. Трябваше три пъти да проверя в двореца, преди да повярвам, че на архиепископа наистина е бил разрешен достъп. — Той ме поглежда с присвити очи. — Каза, че бил умрял?

— Просто ми ги покажи — казвам аз изтежко. Още нося вълнената си тога и помещението ме задушава. — Разбира се, стига да не искаш да провериш препоръките ми в двореца?

Той затваря двете плочки от слонова кост.

— Те са наред. Всъщност са почти толкова добри, колкото тези на епископа.

Засмива се, сякаш е пуснал сполучлива шега. Тръгва, влачейки крака, към високата врата, сваля големия ключ от врата си и го пъхва в ключалката. Тя заяжда, но той го завърта с тренирано движение, с каквото селянките късат главите на пилетата.

— След теб.

Все едно че влизаш в мина или в тъмница. В действителния свят това все още щеше да е огромно помещение: под земята сенките сякаш се простират в безкрайността. Колоните, които подпират покрива, се издигат на всеки няколко метра — безжизнените редици на вкаменена гора. Прашни стелажи изпълват пространствата между тях, отрупани с плетени кошници, пълни с навити документи. Човек може да повярва, че тук някъде е струпано цялото познание на света — разбира се, стига да знаеш къде да потърсиш.

Архиварят вдига една лампа и ме повежда дълбоко навътре в лабиринта. На всяка от колоните са изсечени гръцка буква и римска цифра. Докато вървим направо, буквите се сменят, но числата остават същите. Когато завием, числата се сменят, но буквите — не. Цялото помещение е подредено като великанска мрежа.

Въздухът е хладен и влажен като този в гробниците. Потта, която ме покри, докато идвах насам, сега е залепнала като ледена маска върху лицето ми. Треперя въпреки дебелото ми вълнено наметало. Започвам да броя колоните, които отминаваме. XV/Φ. XV/X. XV/ψ. Опитвам се да си спомня гръцката азбука по ред, отброявайки обратно, за да мога да намеря пътя към изхода, ако взема, че се изгубя.

XV/Ω. Архиварят спира. Стигнахме омега — последната буква, макар коридорът да продължава нататък в още по-дълбок мрак. Чудя се какво ли следва. Мъжът вдига бронзовата лампа от ниша, издълбана в колоната, и я запалва със своята.

— Не е ли опасно с този огън? — учудвам се аз. Гласът ми звучи немощно сред гъстия мрак наоколо.

— Няма какво да се прави.

Подава ми новата лампа и се обръща.

— Тръгваш ли си? — Изведнъж отново съм дете, което отчаяно иска да задържи бавачката си в стаята.

— Донеси онова, което искаш да прегледаш, в читалнята.

Той се отдалечава по дългия коридор със стелажите.

Лампата трепери в ръката ми; за секунда си представям как я изпускам в кошница с папируси и огнената вълна, която ще помете до голо помещението. Стискам дръжката по-силно.

Движа се през прохода. Всеки път, когато рамото ми закача някоя от кошниците, поточета прах се сипят от стелажите върху ми. Тук всички кошници са с капаци, здраво завързани с ленти и запечатани с восък. Повечето печати са започнали да се ронят — но забелязвам един, който е гъвкав и лъскав — отпечатъкът му още е релефен. Приближавам лампата към кошницата. Тъмно петно до него сочи къде е стоял старият печат. Глинена плочка, вързана за нея с връв, описва съдържанието й като дипломатическа кореспонденция от двайсетата година на Константиновото управление.

Проверявам останалата част от прохода и намирам още пет кошници, чийто печат е бил свален и поставен наново. Всички кошници са или от двайсетата година, или от предходната.

Зная какво се случи през двайсетата, юбилейна година. Вдигам първата кошница и я слагам на пода до лампата. Няма смисъл да я нося обратно до читалнята: щом веднъж напусна този тъмен лабиринт, никога повече няма да се върна.

Отпускам се на земята и се опирам на стелажите. Те се клатят и люшкат и сипят прах върху мен. Предпазвам лампата с ръка — ако изгасне, ще се изгубя завинаги.

Започвам да чета. Делото на Александър е видно на почти всяка страница. Част от работата е свършена фино — цяла колона е изрязана, а остатъкът е залепен в едно, така че единствената следа е почти незабележимата издатина по папируса; други намеси се набиват повече на очи. Параграфи, изречения, понякога отделни думи са изрязвани от текста и когато вдигам свитъка към светлината, той е осеян с дупки, сякаш го е гризал червей.

Обаче аз мога да запълня празнините.

Аквилея — април 326 г. — единайсет години по-рано…

Властта е бреме. Първия път, когато минахме през града, бяхме двама млади мъже върху съсипани коне, които имаха половин ден преднина пред закона и сигурната смърт. По-късно, когато се върнахме начело на по-малочислена армия, ние се гордеехме с бързината си при маневрите. Но сега враговете са мъртви, армията е непобедима, а законът е такъв, какъвто Константин го направи. И това ни смазва. Когато бягаш за живота си, не можеш да прекарваш половин ден във всеки малък град с пазар, слушайки местните магистрати да произнасят пълните си с разточителни ласкателства речи. Когато си на война, не спираш за три дена, защото императрицата има нужда от нова рокля и никой не разполага с нужната качествена коприна.

Някъде в Балканите Константин посети една новопостроена черква. Тълпата от християни го притисна толкова силно, та реших, че ще го смачкат, но той отпрати стражата и тръгна да се разхожда помежду им, оставяйки ги да докосват робата и да целуват ръцете му. Тогава осъзнах защо сега усещането е различно. Той е непобедим. Движи се бавно, защото няма сила на земята, която може да го принуди. Той е станал бог.

Константин твърди, че обича тази по-умерена скорост.

— Гай, най-сетне можем да се насладим на империята, която управляваме.

Но аз не съм убеден. Всеки ден нетърпението му към местните ритуали е по-очевидно, усмивките към тълпите по-насилени. Дори понякога си тръгва по-рано от вечерните пирове, оправдавайки се с работа. Една нощ го последвах до квартирата му. Лежеше на леглото си, въртеше един нож на масата и наблюдаваше отражението си в острието.

Обаче в Аквилея нещата ще се оправят. Тук към нас ще се присъедини Крисп, за да довършим похода до Рим, където празненствата за vicennalia ще достигнат своя апогей. Всеки разбира, че това е нещо повече от просто празненство за управлението на Константин. Последният император, който празнува двайсетгодишно управление, беше Диоклециан. Той отбеляза случая, като обяви оттеглянето си и въздигна своите наследници. Сега Константин е по-възрастен от баща си, когато той умря; Крисп е в разцвета си. На практика през последните две години от Трир той управлява западната половина на империята: готов е за повече. Константин не е казал нищо на никого, дори и на мен, но аз бях там, в Никея. Ще преустроим империята по образа Божи. Един бог, един император, един мир — и той спази обещанието си напълно. След Хризополис армиите му бяха затворени в казармите си или изпълняваха церемониални задължения в двореца.

Въпреки това, когато мисля за него, го виждам как си играе с ножа и си спомням какво още каза в Никея. Аз съм такъв, какъвто съм — несъвършен, трудно поддаващ се на промени.

Това би трябвало да е весело време, в империята е дошла пролетта, но над мен са увиснали облаци и аз не мога да ги прогоня. Дори на Аполон ще му доскучае всеки ден да предприема бавното си пътуване по небето. Още си спомням какво се случи, когато Диоклециан предаде властта. Ревност, амбиции и гражданска война, която свърши едва при Хризополис.

Когато властта се сменя, дори да е мирно, в света се отварят пукнатини. А земята се разтриса.

В мига, в който стигаме в Аквилея, всичко тръгва наопаки. Докато се движим по крайбрежната равнина, цял ден се трупат черни облаци: бурята се извива точно когато стигаме предградията. Шибащият дъжд разкъсва цветята, които на гирлянди украсяват гробниците покрай пътя, и измокря до кости чакащите сановници. Крисп, който е пристигнал два дни по-рано, е дошъл да ни посрещне: опитва се да произнесе предварително подготвената си реч, но гръмотевици удавят словата му.

— Просто млъкни и освободи пътя — излайва му Константин като на петгодишен, достатъчно силно, за да чуе зяпащата публика.

Крисп почервенява.

Когато стигаме в двореца, багажът е подгизнал, раздразнителността повишена.

— Какъв е този син — да държи баща си на студа? — казва Фауста, увита в тежко кожено наметало. В сумрачната стая обикаля наоколо като вълк в своята пещера. — На твоите години! Горкият Клавдий — това е най-големият й син, — откакто пристигнахме, не е спрял да киха. Учителят му казва, че има треска.

— Тогава може да го пратя в Британия — озъбва се Константин. — Една зима в Йорк и ще свикне да е мокър.

— Точно както баща ти.

Константин прекосява помещението толкова бързо, че ще я тласне в съседната стая. Вдига ръце, сякаш ще я сграбчи за коженото наметало и ще я повдигне във въздуха. Фауста само му се усмихва подигравателно. Успяла е да предизвика реакция. На нейните години това е най-многото, на което може да се надява.

Ръцете на Константин спират на косъм от наметалото й. Може би не понася да я докосва. А може би не смее. Фауста е дъщеря, сестра и съпруга на императори: тя е жена, около която има аура, също както около него. Обаче докато тази на Константин е златиста, нейната е злокачествено черна.

Той рязко се обръща и излиза бързешком от стаята.

— Не обвинявай мен за това, че сополивият ти син не може да понася влагата — изкрещява й през рамо.

Презрителната усмивка изчезва.

— Нашият син! — изпищява в отговор тя. — Моите момчета са твои синове не по-малко от Крисп.

— Крисп поне не се стопява под дъжда.

Последната дума винаги трябва да е негова. Фауста гледа вторачено подире му и кипи. Откакто напуснахме Константинопол, тя е такава — трънче под седлото. Никога нищо не е достатъчно хубаво. Леглата са прекалено твърди, виното кисело, робите безочливи. Сигурен съм, че това е част от причините, че не се насладих на пътуването така, както би трябвало. Тя докарва Константин до ръба, а това се отразява на целия двор. Известна неудовлетвореност е неизбежна: вече от месец сме на път, а в Рим трябва да пристигнем през юли. Обаче по мое мнение тя го прави нарочно.

Мога да предположа защо. Ако Константин обяви Крисп за Август, когато пристигнем в Рим, нейните синове ще изпаднат от състезанието. Тя е прекарала двайсет години омъжена за мъжа, който уби баща й и брат й, в очакване, че един ден ще стане майка на династия. На трийсет и пет е, родила е пет деца: четири вола са нужни, за да помръднат каруцата с всичките й кремове и козметични средства, но те не могат да скрият затлъстяването или бръчките, които са започнали да издълбават лицето й. Тя и Константин вече почти никога не спят в една и съща стая. В един рядък момент на съжаление си мисля: горката, тя губи всичко.

Все още съм в стаята. Фауста препречва вратата, няма как да се измъкна дискретно. Тя чува шума и рязко се извръща.

— А, вярното му ловно куче. Тичай след него и му оближи задника.

Будя се посред нощ и не знам къде съм. По време на пътуването имаше толкова много нови легла и нови стаи, че са се превърнали в нещо обичайно. Стаята бавно са върти около мен, докато не спира в истинските си измерения. Вратата, прозорецът, камата под възглавницата ми. Тя си дели леглото с мен, откакто станах на девет — много по-постоянна от любовница.

Един роб се е изправил над мен и ме дърпа за ръкава. Не съм го чул да влиза: дворцовите роби се движат в мрака безшумно като котки. А може би съм започнал да остарявам.

— Какво има?

— Август.

На мига ставам и се увивам в старото си военно наметало, докато бързам след роба. От вътрешната му страна е зашита примка, в която пъхам камата. В коридора пред стаята ми са запалени всички лампи. Трима стражи от Школата ме чакат; по-натам има още, застанали на пост пред всяка врата.

— Какво се е случило?

Капитанът — испанец, който беше служил под мое командване в Галия — вдига рамене.

— Каквото и да е, още се случва.

До стаята на Константин не е далеч, но стражите не ме отвеждат там. Спускаме се по едно стълбище до мястото, където спят децата на Фауста. Вратата е отворена, а стражите отвън стоят с извадени мечове. Докато влизам, им хвърлям един поглед и макар да съм бил на повече полесражения, отколкото мога да преброя, потрепервам. За мен ли са тук?

Един поглед в стаята ми показва, че е много по-лошо от това. Константин, Крисп и Фауста — всички са там заедно с нейните трима синове и дузина стражи и слуги. Клавдий, най-големият й син, е наметнат с одеяло, което виси отворено и разкрива стекла се от врата му кръв, която е напоила туниката му. Има такъв вид, сякаш са му прерязали гърлото секунда преди да вляза, и още не го е осъзнал: все още е на крака, блед, но без чужда помощ крачещ труп. Фауста стои до него, готова да го подхване, ако падне. Нощницата й е изцапана с кръв, обаче си казвам, че трябва да е на сина й. Другите две момчета се крият зад нея, загърнати в завивките си. Константин е застанал срещу тях, обграден от стражи, докато Крисп чака между двамата като осъден. По ръцете му има кръв.

Константин ме поглежда. В цялата тази суматоха и кърви умората на лицето му ме кара да осъзная колко сериозно е положението.

— Мога ли да разчитам на теб?

— Винаги.

— Претърси апартамента на Крисп. Каквото и да намериш, донеси ми го тук.

— Изпрати Юний — обажда са Фауста. Лицето й е сурово, черните й очи пълни с гняв. — Откъде знаеш, че Валерий не е бил част от това?

— Имам му доверие. — Но в гласа му се долавя слабост, нотка на несигурност.

— А аз не.

— Тогава прати Юний с него. — Тя прегръща Клавдий, сякаш да го защити, и размазва по голата си ръка още повече кръв. Той още не е рухнал. Всъщност проявява значителен интерес към случващото се. Когато се вглеждам по-внимателно, забелязвам, че кръвта идва от дълбок срез на ухото му. Ще го боли, но няма да му навреди — освен ако по острието не е имало отрова.

Юний прави крачка напред от групата в края на помещението и идва при мен. Той е самодоволен бърнест мъж, който никога не се усмихва, освен може би на огледалото; някак си е успял с приказки да израсне от дребна служба в провинциални правителства до учител по военно обучение на Фаустините момчета. Стражите поемат в крачка след нас, щом започваме да се изкачваме по стълбите към горния етаж. Не е ясно дали ни защитават, или ни наблюдават. Вероятно и те не знаят, но не искат да рискуват.

Още не зная какво става, но започвам да свързвам отделните късчета. Момче с рана и мъж с кървави ръце. Не сме дошли в стаята на Крисп да търсим доказателства за неговата невинност.

Но не става дума само за Крисп. Каквото и да се е случило — всички са заподозрени. Имам му доверие, каза Константин. Но не ме погледна, а в гласа му се долавяше трепет. Прекалено близо съм, за да бъда в безопасност. Дори да исках да защитя Крисп, не бих могъл.

Стаята на Крисп е подредена и оскъдно обзаведена; няма нужда от дълго търсене. Леглото е използвано, завивките още са отметнати, както ги е оставил при ставане. Вчерашните дрехи са сгънати и прибрани; утрешните — оставени върху сандъка. Купчина листове лежи на писалището, където е работил, преди да си легне. Той винаги е бил трудолюбив. Подушвам въздуха: мирише на лилии, тяхната женственост не е на мястото си в една мъжка стая. Дали някой е споделил леглото му?

Юний се насочва право към листовете. Следвам го, за да не изглежда, че се бавя. В един малко абсурден миг двамата едва не ги разкъсваме в нашето усърдие.

Оставям ги на Юний. Имам по-голям опит в бюрокрацията от него — дори от бегъл поглед мога да кажа, че в тях няма нищо инкриминиращо. Отпускам се на колене и надниквам под леглото. Светлината от лампите не стига дотук: опипвам с ръка в мрака. Чифт обувки, няколко парцала, които са изпаднали от дюшека — и тънка кожена чанта. Издърпвам я и я развързвам.

Юний ме вижда и се спуска напред.

— Дай ми я.

Отблъсквам го с едната си ръка, докато се опитвам да прочета свитъка в чантата. Боричкаме се като кучета за кокал. Спомням си как ме нарече Фауста вчера: Вярното ловно куче на Константин. Така става, когато в двореца се развилнее страхът.

Не успявам да видя повече, Юний го измъква от ръката ми и жадно чете. Облизва устни.

— Чакай само Август да го види. — Не може да скрие ликуването си; вече си представя повишението, което ще получи.

Ще ми се да го ударя достатъчно силно, за да му скърша врата, но това би било грешка. В двореца е пролята кръв и вълците са излезли на лов. Единственият начин да оцелееш, е да останеш напълно неподвижен.

Долу в спалнята на момчетата нищо не се е променило. Юний показва ръкописа и го подава не на Константин, а на Фауста.

— Намерихме го под леглото.

— Там нямаше нищо друго, освен обувките ми. — Крисп се вторачва в мен, умолявайки ме да го подкрепя.

Нищо не мога да кажа. Освен, когато Константин взима писмото от Фауста и започва да го чете, да попитам:

— Какво се случи?

Отговаря Фауста:

— Дойдох да проверя как са децата, когато Цезар — тя посочва Крисп — се втурна вътре. Имаше нож в ръката, беше подивял. Когато ме видя, ми каза, че армията е дезертирала от Август, че преди да съмне, съпругът ми ще бъде мъртъв. Трябвало да се присъединя към него, или аз и децата ми също ще умрем.

Половината от мъжете в стаята — онези, които дължат постовете си на Фауста — дават свободен израз на шока и възмущението си. Останалите запазват мълчание.

— Това е лъжа — възразява Крисп.

Той гледа към баща си, но Константин избягва погледа му. Аз също. Втренчил съм се в босите му нозе и се питам какъв ще е този заговорник, който се опитва да заграби империята, а си оставя обувките под леглото.

— Естествено, разбрах, че лъже — продължава да дълбае с безмилостна настойчивост Фауста. — Той не очакваше да съм там. Беше дошъл да убие братята си, за да няма съперници, когато премахне Август. Казах му го. Той се хвърли в ярост към Клавдий и се опита да му пререже гърлото. Слава богу, стражите дойдоха навреме.

Крисп бавно поклаща глава като впрегнат в тежък хомот.

— Тя дойде в стаята ми и каза, че брат ми Клавдий се наранил. Тръгнах веднага с нея и видях, че ухото му кърви. Преди да направя каквото и да било, нейните стражи ме повалиха на земята.

Той плъзга поглед из стаята, предизвиквайки ни да изкажем недоверието си. Вътре има поне двайсетина души и никой от тях не иска да срещне погледа му. Никой друг, освен Фауста, която го гледа с очи на отровна змия.

Константин навива писмото и го връща на Юний. И до днес ме преследва изражението на лицето му. За една нощ е остарял с десет години. За пръв път в живота си изглежда безпомощен.

— Каква е истината? Че собственият ми син е искал да ме свали, когато с готовност щях да му дам цялата власт и слава, която би могъл да желае? Или че жена ми разпространява най-ужасните и подли лъжи? — Той поклаща глава. — Как би могъл човек да отговори на тези въпроси и да живее в мир със себе си?

— Защо пренебрегваш това, което е пред очите ти? — В гласа на Фауста звучат истерични нотки. — Нима ще чакаш, докато всичките ни деца умрат, за да повярваш?

— Да повярвам, че моят син е убиец?

Фауста простира ръце и прегръща децата.

— Ще се върна с нашите синове в Константинопол. Те няма да прекарат и час повече под един покрив с това чудовище.

Тръгва през стаята с пламнали очи. Константин я надвишава по ръст с една глава, но сега тя сякаш е пораснала и са се изравнили по височина. А той се смалява; не знае какво да прави. Това трябваше да е неговият триумф, върхът на неговото господство, а сега всичко се разпада.

Юний пристъпва.

— Ако може…?

Константин кимва. Няма сили да му се противопостави.

— В Пула има вила, на три дни езда от тук. Губернаторът е верен човек. Изпрати Крисп там, да не пречи, докато фактите бъдат установени.

— Не. — Отчаянието прави гласа на Крисп неестествено висок. — Ако искате да установите истината, трябва да остана, за да мога да я докажа.

— За да можеш да разпространяваш лъжи за мен, докато ме няма? — отвръща му Фауста.

Двамата вперват очи в Константин, чийто поглед е забит между тях в една точка на стената. Лицето му е сурово като мрамор, безизразно. Цялото помещение — целият свят — зависи от неговото решение.

Сещам се за нещо, което Крисп беше казал за епископите в Никея: Те имат нужда от съдия. Не му беше минало и през ум, че на скамейката на подсъдимите щеше да се озове и той.

Константин взима решение. Леко кимване с глава — само толкова е нужно. Фауста се покланя, макар да не успява да скрие усмивката си. Четирима стражи в бяло заобикалят Крисп и го извеждат от стаята. Той не се съпротивлява.

— Ще изпратя някого — казва Константин, но толкова тихо, че се съмнявам Крисп да е чул.

Помещението бавно се изпразва. Твърде много тела го бяха изпълвали до краен предел прекалено дълго: смърди на пот, дим от маслените лампи и кръв. Но когато Фауста развява поли наблизо, лъх от парфюма й прониква през вонята. Аромат на лилии.

Константинопол — май 337 г.

В Хранилището на архивите лампата бавно догаря. Седя на пода кръстосал крака като шивач, заобиколен от листове. Извадих толкова много, че се простират извън светлината в безкрайния мрак отвъд. Александър добре си е свършил работата. Четох час, може би повече, и не видях и най-малкия намек, че Крисп и Фауста са били в Аквилея или че някога са съществували.

Победен съм. Събирам листовете и ги пъхам обратно в кошниците им, тъпчейки ги като боклук. С труд се изправям на крака. Пристъп на замайване ме кара да се олюлея, залитам, стискайки лампата с все сили. Ако я изпусна, завинаги ще бъда изгубен в мрака. Опитвам се да прикова поглед в някаква далечна точка, но няма в какво. Стелажите се точат в безкрая. Колкото повече се вглеждам, толкова по-нататък се простират.

Имам усещането, че се рея — физическата ми същност разтворена във въздуха. Всичко, което е останало от мен, е душата ми. А може би цялото това помещение е душата ми, моето лично Хранилище на архивите? Аз го обитавам; крача по тъмните му проходи, скубейки спомени от лавиците без оглед на време и пространство. Съзнанието е необикновена страна — много стени, но без разстояния.

Няма защо да лъжа себе си. Не мога да обвинявам Александър за онова, което е сторил с архивите. Правил съм същото със собствената си памет, като съм я редактирал и почиствал. Това не е безболезнено: след всяко изрязване остава дупка, с времето стават толкова много, че накрая съм само силует на човек, изрязан от хартия. Но как иначе бих могъл да живея в мир със себе си?

Протягам ръка и усещам нещо здраво. Една от колоните. Камъкът е студен под дланта ми, усещането ме връща в действителността. Пръстите ми се впиват в колоната, усещам линиите на изсечените в нея римски цифри. XI/Ω. Притискам ръка в острите им ръбове, надявайки се да ми помогнат да дойда на себе си.

Не знам дали ми помогнаха, но ми хрумна една мисъл. Всички кошници имат една и съща сигнатура — XV/Ω — както може да се очаква. Но през онази нощ в двореца, докато преглеждах парчетата в кутията на Александър, бях видял други обозначения.

XII/П Пиша с най-дълбоки съболезнования за смъртта на твоя внук.

Тази мисъл ми поставя цел. Целта ме връща в реалността. Вдигам лампата и бързам надолу по проходите между стелажите, отброявайки колоните, докато не намирам точното място. Бил съм на подобно място и преди. Ала тогава ронещите се артефакти по лавиците не бяха хартии, а човешки трупове.

Гласът на Симеон прониква до мен през хартиените стени. През целия си живот си крачил в мрака.

Вижда се, Александър е идвал тук. Проверявам печатите и изваждам всичко, запечатано с пресен восък. След няколко страници става ясно, че повечето от тези документи са от двора на вдовстващата императрица Елена. Тя така и не се установи в Константинопол; живееше в Рим, докато не почина преди девет години. Константин трябва да е наредил да докарат документите й тук, за да се съхраняват на сигурно място.

Много кошници са били отваряни и много документи са осакатени. Елена безумно обичаше своя най-голям внук и често му пишеше. За разлика от имперската канцелария тя съхраняваше архива си във формата на кодекси, както правят християните. Мога да проследя пътя на Александър из тях по дупките, които си личат като стъпки в снега. Единственият звук в огромното помещение е моето собствено мърморене, докато чета на глас.

Пламъкът на лампата започва да трепка, маслото трябва да е почти свършило. Зная, че трябва да изляза от тук, но продължавам да седя и не мога да спра да разгръщам страниците.

За да стигнеш до живите, трябва да се промъкнеш между мъртвите.

Зрението ми е замъглено от хилядите думи, които съм прочел. За малко да не му обърна внимание. Вече почти съм обърнал страницата, но нещо ми прави впечатление. Връщам се обратно.

Това е писмо до императрицата. Трябва да е копие, преписано от секретаря в книгата за изпратени писма. В единия ъгъл е скъсано, сякаш Александър се е готвил да го откъсне, но после е решил да не го прави. Вместо това се е задоволил да изреже първото изречение. Това означава, че подателят и датата са изчезнали — обаче последователността го разполага около година след падането на Крисп. Текстът започва от долната половина на страницата.

Под тези редове е стихотворението:

Гледам втренчено страницата, опитвайки се да извлека някакво значение. Питам се защо Александър е изрязал стихотворението, което намерих в неговата кутия, а това тука — не. Може би разбирам неговата двойственост. Всичко в стихотворението изригва значение: времето просто настоява, че е свързано с Крисп. Но няма нищо, което изрично да го споменава. Може би е гатанка? Или просто някой придворен се е опитал да покаже своя талант и съчувствие, без да оставя никакви заложници на случая. Кой го е написал?

Стоял съм тук прекалено дълго. Лампата премигва, изсъсква — и угасва. Тръпки ме полазват, надавам писък като дете. Старите ми ръце вече не са толкова сигурни, както едно време. Лампата пада и се разбива на пода. Оставам в капана на пълния мрак.

Далеч нататък в лабиринта чувам глас, който вика моето име.