Белият огън

8

Докато лежеше в леглото си в мотел „Клауд Найн“ в Базалт, Колорадо, Кори взе решение. Ако белезите по костите бяха онова, което тя смяташе, че са, проблемите ѝ щяха да бъдат решени. Нямаше да има друг избор: останки­те трябваше да бъдат проучени. Дори Кърмоуд нямаше да може да попречи. Това щеше да бъде нейният коз.

Но само ако успее да го докаже.

И за да го направи, отново се нуждаеше от достъп до костите. Пет минути щяха да са достатъчни, за да ги заснеме с мощната макролеща на своя фотоапарат.

Но как да стане?

Още преди да си зададе въпроса, вече знаеше отго­вора - налагаше се да влезе със взлом.

Пред нея се изправиха всички доводи против подобно действие: взломът е углавно престъпление; освен това подобна постъпка е неетична; ако я хванат, цялата ѝ кариера в правоохранителните служби щеше да цоп­не в нужника. От друга страна, нямаше да бъде чак толкова трудно. По време на посещението им преди два дни началникът не изключи някаква алармена сис­тема или друга апаратура за охрана. Просто отключи катинара на вратата и влязоха. Хангарът беше отделен от строителната площадка, заобиколен от висока дър­вена ограда и скрит от дърветата. Отчасти беше открит към една от ски пистите, но през нощта нямаше кой да кара ски. Складът беше отбелязан на пътните карти за района. Там беше посочен черен път, който водеше от склада за ски екипировка към района на пистите до хангара, заобикаляйки напълно „Хайтс“.

Докато претегляше за и против, Кори си зададе въпро­са: какво би направил Пендъргаст? Той никога не оставя­ше правните условности да стоят на пътя към истината и справедливостта. Със сигурност щеше да проникне въ­тре, за да получи информацията, която му трябва. Макар да беше твърде късно да постигне справедливост за Емет Баудри, за истината никога не беше късно.

В полунощ беше спряло да вали и небето остана напълно чисто, блестящо от лунния сърп. Беше много студено. Според приложението за синоптичната прог­ноза на айпада на Кори беше минус петнайсет граду­са. Разбира се, навън усещането беше като за минус двайсет и пет. Черният път се оказа проходим само за моторни шейни. Беше покрит с отъпкан на камък сняг, но по него можеше да се върви.

Тя остави колата в подножието на пътя под група високи дървета, за да е колкото може по-незабележима. Започна да се катери нагоре с усилие, защото раницата ѝ беше пълна с апаратура: фотоапаратът с тринога и макрообектив, преносима лампа и акумулатор за нея, лупи, фенерче, ножица за болтове, найлонови пликове с цип и айпада със свалени на него учебници и моно­графии на тема остеологически анализ на наранявани­ята. Бедният на кислород планински въздух я караше да се задъхва, парата от учестеното ѝ дишане блесте­ше на лунната светлина. Докато се катереше, паднали­ят пресен сняг скриптеше под стъпките ѝ, притиснат в отъпкания слой отдолу. Под нея светлините на града се бяха разпрострели като магически килим. Горе се виждаше складът, осветен от лампи на високи стъл­бове, които сияеха жълтеникаво през дърветата. Беше два през нощта и навсякъде беше спокойно. Чифт фа­рове бяха единственото движение високо в планината, където работеха машините, поддържащи пистите.

Беше си повтаряла отново и отново последовател­ността на действията, които трябва да предприеме. После ги преподреждаше и усъвършенстваше, за да прекара колкото може по-малко време в хангара. Пет минути, най-много десет, и дим да я няма.

Когато наближи склада, се спря и внимателно про­учи околността, за да се увери, че е сама. След това се приближи до вратата в оградата и надникна над нея. Вляво беше лошо осветената странична врата, която двамата с началника бяха използвали. Пред прага има­ше навят сняг. Вратата беше заключена с катинар, но Кори по навик носеше комплект шперцове. В гимна­зията беше научила почти наизуст справочника, извес­тен като „Ръководство по отключване с шперцове на Масачузетския институт по технологиите“ с автор Тед Инструмента, и много се гордееше с уменията си. Ка­тинарът беше от най-обикновените, които в железар­ските магазини вървяха по десет долара парчето, така че не представляваше някаква трудност. Проблемът беше, че трябваше да прекоси осветения район, за да стигне до вратата. После трябваше да остане в осве­тения участък, докато отключва катинара. Това беше едната от двете неизбежни опасности в нейния план.

Тя чакаше и се ослушваше, но всичко си оставаше спокойно. Верижните отъпкващи машини бяха високо в планината и както изглеждаше, скоро нямаше да ми­нат оттук.

След като си пое дълбоко дъх, се прехвърли през оградата и се втурна през осветения участък. Вече беше извадила комплекта шперцове и го държеше в ръка. Самият катинар бе замръзнал и пръстите ѝ ста­наха безчувствени от студа. Въпреки това ѝ трябваха само двайсет секунди, за да го отключи. Отвори врата­та, вмъкна се вътре и тихо я затвори след себе си.

В хангара беше ужасно студено. След като изро­ви малко светодиодно фенерче от раницата си, Кори го включи и бързо закрачи покрай редиците мотор­ни шейни и древни верижни машини за обработка на пистите към задния край на постройката. Ковчезите, подредени в спретнати редици, блестяха матово на светлината от фенерчето. Отне ѝ само миг, за да от­крие ковчега на Емет Баудри. Внимателно свали капа­ка, опитвайки се да вдига колкото може по-малко шум. После коленичи и плъзна светлинния лъч по костите. Сърцето ѝ блъскаше в гърдите, а ръцете трепереха. От­ново глас в нея посочи, че това е едно от най-глупавите неща, които някога е правила, и друг глас възрази, че е единственото, което може да направи.

Стегни се - прошепна си тя. - Съсредоточи се.

Започна да следва съставения наум план и свали отново ръкавиците си. След това остави раницата на земята и я отвори. Бързо сложи лупата на окото, от­ново надяна ръкавиците, извади счупената бедрена кост, която бе забелязала по-рано, и се вторачи в нея под светлината на фенерчето. По кортикалния слой на костта се виждаха няколко дълги успоредни драскоти­ни. Кори ги огледа внимателно за някакви признаци на оздравяване, изменение на костта или периостално израстване, но такива нямаше. Дългите белези бяха чисти, свежи и не показваха признаци за костна ре­акция. Това означаваше, че одраскването се е случило предсмъртно - в момента на смъртта.

Никаква мечка не би могла да остави такива белези. Те бяха направени с груб инструмент, може би острието на тъп нож, очевидно с цел да се свали месото от костта.

Можеше ли обаче да бъде сигурна? Нейният прак­тически опит беше толкова ограничен. Свали ръкави­ците, извади айпада и отвори един от електронните си учебници - „Анализиране на травми“. Прегледа илюс­трациите на предсмъртни, посмъртни и следсмъртни наранявания, включително няколко с одрасквания, подобни на тези, и сравни илюстрациите с костта в ръката си. Те потвърдиха нейното първоначално впе­чатление. Опита се да стопли измръзналите си пръсти, като издиша върху им, по това не помогна, затова си сложи отново ръкавиците и започна да пляска с ръце, внимавайки да не вдига шум. Това възстанови кръво­обращението им.

Сега трябваше да снима повредената кост. Отново се наложи да свали ръкавиците. Измъкна преносимата лам­па, акумулатора и малката тринога от раницата. Послед­ваха цифровият фотоапарат и големият макрообектив, който ѝ струваше цяло състояние. Завинти апарата върху триногата и я подготви. Сложи костта на пода, настрои всичко в мрака, колкото можа, и светна лампата.

Това беше вторият опасен момент - отвън светлината щеше да се вижда. Обаче тя беше задължителна. Кори бе нагласила нещата така, че да ѝ отнеме възможно най-малко време и после да си събере багажа и да изчезва.

Боже, колко ярка беше светлината, заливаше всичко с блясъка си. Кори бързо насочи фотоапарата и фоку­сира. Направи дузина снимки с най-голяма бързина, като всеки път преместваше костта малко и нагласява­ше светлината, за да снима под различни наклони. До­като го правеше, под силната светлина забеляза нещо друго по костта: ясно видими белези от зъби. Спря само за миг, за да ги разгледа с лупата. Това наистина бяха следи от зъби, но не от тези на гризли: бяха пре­калено слаби, твърде близко един друг, с твърде плоска захапка. Снима ги под няколко различни ъгъла.

Бързо върна костта в ковчега и се прехвърли на след­ващия анормален белег, който бе забелязала при първо­то си идване - строшения череп. Краниумът показва­ше масивна травма - лицето и черепът бяха буквално смазани. Най-силният и като че ли първи удар се беше стоварил отдясно върху париеталната кост, бе разбил черепа в звездна шарка и го бе разделил по протежение на шевовете. Това също бяха очевидно предсмъртни на­ранявания по една много проста причина: оцеляването след подобен удар беше просто невъзможно. Зеленикаво-жълтият цвят на костта при фрактурите показваше, че са станали, когато човекът е бил жив.

Тук аномалията беше в точката на удара. Тя огледа мястото на фрактурата. Мечката със сигурност може да строши човешки череп с един удар на лапата или да го смаже с лапи и зъби. Обаче този белег не прилича­ше на причинен от зъби или лапи. Беше неравномерен, с множество вдлъбнатини.

Подозрението ѝ се потвърди, след като го разгледа с лупа. Беше причинен от груб и тежък предмет - най-вероятно парче скала.

Кори направи поредица снимки на фрагментите от черепа с макрообектива, като сега работеше дори по-бързо. Това доказателство беше достатъчно. Наистина ли? Тя се поколеба за миг, след това извади два найло­нови плика с цип, пъхна в единия парчето от бедрена кост, а в другия парчето от разбития череп. Това вече беше доказателство.

Край. Загаси лампата. Сега разполагаше с необо­рими доказателства, че Емет Баудри не е бил убит и изяден от гризли. Бил е убит и изяден от човек. Фак­тически, ако се съди по природата на тежките нараня­вания, може би в убийствата са участвали двама или трима, а може и повече хора. Първо го бяха извадили от строя с удар по главата, бяха смазали черепа, кости­те му и буквално го бяха разкъсали с голи ръце. След това бяха свалили месото от костите с груб нож или парче метал. И накрая го бяха изяли суров, за което свидетелстваха белезите от зъби и отсъствието на из­гаряния по костите и други следи ог готвене.

Ужасно. Направо невероятно. Беше открила едно сто и петдесет годишно убийство. Това пораждаше следващия въпрос: другите десет миньори също ли бяха убити по този начин от човешки същества?

Тя погледна часовника си. Единайсет минути. Из­веднъж потръпна от страх. Време беше да се маха от­тук. Хвърли се да събира нещата си, готвейки се да излезе от склада.

Тогава ѝ се стори, че чу някакъв шум. Загаси фенер­чето и се ослуша. Тишина. И после отново го чу: леко хрущене в снега пред вратата.

Боже мили, някой идваше. Парализирана от страх, с блъскащо в гърдите сърце, Кори продължи да се ос­лушва. Съвсем определено хрус, хрус, хрус. И тогава от другата страна на склада видя как по стъклото на един от прозорците, високо почти под стряхата, бързо мина­ва лъч светлина. Отново тишина. След това приглушен говор и пукането на радиостанция.

Отвън имаше хора. С радиостанция.

Охраната на „Хайтс“? Ченгетата?

Безкрайно внимателно затвори ципа на раницата си. Капажът на ковчега беше още свален. Дали да го сложи обратно на мястото му? Започна да го вдига, но издаде толкова силно стържене, че спря. Но се нала­гаше да го върне на мястото му и тя го направи с едно бързо движение.

Отвън се чу още хрущене и шепот. Там имаше ня­колко човека, които се опитваха да не вдигат шум, но нямаха голям успех в това.

Кори преметна раницата през раменете си и се от­далечи от ковчезите. Дали нямаше врата и отзад? Не можеше да каже, беше прекалено тъмно, но не си спомняше да е видяла. Ето какво трябваше да направи: да си намери добро скривалище и да изчака шумотеви­цата да утихне.

Стъпвайки на пръсти, се насочи към задната част на хангара, където бяха складирани огромните части от стар ски лифт: пилони, седалки и колела. Още докато крачеше натам, чу вратата да се отваря и се наложи да мине последните метри тичешком. Сега приглуше­ните гласове се чуваха в хангара заедно с пукота на радиостанциите.

Когато стигна струпаните части на стария лифт, се отпусна на крака и ръце, промъквайки се колкото може по-навътре, като се извиваше насам-натам около огромните метални късове.

Неочаквано нещо изщрака и флуоресцентните тръ­би се събудиха с премигване и звън, окъпвайки склада в ослепителна светлина. Кори запълзя по-бързо и се хвърли зад огромна кула от навито стоманено въже, сви се на топка, притисна раницата към гърдите си, скривайки се колкото може по-добре. Чакаше, като едва дишаше. Възможно беше да си помислят, че ка­тинарът по случайност е останал отключен. Може би не са забелязали колата ѝ. Можеше и да не я намерят...

Стъпки прекосиха циментовия под. Тогава Кори чу възбуден шепот. Сега можеше да различава гласовете и да чува отделни думи и части от изречения. С тръпки от ужас чу как се произнася нейното име с тексаския диа­лект на Кърмоуд - недоволно и подстрекателски.

Тя скри лице в ръцете си с ръкавици, олюлявайки се от кошмара. Имаше усещането, че сърцето ѝ ще се пръсне от тревога и страх. Защо ѝ трябваше да прави това? Защо?

Един глас заговори високо и ясно:

- Кори Суонсън?

Проехтя ужасяващо в хангара.

- Кори Суонсън, знаем, че си тук. Знаем го. Забър­кала си се в големи неприятности. Най-умното, което можеш да направиш, е да излезеш и се предадеш сега. Ако принудиш тези полицаи да те търсят - това няма да е много умно. Разбираш ли?

Кори се задавяше от страх. Още шумове. Идваха още хора. Тя не можеше да помръдне.

- Добре - чу тя началникът да казва тъжно. - Джо, ти започваш в задната част. Фред, ти оставаш при вра­тата. Стърлинг, потърси около тези моторни шейни и верижните машини за обработка на пистите.

Кори не можеше да помръдне. Играта беше свър­шила. Трябваше да излезе. Обаче някаква луда и отча­яна надежда я караше да се крие.

Скри лицето си още по-дълбоко в ръкавиците като дете, което се крие под завивките, и зачака. Чу шума от стъпки, звъна и стърженето на оборудването, което преместваха, съскането и пукота на радиостанциите. Минаха няколко минути. И в този момент точно над главата си чу високото:

- Ето я! - След това предназначено за нея: - Говори полицията. Стани бавно и дръж ръцете си така, че да ги виждам.

Тя просто не можеше да помръдне.

- Стани бавно и ръцете ти да се виждат. Веднага!

Тя успя да вдигне глава и видя ченгето застанало само на няколко крачки с изваден револвер, насочен към нея. В този момент дойдоха двама други полицаи.

Кори се изправи непохватно и вдигна ръце. Ченгето дойде при нея, сграбчи я за китката, завъртя я цялата, дръпна ръцете ѝ зад гърба и докато ѝ щракваше белез­ниците, каза:

- Можеш да запазиш мълчание. - Гласът му сякаш идваше отнякъде далеч. - Всичко, което кажеш, може да бъде използвано в съда срещу теб...

Не можеше да повярва, че това ѝ се случва.

- ...Имаш право да говориш с адвокат и той да при­съства на разпитите ти. Ако не разполагаш със сред­ства, ще ти бъде осигурен служебен адвокат. Разбра ли?

Не можеше да продума.

- Разбра ли? Моля, отговори или кимни в отговор.

Тя успя да кимне.

- Заловената потвърди, че е запозната със своите права - каза високо полицаят.

После я изведе извън струпаното оборудване на от­крито, като я държеше за ръката. Тя примигна от ярка­та светлина. Друг от полицаите прегледа съдържани­ето на раницата и скоро намери двата плика с цип, в които лежаха костните фрагменти.

Началник Морис го наблюдаваше с крайно нещас­тен вид. До него стоеше, заобиколена от неколцина ох­ранители на „Хайтс“, госпожа Кърмоуд с победоносно и зло изражение, облечена в тесен зимен раиран като зебра костюм, подплатен с кожа.

- Я гледай ти - каза тя, издишвайки пара като дракон. - Момичето, което учи право, всъщност е прес­тъпник. В мига, в който те видях, разбрах каква си. Знаех си, че ще опиташ нещо такова - и ето те тук, предсказуема като изгрева. Проникване с взлом, ван­дализъм, кражба, съпротива при арестуване. - Тя се протегна и взе едното от пликчетата, които полицаят държеше. - И кражба от гроб.

- Достатъчно - каза началникът на Кърмоуд. - Моля, върнете доказателството на полицая. - После хвана Кори нежно за ръката. - А ти, млада госпожи­це... страхувам се, че си арестувана.