Белият огън

49

Алойшъс Пендъргаст оглеждаше град Лийдвил със здраво стиснати устни. Един знак съобщаваше над­морската му височина - 3093 м, и че това е най-високо разположеният град в Съединените щати. Градът силно се отличаваше от Роринг Форк от другата страна на Континенталния вододел. Централната му улица беше една и покрай нея се издигаха викториански сгради в различно състояние на занемареност и безнадеждност, с купчини замръзнал сняг по градските граници. От­въд тях борови гори се издигаха почти до огромните планински върхове, разхвърляни във всички посоки. Богатата коледна украса, закачена по корнизи, стъл­бове, улични лампи и парапети, придаваше на града ореол на безнадеждност, особено сега, два дни преди Коледа. Но въпреки ранния сутрешен час и лютия студ Пендъргаст определено бе облекчен да бъде просто далеч от потискащото богатство, привилегиите и са­модоволството, които висяха като заразен облак над Роринг Форк. Макар и обеднял, Лийдвил беше истин­ско място с истински хора, въпреки че бе трудно раз­бираемо как някой би поискал да живее в тази бяла геена, тази ледена сибирска пустош, тази мразовита пустиня, заровена сред планините далече от радостите на цивилизацията.

Беше изпитал сериозни трудности при издирването на наследници на стария Суинтън с неизвестно малко име, който беше хванал Оскар Уайлд за реверите след лекцията в Роринг Форк и му бе разказал съдбоносната история. С помощта на Майм беше идентифици­рал един: някой си Кайл Суинтън, роден в същия този Лийдвил преди трийсет и една години. Беше единстве­но дете, чиито родители бяха загинали в автомобилна катастрофа точно по времето, когато бил изхвърлен от Лийдвилската гимназия. След това електронната му следа беше изчезнала. Дори Майм - призрачният и за­творен компютърен гений и събирач на информация за Пендъргаст - не успя да открие мъжа, като изклю­чим неоспоримия факт, че нямаше свидетелство за не­говата смърт. Изглежда Кайл Суинтън беше още жив някъде в границите на Съединените щати. Това беше всичко, което специалният агент на ФБР знаеше.

Веднага щом в Роринг Форк спря да вали - или по-скоро направи пауза, преди отново да продължи - Пен­дъргаст потегли за Лийдвил, за да провери дали може да попадне на някаква следа. Обременен от тежестта на пуловер, дебел черен костюм, безръкавна грейка, палто, два шала, дебели ръкавици, ботуши и вълнено кепе под тиролската шапка, Пендъргаст слезе от кола­та и се отправи към изглежда единствената дрогерия за един долар в града. Огледа се и избра най-възрастния служител: фармацевта, който обслужваше гишето за лекарства с рецепти.

След като разви шаловете си, за да може да говори, Пендъргаст започна:

- Опитвам се да намеря човек на име Кайл Суин­тън, който е учил в Лийдвилската гимназия в края на 90-те години.

Фармацевтът огледа Пендъргаст от главата до пе­тите.

- Кайл Суинтън? Какво искаш от него?

- Аз съм адвокат. Става дума за наследство.

- Наследство? Семейството нямаше пет пари да се усмихне.

- Имали са прачичо.

- О, предполагам, че това ще е добре за него. Кайл не слиза често в града. Вероятно чак напролет.

Нещата се нареждаха.

- Ще ти бъда благодарен, ако ме упътиш до негова­та къща.

- Разбира се, но всичко е покрито със сняг. Живее встрани от пътя. Не можеш да стигнеш дотам, освен ако нямаш снегомобил. Освен това... - Мъжът се по­колеба.

- Да?

- Той е един от тези типове, които вярват в оцеля­ването. Скрил се е в каньона Елбърт и чака. Не знам точно какво, може би края на света.

- Наистина?

- Има бункер там горе, хранителни запаси и голям оръжеен арсенал. Поне така се говори. Така че, ако отидеш там горе, трябва да си много внимателен, за­щото иначе може да те гръмне.

Пендъргаст помисли малко.

- Може ли да ми кажеш къде да наема снегомобил?

- Има няколко гаража. По тези места това е мно­го популярно забавление. - Аптекарят отново огле­да агента от главата до петите. - Знаеш ли как да го управляваш?

- Разбира се.

Фармацевтът даде нужните разяснения, после му начерта карта как да стигне до къщата на Кайл Суин­тън в каньона Елбърт.

Пендъргаст излезе от дрогерията и тръгна бавно на­долу по Харисън Авеню, сякаш се гогви да се отдаде на шопинг, макар да беше минус петнайсет градуса и на­всякъде имаше купчини сняг, а тротоарите бяха толкова ледени, че и солта замръзваше. Най-накрая влезе в един оръжеен магазин, който работеше и като заложна къща.

Мъж с татуирани на темето два октопода го по­срещна с:

- Какво мога да направя за теб?

- Бих искал да купя малка кутия .45-и калибър па­трони на „Кор-Бон“ за автоматичен „Колт“.

Мъжът остави поисканата кутия на масата.

- Господин Кайл Суинтън ваш клиент ли е?

- Да, той е наш добър клиент. Обаче копелето е много лудо.

Пендъргаст се позамисли малко кой ли може да мине за луд за човек като този.

- Чувам, че имал страхотна колекция от оръжия.

- Харчи всяка стотинка за оръжия и муниции.

- В такъв случай сигурно купува най-различни му­ниции от теб.

- Така е. Затова имаме от тези патрони. Има стра­хотна колекция от едрокалибрени оръжия.

- Револвери?

- Револвери и пистолети от всички калибри. Веро­ятно там горе има оръжия за сто хиляди долара.

Пендъргаст сви устни.

- Като стана дума, бих искал да купя и кутия .44-ти калибър „Спешъл“, една за .44 „Ремингтън Магнум“ и една .357 „Смит & Уесън Магнум“.

Мъжът сложи поръчаното на тезгяха.

- Нещо друго?

- Няма нужда от торбичка. Ще ги сложа в джобове­те си. - Покупките изчезнаха в диплите на палтото му.

В най-близкия гараж за снегомобили под наем биз­несът, изглежда, не вървеше, защото Пендъргаст успя с лекота да преодолее първоначалната им неохота да му дадат машина за цял ден въпреки странното му об­лекло, южняшкия акцент и пълната липса на позна­ния как се управлява. Сложиха му каска с визьор на главата, дадоха му кратък урок как да кара, изведоха го на улицата за петминутно упражнение и след като го накараха да подпише обемист договор, с който се отричаше от правото си на обезщетение, му пожелаха късмет. В това време Пендъргаст научи още за Кайл Суинтън. Изглежда цял Лийдвил го познаваше като „лудото копеле“. Родителите му били алкохолици, които най-накрая пробили мантинелата при Стоктън Крийк, пияни като свине, и паднали триста метра на­долу в клисурата. Оттогава Кайл живеел от земята. Хо­дел на лов за животни и риба, а щом му трябвали пари за муниции, промивал злато.

Пендъргаст вече се готвеше да тръгне, когато упра­вителят на гаража добави:

- Не се втурвай направо към хижата, защото Кайл вероятно ще се развълнува. Доближи се бавно, дръж ръцете си така, че да ги вижда, и се усмихвай мило.