Белият огън

40

Моки Джоунс отново беше натряскан и доволен от това. Той често мислеше за себе си в трето лице единствено число и тъничкият глас в главата му казваше: ето го Моки Джоунс, който залита надолу по Ийст Мейн Стрийт, без да чувства болка или студ, с пет скъпи мартинита и осемдесетдоларов стек в стомаха, с наскоро облекчени слабини, с портфейл, пълен с пари и кредитни карти, без пост, без работа и без тревоги.

Моки Джоунс беше един от единия процент - всъщ­ност една десета от едната десета от еднопроцентниците - и макар да не бе спечелил и стотинка от парите си, това нямаше значение, защото парите си бяха пари. И беше по-добре да ги имаш и по-добре да са много, а не малко. А Моки Джоунс имаше мноого от тях.

Моки Джоунс беше на четиресет и девет, изоставил три жени и още толкова деца, разхвърляни в неговия килватер - докато вървеше по улицата, леко кимна в тяхна чест - но сега беше свободен и напълно безотгово­рен, защото нямаше какво друго да прави, освен да кара ски, да яде, да пие, да чука и да крещи на инвестици­онните си съветници. Моки Джоунс беше много щаст­лив да живее в Роринг Форк. Това беше град по неговия вкус. На хората не им пукаше кой си и какво правиш, стига да си богат. Но не само богат милионер - това беше глупост. Страната беше бъкана с шибани долно­пробни милионери от средната класа. Такива хора бяха ненавиждани в Роринг Форк. Не - човек трябваше да е милиардер или най-малкото да има сто милиона, за да се впише в кръга от богати хора. Самият Джоунс се числеше към онези със стоте милиона и макар това да бе неудобство, с което свикна, двестата милиона, които наследи от лудия си баща - последва друг поклон в чест на паметта му - отговаряха на неговите нужди.

Спря се и се огледа. Божичко, трябваше да се изпи­кае в ресторанта. В този шибан град нямаше обществе­ни тоалетни. Мамка му, а къде беше оставил колата си? Всъщност нямаше значение - не беше толкова глупав, че да тръгне да кара в това състояние. Никога в „Роринг Форк Таймс“ нямаше да се появи заглавие: „Моки Джо­унс арестуван за шофиране в пияно състояние“. Извади мобилния си телефон, но той се изплъзна от гладката кожа на ръкавицата и кацна в снежна пряспа. С цветис­та ругатня Моки се наведе, извади го от снега, почисти го с ръка и натисна нужния бутон за бързо набиране. Само след миг превозът му беше уреден. Мартинитата в „Брайърлис Стейкхаус“ му се бяха усладили и пред­вкусваше другото, което щеше да си налее вкъщи.

Застанал на бордюра, леко олюлявайки се в очаква­не на лимузината, Моки Джоунс забеляза нещо, което бързо се разрастваше вдясно от периферното му зре­ние. Нещо жълтеникаво, което блестеше неестестве­но. Той се обърна и видя в квартал Маунтин Лоръл на източния склон на хълма в края на града, на по-малко от половин километър, една голяма къща буквално да изригва в пламъци. Докато гледаше, дори усещаше го­рещината на бузата си, видя пламъците да се издигат все по-високо в небето и искрите да се изстрелват като комети в черното небе... И - о, мили боже - нима там в прозореца на втория етаж пламъците очертаваха нечий силует? Докато гледаше, прозорецът избухна и тялото изхвърча и започна да се снишава като падаща звез­да, премятайки се, а грозният му писък режеше като нож вечерния въздух. Заехтя от планина на планина все едно никога нямаше да свърши дори след като го­рящият труп изчезна между боровете. Почти веднага или само след секунди започнаха да вият сирени; по улиците полетяха пожарни коли, патрулки и зяпачи; минути по-късно се появиха бусовете на телевизиите със сателитни антени на покривите. Най-накрая доле­тяха хеликоптерите, с налепени по тях зрителски теле­фони, които увиснаха над мястото или се носеха ниско над дърветата.

И тогава, докато ужасният писък все още отекваше в объркания му и слисан мозък, Моки Джоунс почув­ства нещо първо топло, а след това студено да се стича по краката му. Миг по-късно осъзна, че се е напикал.