Белият огън

47

Приключението в Аспърн хол

Сред многото случаи на Холмс, в които имах привилегията да играя ролята на негов Бозуел¹, има един, който винаги съм се колебал да изло­жа на хартия. Не защото в самото приключение имаше някакви особено мрачни или непристой­ни моменти или поне не повече, отколкото в други разследвания на Холмс. По-скоро смятам, че се дължи на заплашителното и почти пагубно излъч­ване, което се бе прилепило за всички страни на случая. То смразяваше и почти изгори душата ми.

И защото както тогава, така и днес има силата да наруши съня ми. В живота има преживелици, кои­то човек би искал никога да не е имал. За мен този случай беше подобна преживелица. Сега обаче ще дам историята да се отпечата и ще оставя на другите да преценят дали съм бил прав или не за моята неохота.

Случката се разигра през март 1890 година, в началото на суха и безутешна пролет, която следваше по петите една от най-студените зими в историята. По това време живеех в жилището на Холмс на Бейкър Стрийт. Нощта беше тъмна и стелещата се ниско из тесните улици мъгла я правеше още по-потискаща, превръщайки газо­вите лампи в жълти чертици. Бях се излегнал в елно кресло пред огъня, а Холмс, който доскоро кра­чеше неспокойно из помещението, се настани пред сводестия прозорец. Описваше ми хими­чески експеримент, проведен от него следобед. Как използването на магнезиев двуокис ускорява разпадането на калиевия хлорат в калиев хлорид и по-важното - в кислород.

Докато говореше, аз мълчаливо се радвах на неговото въодушевление. Лошото време ни беше принудило да стоим със седмици вкъщи. Не бяха възникнали „малки проблеми“, които да завладеят неговото внимание. И той бе започнал да показва признаци на досада, които твърде често го подтик­ваха да удовлетворява влечението си към кокаин хидрохлорида.

Точно в този миг чух почукване на входната врата.

- Холмс, очакваш ли някого? - попитах го аз.

Единственият му отговор беше кратко покла­щане на главата. Отиде първо до декантера на масичката за сервиране, после до подноса със сифона за газирана вода и си направи бренди със сода. Когато свърши, се просна на едно кре­сло.

- Може би госпожа Хъдсън ще има гости - под­хвърлих аз, докато протягах ръка към стойката с лулите.

Обаче нисък говор по стълбите, последван от шум от стъпки по коридора, сложи край на това предположение. Миг по-късно на вратата леко се почука.

- Влез - подвикна Холмс.

Вратата се отвори и на прага се показа госпо­жа Хъдсън.

- Сър, една млада дама иска да се срещне с вас - обясни тя. - Казах ѝ, че вече е късно и че е най-добре да си уговори среща за утре, но тя настоя, че е много спешно.

- Разбира се, доведете я - отговори Холмс и скочи на крака.

Миг по-късно в нашата всекидневна се озова млада дама. Носеше дълго пътническо палто с модна кройка и шапка с воалетка.

- Моля, седнете - каза Холмс и я поведе с оби­чайната си любезност към най-удобното кресло.

Жената му благодари, свали шапката, раз­копча палтото си и седна. Имаше хубаво тяло, изискана стойка и излъчваше завидно самообла­дание. Единственият недостатък, който забелязах, беше, че чертите ѝ изглеждаха твърде сурови, но може би за това беше виновно безпокойството, което бе изписано на лицето ѝ. По навик се опи­тах да приложа Холмсовия метод за наблюдение върху тази непозната, но не успях да забележа нищо особено освен гумените ботуши, известни като уелингтънки², на краката ѝ.

Забелязах, че Холмс ме наблюдава леко раз­веселен.

- Като изключим факта, че гостенката ни идва от Нортъмбърленд - каза ми той, - че е запалена ездачка, че е пристигнала тук с кабриолет, а не с метрото, и че е сгодена и скоро ще се ожени - аз също не можах да извлека нищо повече от наблюдението си.

- Господин Холмс, чувала съм за вашите про­чути методи - обади се младата жена, преди да успея да му отговоря. - Всъщност очаквах нещо полобно. Моля, позволете ми да коментирам ва­шата дедукция.

Холмс кимна леко, а по лицето му се изписа изненада.

Жената вдигна ръката си.

- Първо, забелязали сте годежния ми пръстен, но не сте видели брачна халка.

Утвърдително кимване.

Тя продължи да държи ръката си във въздуха.

- И вероятно сте забелязали полумесеца от удебелена кожа на дясната ми китка, където се пресичат поводите, когато ги държи ездач с добра стойка и ездови камшик в ръка.

- Чудесен мазол - подхвърли Холмс.

- А що се отнася до кабриолета - това е напъл­но очевидно: видели сте го да спира пред врата­та. Забелязах, че стоите на прозореца.

След тези думи трябваше да се изсмея.

- Холмс, изглежда си намери майстора!

- Що се отнася до Нортъмбърленд, предпо­лагам, че сте доловили останки от акцент в го­вора ми?

- Акцентът ви не е точно от Нортъмбърленд - обясни ѝ Холмс, - а съдържа лек аромат на Тайн и Уеър, може би от района на Съндърленд с ня­колко капки Стафордшир.

След тези думи дамата изрази изненадата си.

- Роднините на майка ми идват от Съндърленд, а тези на баща ми - от Стафордшир. Не знаех, че съм запазила по малко от всеки диалект.

- Нашият начин да говорим, госпожо, е вроден. Не можем да се отървем от него, както не можем да сменим цвета на очите си.

Холмс посочи ботушите на жената.

- Заради уелингтънките предположих, че сте започнали пътуването си в сняг. Тук при нас от че­тири дни не е валяло. Нортъмбърленд е най-студеното графство в Англия и единственото, където още има сняг по земята.

- И откъде можеш да знаеш, че в Нортъмбър­ленд още има сняг? - попитах Холмс.

С измъчено изражение той посочи лежащия наблизо брой на „Таймс”.

- А сега, госпожице, бъдете добра да ни ка­жете своето име и как бихме могли да ви бъдем полезни.

- Казвам се Виктория Селкърк - започна жена­та - и предстоящата ми женитба до голяма сте­пен е причината да съм тук.

- Продължавайте - кимна Холмс и седна отно­во на креслото си.

- Извинете ме, че идвам без предварителна уговорка - каза госпожица Селкърк, - но причи­ната е, че не зная към кого другиго да се обърна.

Холмс отпи глътка от брендито със сода и зача­ка младата дама да продължи.

- Имението на моя годеник - Аспърн Хол, се намира само на няколко километра от Хексъм. Майка ми и аз се настанихме в една вила на те­риторията на имението заради подготовката за сватбата. През последните няколко месеца райо­нът е тормозен от свиреп вълк.

- Вълк? - попитах аз изненадан.

Госпожица Селкърк кимна.

- До днес е убил двама души.

- Но нали вълците в Британия са изчезнали? - възразих аз.

- Не напълно, Уотсън - каза ми Холмс. - Некол­цина смятат, че още съществуват в най-отдалечените и недостъпни райони на страната. - Той се обърна отново към госпожица Селкърк. - Разка­жете ми за тези убийства.

- Бяха брутални, както може да се очаква от диво животно. - Жената се поколеба. - И както изглежда... създанието започва да развива нара­стващ апетит за човешки жертви.

- Вълк човекоядец? - възкликнах аз. - Колко не­обичайно.

- Може би - отговори ми Холмс, - но не е не­възможно. Спомни си лъвовете човекоядци в Тсаво. Когато дивечът е малко - знаеш колко сурова беше миналата зима - месоядните се приспо­собяват така, че да оцелеят. - Той стрелна поглед към госпожица Селкърк. - Имало ли е очевидци?

- Да. Двама.

- И какво разказват, че са видели?

- Огромен вълк, който се оттегля в гората.

- От какво разстояние са направени тези на­блюдения?

- И двете са направени през тресавище... бих казала около двеста метра.

Холмс наклони глава.

- През деня или през нощта?

- В лунна нощ.

- Има ли този вълк други отличителни черти ос­вен големината си?

- Да. Има бяла козина на главата.

- Бяла козина - повтори Холмс. Той лопря вър­ховете на пръстите си и за известно време потъна в мълчание. После стана и отново се обърна към младата жена.

- И как точно бихме могли да помогнем?

- Моят годеник, Едуин, е наследник на имени­ето Аспърн. Фамилията Аспърн е най-изтъкнатата в този район. Като се има предвид страхът, който е обхванал провинцията, той се чувства задължен сам да унищожи този звяр, преди да е убил отно­во. Затова излиза нощно време в гората. Често е сам. Макар да е въоръжен, се страхувам за него­вата безопасност и се безпокоя да не му се случи някоя беда.

- Разбирам. Госпожице Селкърк - малко стро­го продължи Холмс, - боя се, че не мога да ви по­могна. Онова, от което имате нужда, е ловец, а не детектив консултант.

Безпокойството по лицето на госпожица Сел­кърк се усили.

- Но аз чух за успешното приключване на онази ужасна история в Баскервил Хол. Затова дойдох при вас.

- Онази работа, скъпа госпожице, беше дело на човек, а не на животно.

- Но... - Госпожица Селкърк се поколеба. Из­лъчваното от нея самообладание се усили. - Моят годеник е крайно решен. Чувства го като задълже­ние заради положението си в обществото. Баща му, сър Пърсивал, не е способен да му попречи. Моля ви, господин Холмс, никой друг не може да ми помогне.

Холмс отпи глътка бренди, въздъхна, стана, оби­коли стаята, после отново седна на мястото си.

- Споменахте, че вълкът е видян да се оттегля в гората - отбеляза той. - Мога ли да приема, че става дума за гората Килдър?

Госпожица Селкърк кимна.

- Аспърн Хол граничи с нея.

- Уотсън, знаеш ли, че гората Килдър в Нортъм­бърленд е последната най-голяма гориста об­ласт в Англия?

- Не, не знаех.

- И че е прочута с това, поне отчасти, че под­слонява последната голяма популация на евразийската червена катерица?

Когато погледнах към Холмс, видях, че хладното му безразличие беше сменено от остър, рев­ностен интерес. Разбира се, знаех за неговата обсебеност от Sciurus vulgaris - обикновената ка­терица. Той беше може би най-големият в света специалист по поведението и таксономията на животинчето и вече бе публикувал няколко моно­графии по темата. Усетих и необичайното му въз­хищение от тази жена.

- В толкова голям район спокойно може да се видят неизвестни досега разновидности - каза Холмс по-скоро на себе си, отколкото на нас. - След това погледна гостенката ни. - Имате ли подслон в града?

- Отседнала съм при роднини в Излингтън.

- Госпожице Селкърк - отговори той. - Склонен съм да поема това разследване по-скоро въпре­ки случая, отколкото заради него. - Той ме поглед­на, после насочи поглед към стойката за шапки, където висяха моето бомбе и неговото платнено кепе с дълги наушници.

- Ще участвам - отговорих аз на мига.

- В такъв случай - обърна се Холмс към госпо­жица Селкърк - ще се срещнем утре сутринта на гара Падингтън, откъдето - освен ако не бъркам, и то много - в 8:20 тръгва експрес за Нортъмбърленд.

После изпрати младата жена до вратата.

Както беше планирано, на следващата сутрин се срещнахме с Виктория Селкърк на гара Па­дингтън и се приготвихме да потеглим за Хексъм. Холмс, който обикновено ставаше късно, изглеж­да отново бе започнал да се съмнява в случая. Беше неспокоен и неразговорлив и когато влакът излезе с пуфтене от гарата, ме остави да заба­влявам младата госпожица Селкърк. За да убием времето, започнах да я разпитвам за младите и старите обитатели на Аспърн Хол.

Тя обясни, че замъкът е построен върху остан­ките на древно абатство, издигнато около 1450 г. и частично разрушено по време на разпускането на манастирите от Хенри VIII. Сегашният му соб­ственик, сър Пърсивал Аспърн, по занаят бил шапкар. На млади години бил патентовал революцио­нен метод за производство на зелен филц.

Холмс спря да разглежда прелитащия край нас пейзаж.

- Зелен филц, казвате?

Госпожица Селкърк кимна.

- Освен това се използва за покриване на маси за хазарт. Цветът бил много моден в шапкарските магазини през 50-те години на XIX век. С него сър Пърсивал е натрупал богатството си.

Холмс махна с ръка, все едно пропъжда някое насекомо, и отново насочи вниманието си към прозореца на купето.

Госпожица Селкърк ми разказа, че специал­ните шапки на сър Пърсивал сега се радват на национална гаранция от кралица Виктория, фор­мирайки основата на неговото рицарско звание. Синът му Едуин, нейният годеник, влязъл в армията много рано и имал офицерски чин при леките драгуни. Сега живеел временно в замъка, докато обмисля дали да направи армията своя доживотна кариера.

Макар госпожица Селкърк да бе най-тактичната сред жените, почувствах, че докато бащата на Едуин иска той да продължи семейния занаят, самият Едуин е раздвоен.

С напредването на нашето пътуване гъстите треви и живи плетове в графствата около Лон­дон отстъпиха място на по-диви гледки: тресави­ща, торфища, дървета като скелети, от време на време сменяни от оголени скали и каменисти склонове. Накрая пристигнахме в Хексъм, при­влекателен провинциален град. Състоеше се от грозд провинциални къщи със сламени покриви и каменни стени, струпани по протежение на един­ствената главна улица. На гарата ни очакваше файтон с намусен кочияш. Без да обели и дума, той натовари пътните ни чанти и куфарчета, после се върна на капрата и подкара конете по нерав­ната селска улица към замъка.

Пътят се спускаше по лек наклон във все по-влажен и мрачен пейзаж. Снегът, който Холмс беше споменал предния ден, все още можеше да се види на ивици и купчини тук-там. Слънцето, което най-накрая се беше показало по време на пътуването ни с влака, отново се скри зад обла­ците, превръщайки околния пейзаж в картина с потискащо излъчване.

Когато бяхме изминали около осем киломе­тра, Холмс, който не беше продумал, откакто бя­хме слезли от влака, се изправи.

- Какво е това? - попита той, сочейки в далечи­ната с бастуна си.

Щом погледнах в указаната посока, видях нещо, което приличаше на мочурище или тре­савище в ниското, заобиколено по краищата от блатна трева. Отвъд него в следобедната мъглица различих непрекъсната черна линия.

- Това е тресавището, за което стана дума вче­ра - обясни госпожица Селкърк.

- А отвъл него е границата на гората Килдър?

- Да.

- Мога ли да заключа от вашите думи вчера, че вълчите нападения се се случили между тресави­щето и гората?

- Точно така.

Холмс кимна удовлетворен, но не каза нищо повече.

Лентата на междуселския път се простираше напред, правеше мързелив завой, за да избег­не тресавището, и най-накрая започнахме да виждаме Аспърн Хол в далечината. Това беше стара господарска къща с необикновена архи­тектура, с неравни крила и пристройки под ъгъл една към друга и аз приписах тази архитектурна ексцентричност на факта, че постройките бяха издигнати върху останките на старото абатство. Когато наближихме още, различих допълнителни подробности. Фасадата беше от грубо дялани камъни, изпъстрени с лишеи, а от редица тухлени комини се кълбеше пушек. Острици и закърнели дъбове обкръжаваха главната постройка, както и различните вили и други сгради. Може би зара­ди близостта на тресавището или заради студа в пролетния въздух не можах да се освободя от отчетливото усещане, че къщата е попила мрачността и лошите предчувствия, излъчващи се от пейзажа, сред който се издигаше.

Кочияшът спря файтона под портика на замъ­ка. Свали пътната чанта на госпожица Селкърк, после се пресегна за нашите, но Холмс го спря и го помоли да почака. Последвахме госпожица Селкърк и влязохме вътре, където се озовахме в дълга галерия, обзаведена с доста спартански вкус. Един мъж, очевидно владетелят на Аспърн Хол, ни чакаше на вратата на нещо, което при­личаше на салон. Беше слаб и висок, на около петдесет години, с руса изтъняваща коса и лице, покрито с дълбоки бръчки. Носеше черен редин­гот. В едната ръка държеше вестник, а в другата кучешки камшик. Очевидно беше чул идването на файтона. Мъжът остави вестника и кучешкия камшик настрана и се приближи.

- Сър Пърсивал Аспърн, предполагам? - попи­та Холмс.

- Да, господине. С кого имам честта?

Холмс отговори с кратко кимване.

- Аз съм Шерлок Холмс, а това е моят приятел и колега доктор Уотсън.

- Разбирам. - Сър Пърсивал се обърна към нашата придружителка. - Значи затова слязохте в града, госпожице Селкърк?

Запитаната кимна.

- Да, затова, сър Пърсивал. А сега моля да ме извините, защото трябва да видя майка си. - Тя из­лезе от галерията твърде внезапно и ни остави със стария скуайър.

- Чувал съм за вас, господин Холмс - каза сър Пърсивал, - но се боя, че сте предприели напразно това дълго пътуване. Вашите методи, блестящи, доколкото успях да разбера, няма да намерят приложение срещу звяра, който ни тормози.

- Ще видим - отговори Холмс късо.

- Добре тогава, влезте и пийнете бренди. - Сър Пърсивал ни въведе в салона, където един иконом ни наля чашите.

- Изглежда - каза Холмс, щом се настанихме около огъня, - споделяте загрижеността на бъде­щата си снаха за безопасността на сина ви?

- Не - кимна сър Пърсивал. - Той наскоро се върна от Индия и знае добре за какво става дума.

- Да, но този звяр е убил вече двама души - под­хвърлих аз.

- В миналото съм ловувал със сина си и мога да поръчителствам за неговите способности като следотърсач и стрелец. Всъщност, господин Уотсън... Нали така се казвате? Едуин се отнася мно­го сериозно към задълженията си на наследник на Аспърн Хол. Мога да кажа, че неговата смелост и инициатива не останаха незабелязани в областта.

- Можем ли да говорим с него?

- Разбира се, щом се върне. Сега преследва звяра в гората. - Той направи пауза. - Ако бях по- млад, щях да съм до него.

Стори ми се, че това извинение прикрива из­вестна страхливост, и стрелнах скрит поглед към Холмс, но неговото внимание си оставаше съ­средоточено върху сър Пърсивал.

- Женски страхове или не, към нежния пол трябва да се отнасяме снизходително - продъл­жи мъжът. - Готов съм да ви предоставя свобода на действие и да ви предложа помощта, от която може да имате нужда, включително подслон. Сти­га да пожелаете.

Тази покана, колкото и да беше щедра, бе от­правена с известна враждебност.

- Няма нужда - отговори Холмс. - В Хексъм ми­нахме край странноприемница - мисля, че се казваше „Плау“ - там ще установим нашата опе­рационна база.

Докато той говореше, сър Пърсивал разля мал­ко бренди върху нагръдника на ризата си. Той остави чашата настрана с леко презрение на лицето.

- Разбрах, сър, че се занимавате с шапкар­ство - продължи Холмс.

- Някога. Сега други поеха тази работа от мен.

- Винаги съм бил омаян от процеса на произ­водство на филц. От чисто научно любопитство. Трябва да знаете, че химията е моето хоби.

- Разбирам. - Нашият домакин унесено се попипваше по мократа предница на ризата.

- Доколкото съм разбрал, основният проблем е да се омекотят коравите животински косми, за да станат достатъчно гъвкави и да образуват филц.

Погледнах отново към Холмс, питайки се къде, по дяволите, може да ни отведе тази тема.

- Спомням си, прочетох някъде - продължи Холмс, - че някога турците решили този проблем, като използвали камилска урина.

- О, изминахме много път от тези примитивни методи - отговори сър Пърсивал.

Госпожица Селкърк влезе в салона. Погледна към нас, усмихна се малко изнурено и седна. Очевидно много се тревожеше за своя годеник и ѝ беше трудно да се владее.

- Сигурно технологията, която използвате, е много по-модерна - продължи Холмс. - Ще ми бъде интересно да чуя за нейното приложение.

- Бих искал да задоволя любопитството ви по тази тема, господин Холмс, но за съжаление тя си остава търговска тайна.

- Разбирам. - Холмс вдигна рамене. - Е, това няма значение.

В този момент в коридора настъпи суматоха. Миг по-късно млад мъж в пълен ловен екип заста­на на прага. Това без съмнение беше синът на сър Пърсивал и с решителните черти на лицето си, с военната стойка и тежката пушка, премет­ната през рамо, представляваше наистина впе­чатляваща гледка. Госпожица Селкърк скочи на крака и с вик на облекчение се втурна към него.

- О, Едуин! - извика тя. - Едуин, умолявам те това да е последният път.

- Вики - отговори младият мъж нежно, но твър­до, - звярът трябва да бъде намерен и убит. Не мо­жем да позволим да се случи ново безчинство.

Сър Пърсивал също се изправи и представи Холмс и мен. Обаче моят приятел прекъсна тези любезности малко нетърпеливо, защото бързаше да разпита новодошлия.

- Предполагам - започна той, - че следобедни­ят набег е бил несполучлив.

- Така е - отговори Едуин Аспърн с печална ус­мивка.

- Мога ли да попитам къде проведохте пре­следването си?

- В западната част на гората отвъд тресавище­то.

- Но не открихте нищо? Следи? Екскременти? Леговище?

Младият Аспърн поклати глава.

- Не видях никакви следи.

- Това е много потаен и умен вълк - намеси се сър Пърсивал. - Дори кучетата са безпомощни и не могат да хванат следата му.

- Сериозна работа - измърмори Холмс. - На­истина сериозна работа.

Той отказа поканата за вечеря и след кратък ог­лед на околността се върнахме с файтона в Хексъм и се настанихме в „Плау“. На следващата сутрин след закуската отидохме да се предста­вим в местната полиция. Оказа се, че се състои от един-единствен човек - полицай Фрейзър. Наме­рихме полицая да рови усърдно в малък бележник зад бюрото си. От по-раншните си приключения с Холмс не си бях изградил особено високо мнение за местната полиция. От пръв поглед полицай Фрейзър със своя шлифер в маслинен цвят и коже­ни гамаши сякаш потвърждаваше моето подозре­ние. Обаче човекът беше чувал за Холмс и започна да отговаря на въпросите на моя приятел. Осъзнах, че пред нас стои, ако не личност с изключителен интелект, то поне един посветен на работата си и способен полицай с похвално упорство.

Обясни ни, че първата жертва на вълка бил странен, малко зловещ мъж, зле облечен, неподстриган и в напреднала възраст. Няколко седми­ци преди своята смърт се появил внезапно в Хексъм, промъквайки се дебнешком наоколо, като плашел децата и жените с нечленоразделното си бълнуване. Не отседнал в странноприемница­та, очевидно поради липса на готови средства, и след ден-два полицаят бил повикан от разтрево­жени граждани, за да разбере с какво се занима­ва този човек. След издирване той открил, че мъжът е отседнал в изоставена колиба на дървосекачи в гората Килдър. Мъжът отказал да отговаря на въ­просите му и да разкаже с какво се занимава.

- Нечленоразделно бълнуване? - повтори Холмс. - Може ли малко по-подробно?

- През по-голямата част от времето си говоре­ше сам, трескаво размахваше ръце. Разбира се, повечето глупости. Нещо за причинените му не­правди между всички останали брътвежи.

- Брътвежи? Какви по-точно?

- Откъслеци. Как бил предаден, преследван. Колко му е студено. Как ще се обърне към закона и ще получи справедливост.

- Нещо друго? - настоя Холмс

- Не - поклати глава полицаят. - Или по-скоро, да... нещо много странно. Често споменаваше моркови.

- Моркови?

Полицай Фрейзър кимна.

- Гладен ли е бил? Спомена ли някакви други храни?

- Не. Само морковите.

- Казвате, че е споменавал моркови не веднъж, а много пъти?

- Думата изскачаше отново и отново. Обаче, господин Холмс, както вече казах, беше объркан. Във всичко, което казваше, нямаше никакъв смисъл.

Реших, че този разговор е безполезно откло­нение. Да размишляваш върху дрънканиците на някакъв луд ми се струваше глупаво и не можех да видя връзката между неговите думи и трагичния му край в челюстите на вълка. Усетих, че полицай Фрейзър е на моето мнение, защото гледаше Холмс малко несигурно.

- Разкажете ми повече за външния вид на чове­ка - каза Холмс. - Всичко, което си спомняте. Моля да не пропускате и най-малката подробност.

- Беше невероятно занемарен. Дрехите му бяха само парцали, косата невчесана. Очите му бяха кръвясали, а зъбите черни.

- Черни, казвате? - прекъсна го Холмс с нео­чаквана ревност. - Имате предвид черни в смисъл на нездрави? Изгнили?

- Не. Беше по-скоро равномерно тъмносиво, което на сумрачната светлина изглеждаше чер­но. Той изглеждаше непрекъснато в опиянено със­тояние. Нямам обаче никаква представа откъде намираше пари за пиячка.

- Откъде знаете, че е бил пиян?

- Обичайните признаци на алкохолно опияне­ние: неясен говор, треперещи ръце, нестабилна походка.

- Видяхте ли шишета от алкохол в колибата на дървосекачите?

- Не. Но през годините съм имал достатъчно вземане-даване с пияници, за да разпознавам признаците. Господин Холмс, това е извън всяко съмнение.

- Добре. Продължавайте, моля.

С видимо облекчение полицаят подхвана отно­во нишката на разказа си.

- Хората в града бяха настроени срещу него. Толкова много, че щях да го изгоня, ако вълкът не бе свършил работа. На сутринта, след като го бях разпитал, го намерили в края на гората. Тялото му беше ужасно разкъсано и обезобразено, а по ръцете и краката имаше следи от зъби.

- Разбирам - кимна Холмс. - А втората жертва?

Признавам, че в този момент едва не възра­зих заради начина, по който се водеше разпитът. Холмс задаваше въпроси на полицая за най-раз­лични дреболии, но оставяше важните точки не­засегнати. Например кой беше намерил трупа? Обаче си замълчах и полицай Фрейзър продължи с разказа си.

- Това се случи две седмици по-късно - обясни полицаят. - Жертвата беше гостуващ от Оксфорд естественик, дошъл да изучава червената лисица.

- Къде е намерен? На същото място като първия?

- Недалеч от там. Малко по-близо до тресави­щето.

- Откъде знаете, че и двете убийства са извър­шени от едно и също животно?

- От вида на раните, сър. Само че второто на­падение е било по-яростно. Този път човекът беше отчасти... изяден.

- Как се отнесе градът към второто убийство?

- Всички говореха. Разговори и страх. Сър Пърсивал се заинтересува от случилото се. А синът му, който наскоро се върна от кампанията в Ин­дия, започна да обикаля горите през нощта с пуш­ка в ръка, готов да застреля звяра.

- След второто убийство, нали?

- Простете, господин Холмс, но преди това не изглеждаше нужно. Нали разбирате: заради стария грубиян не си заслужаваше. Но втория път жертвата беше почтен гражданин, освен това оче­видно си имахме работа с вълк човекоядец. Ако е убил два пъти, ще убие и трети... ако може.

- Вие ли разпитахте свидетелите?

- Да.

- Показанията им съвпадаха ли?

Полицаят кимна.

- След второто убийство видели вълка да се промъква обратно в гората - страховито създание.

- От какво разстояние са го видели?

- Отдалече, но през тази нощ е имало пълнолуние. Било е обаче достатъчно отблизо, за да забележат, че козината на главата му е бяла като сняг.

Холмс помисли известно време.

- Какво каза лекарят, който е председателст­вал следствието?

- Както казах, между другото отбеляза факта, че докато и двете жертви са били жестоко разкъсани, втората е и частично изядена.

- И въпреки това по първата жертва е имало няколко следи от колебливо хапане. - Холмс се обърна към мен. - Уотсън, знаеш ли, че това е обичайният модел, по който зверовете стават човекоядци? Така е било с лъвовете от Тсаво, за кои­то вече говорихме.

Кимнах.

- Може би ловният периметър на този вълк е ня­къде дълбоко навътре в гората и заради дългата студена зима е бил прогонен по-близо до цивили­зацията?

Холмс отново се обърна към полицая.

- Някакви допълнителни наблюдения?

- Боя се, че по-скоро не, сър.

- Някакво обяснение?

- Ами странно е. - На лицето на полицай Фрей­зър се изписа объркване. - Семейната ни ферма е на границата с гората. Имах възможността най-малко половин дузина пъти да излизам да търся следи от животното. Човек би си помислил, че та­кова голямо животно може лесно да се просле­ди. Открих обаче само няколко следи, и то след второто убийство. Не съм следотърсач, но мога да се закълна, че има нещо необичайно в движе­нието на животното.

- Необичайно? - попита Холмс. - В какъв смисъл?

- Твърде малко засичания. Все едно животно­то е призрак, който идва и си отива невидим за нас. Затова излязох една вечер да потърся прес­ни следи.

При тези думи Холмс се наведе:

- Позволете ми, полицай, да ви посъветвам вед­нага да престанете с това. Край на нощните раз­ходки в гората.

Полицаят се намръщи.

- Господин Холмс, сър, аз имам определени задължения. Освен това онзи, който наистина е в опасност, е младият господар Аспърн. Той пре­карва навън половината нощ, и то всекидневно, за да търси това създание.

- Чуйте ме - каза рязко Холмс. - Това е голяма глупост. Аспърн не е в опасност. Обаче вие, по­лицай, предупреждавам ви, трябва да се пазите.

Това рязко отхвърляне на полицейските усилия и идеята, че страховете на госпожица Селкърк за нейния годеник са необосновани, ме удивиха. Но Холмс не каза нищо повече и нямаше други въ­проси, като изключим едно повторно предупреж­дение към полицая да стои настрана от гората, и за момента разпитът ни приключи.

Тъй като беше неделя, бяхме принудени да продължим разследването си чрез разговори с различни жители на Хексъм. Холмс първо издири двамата очевидци, но те нямаше какво да добавят към онова, което господин Фрейзър вече ни беше казал: и двамата бяха видели голям вълк, всъщност с удивителни размери, да се носи на подскоци към тресавището. Козината в горната част на гла­вата му била блестящо бяла на лунната светлина. Никой от тях не беше продължил след животното, вместо това проявили благоразумие и се върнали по най-бързия начин в домовете си.

След това се прибрахме в „Плау“, където Холмс се задоволи да разпитва клиентите за мне­нието им за вълка и убийствата. Всички, с които разговаряхме, бяха настръхнали заради случи­лото се. Някои, докато вдигаха халбите, правеха смели изявления как ще вземат пушките си и ня­кой ден сами ще излязат на лов. Мнозинството обаче беше доволно да остави младия господар Аспърн сам да проследи звяра и изразяваше го­лямо възхищение за куража му.

Имаше само две различни мнения. Едното беше на местния бакалин, който твърдо вярваше, че убийствата са дело на глутница диви кучета, които живеят дълбоко в гората Килдър. Другото беше на самия кръчмар, който ни каза, че втората жерт­ва - горкият естественик от Оксфорд - бил казал направо, че животното, което е извършило това безчинство, не е вълк.

- Не е вълк? - остро повтори Холмс. - Обяснете ни, моля, на каква начетеност дължим това недву­смислено изявление?

- Не мога да кажа със сигурност, сър. Мъжът каза, че според него вълците у нас отдавна са из­чезнали.

- Това едва ли бих могъл да нарека емпиричен довод - вметнах аз.

Холмс изгледа кръчмаря с ожесточение.

- И с какъв звяр замени добрият стар естестве­ник вълка от гората Килдър?

- Не зная, сър. Той не каза нищо друго. - Мъжът се зае отново с лъскане на чашите.

Като изключим разговора с полицая, денят се оказа твърде безплоден за нашето разследване. По време на вечерята Холмс беше неразговорлив и скоро се оттегли с неудовлетворение, изписано по лицето му.

Обаче рано на следващата сутрин, още пре­ди да се е съмнало, бях събуден от какофония от различни гласове под моя прозорец. Погледнах часовника си и видях, че едва минава шест. Об­лякох се бързо и слязох долу. Група хора се беше събрала на главната улица и всички говореха и оживено жестикулираха. Холмс вече беше там и щом ме видя да излизам от странноприемница­та, бързо закрачи към мен.

- Трябва да побързаме - каза той. - Отново са видели вълка.

- Къде?

- На същото място. Между тресавището и края на гората. Хайде, Уотсън, много е важно ние да бъдем първи на мястото. Носиш ли своя „Уебли №2“³?

Потупах десния джоб на жилетката си.

- Тогава да вървим колкото може по-бързо. Този пистолет може и да не успее да убие вълк, но поне ще го прогони.

Наехме същия файтон с мрачния кочияш, кой­то ни беше докарал, и напуснахме града с лек галоп. Холмс караше мъжа да бърза с рязък глас. Докато навлизахме в голата пустош, той ми раз­каза, че вече бил разговарял с очевидеца, предиз­викал тази суматоха: възрастна жена, съпруга на аптекаря, която била навън да бере подправки и билки. Не могла да добави нищо съществено към думите на двамата други очевидци, като изклю­чим потвърждението за големината на звяра и ки­чура бяла козина на темето му.

- Страхуваш се... - започнах аз.

- Страхувам се от най-лошото.

Когато стигнахме до мястото, Холмс нареди на кочияша да чака и без да се бави и секунда, скочи от файтона и закрачи между покрилите земята острица и къпини. От лявата ни страна се простираше тресавището, а от дясната - черни­те очертания на гората Килдър. Растителността беше влажна, покрита със студена утринна роса. По земята още имаше петна сняг. Преди да из­минем и десет метра, обувките и панталоните ми бяха вир-вода. Холмс беше вече далеч пред мен, подскачайки напред като обсебен. Докато го гледах, той се спря на върха на малко възвишение, извика от изненада и рязко коленичи. Докато крачех към него с готов за стрелба пистолет, успях да различа онова, което беше открил. Сред блатната трева лежеше труп. До границата на гората нямаше и двайсет метра. До тялото лежеше во­енна пушка, вероятно „Мартини-Хенри“ модел IV. Лесно разпознах шлифера и кожените гамаши, сега разкъсани по най-див начин. Беше полицай Фрейзър или по-точно онова, което беше остана­ло от бедния човек.

- Уотсън - каза Холмс със заповеднически тон, - нищо не пипай. Но ще ти бъда благодарен да споделиш с мен мнението си от визуалния оглед само за медицинското състояние на този човек.

- Очевидно е бил нахапан - отговорих аз, дока­то оглеждах безжизненото тяло - от голямо и зло създание.

- Вълк?

- Струва ми се най-вероятно.

Холмс започна строго да ме разпитва.

- Виждаш ли някакви специфични и различими белези? Например от кучешки зъби или нокти?

- Трудно е да се каже. Яростта на нападени­ето, разрушенията по тялото правят търсенето на специфични следи трудно.

- Липсват ли части от тялото?

Аз огледах трупа отново. Въпреки медицинско­то ми образование тази процедура ми се струва­ше най-противното занимание. Бях виждал повече от един път местни жители в Индия разкъсани от тигри, но нищо не се доближаваше до свирепостта, чиято жертва беше станал полицай Фрейзър.

- Да - потвърдих най-накрая. - Да, мисля, че ня­кои липсват.

- Съвместими ли са с описанието на втората жертва, естественика?

- Не, не. Бих казал, че това нападение е било по-разрушително в това отношение.

Холлдс киллна.

- Уотсън, нали виждаш? Случилото се с лъво­вете стръвници от Тсаво се повтаря. След всяка жертва те стават по-дръзки и по-пристрастени към новата си храна.

След тези думи извади лупата от джоба си.

- С пушката не е стреляно - обяви той, след като огледа карабината. - Очевидно животното се е промъкнало и е нападнало нашия човек в гръб.

След кратък оглед на трупа той започна да обикаля наоколо, като непрекъснато увеличава­ше диаметъра на кръга. Докато в един момент не извика отново, наведе се ниско и тръгна бавно напред, втренчен в далечна ферма, заобиколена от две прилепнали за нея ниви. Предположих, че това е било жилището на нещастния полицай. В един момент Холмс спря, обърна се и използвай­ки отново лупата, се върна при трупа, мина бав­но покрай него и после се озова в самия край на тресавището.

- Вълчи следи - обяви той. - Без никакво съмне­ние. Водят от гората до място близо до селската къща, тоест там, където се е случило нападени­ето. Няма съмнение, че е излязъл от гората, про­следил е жертвата си и я е убил тук, на открито. - Холмс отново използва лупата, за да огледа блатната трева по границата с тресавището. - Следите продължават право в мочурището. Ето тук. - Показа той с ръка.

Сега Холмс предприе обиколка на тресави­щето. Това беше трудна работа, съпроводена с няколко спирания, връщания назад и продължи­телен оглед на различни места, които му се бяха сторили интересни. Аз останах при трупа, без ла докосвам каквото и да било, както Холмс нареди, и го наблюдавах какво прави в далечината. Про­цесът отне повече от час, като в резултат се оказах мокър до кости и започнах да треперя от студ. По това време на пътя вече се беше събрала малка групичка любопитни. Местният лекар и мировият съдия - който притежаваше властта да разслед­ва кончината на полицай Фрейзър, дойдоха точно когато Холмс приключи със своето разследване. Той не сподели нищо за своите открития, а просто застана там, сред блатната трева, дълбоко потъ­нал в мисли, докато лекарят, съдията и аз увихме тялото в покривка и го отнесохме до файтона. Ко­гато превозното средство се затъркаля по посо­ка на града, се върнах на мястото, където Холмс продължаваше да стои, напълно неподвижен и очевидно без да осъзнава, че панталоните и обу­щата му са подгизнали.

- Забеляза ли още нещо интересно? - попи­тах аз.

След известно време стрелна поглед към мен. Вместо ла ми отговори, той извали лула от бриар, запали я и отвърна със свой въпрос:

- Уотсън, не намираш ли тази история за твър­де любопитна?

- Цялата работа е тайнствена - отговорих аз. - Или поне що се отнася до проклетия неуловим вълк.

- Нямам предвил вълка, а привързаността меж­ду сър Пърсивал и неговия син.

Този non sequitur⁴ ме накара да се закова на място.

- Съжалявам, но не мога ла разбера за как­во говориш, Холмс, приятелю. От моя гледна точ­ка връзката им не изглеждаше чак толкова тясна, поне що се отнася до коравосърдечната липса на загриженост у бащата за живота и безопас­ността на сина му.

Холмс пафкаше лулата си.

- Да - отговори той енигматично. - Точно това е мистерията.

Сега се намирахме много по-близо до Аспърн Хол, отколкото до Хексъм, а и превозното ни сред­ство беше реквизирано от мировия съдия, затова поехме надолу по пътя към замъка и стигнахме до там за малко по-малко от час. Бяхме посрещнати от сър Пърсивал и неговия син, които току-що бяха свършили със закуската. Новината за поредното нападение още не беше стигнала до тях и почти веднага в цялото имение настана олелия. Младият Едуин заяви намерението си да тръгне веднага по дирите на животното, но Холмс го посъветва да не го прави. След последното си нападение то сигурно се беше върнало в своето леговище.

След това Холмс попита сър Пърсивал дали може да използва неговата карета. Намерението му беше да се върне без бавене в Хексъм и да вземе първия влак за Лондон.

Сър Пърсивал изрази учудването си, но се съ­гласи. Докато приготвяха превозното средство, Холмс ме погледна и предложи да се разходим в градината.

- Уотсън, мисля, че трябва да се върнеш с мен в Хексъм - каза той. - Събери си нещата от „Плау“ и се върни тук, в Аспърн Хол, за през нощта.

- Защо, за бога? - възкликнах аз.

- Мисля, че ще се върна от Лондон може би утре сутринта, стига да не бъркам много - обясни той. - А когато го направя, ще донеса със себе си потвърждението, което търся, за загадката на това страшно животно.

- Холмс, защо?

- Обаче дотогава, Уотсън, животът ти ще бъде изложен на голям риск. Трябва да ми обещаеш, че няма да напускаш замъка, докато не се върна. Дори и за разходка в градината.

- Холмс, аз мисля...

- Настоявам. Няма да отстъпя по този въпрос. Не излизай от замъка, особено след мръкване.

Макар искането да изглеждаше твърде екс­центрично, особено като се има предвид, че спо­ред Холмс много по-агресивният Едуин Аспърн е в безопасност - аз отстъпих.

- Виж, старче, трябва да кажа, че не виждам как може да си толкова сигурен, че ще разре­шиш случая - казах му аз. - Вълкът е тук, в Хексъм, а не в Лондон. Признавам, че не виждам друга въз­можност, освен ако не възнамеряваш да се вър­неш с чифт едрокалибрени пушки.

- Напротив, виждаш я много добре - отвърна Холмс. - Уотсън, трябва да си по-смел в заключе­нията си. - Точно в този миг се чу чаткане на конски копита по чакъла на алеята за файтони и карета­та пристигна.

Прекарах мрачен ден в Аспърн Хол. Появи се вятър, последва го дъжд. Лек в началото, а по-късно проливен. Нямаше какво да правя, затова убивах часовете с четене на вчерашен брой на „Таймс“, с писане в дневника си. След това започнах да преглеждам книгите в голямата библиотека на сър Пърсивал. По време на вечерята Едуин обяви, че възнамерява да излезе отново и да търси вълка. Госпожица Селкърк, която сега естествено беше много по-загрижена за добруването на своя годе­ник, енергично възрази. Разигра се грозна сцена. Макар Едуин да беше трогнат от възраженията на госпожица Селкърк, остана все така решителен. От своя страна сър Пърсивал очевидно се горде­еше с куража на своя син и когато бъдещата му снаха го укори за това, той се защити с приказ­ки за семейната чест и голямото одобрение от страна на местното население. След като Едуин излезе, реших да остана с госпожица Селкърк и да се опитам да я въвлека в разговор. Предвид ду­шевното ѝ състояние, това беше трудна работа и аз бях искрено доволен, когато около единайсет и половина чух стъпките на Едуин да ехтят из коридо­ра. Ловът му отново бе неуспешен, но все пак се беше прибрал жив и здрав.

Шерлок Холмс се появи в късния следобед на следващия ден. Беше телеграфирал предвари­телно, за да бъде посрещнат от каретата на сър Пърсивал на гара Хексъм, и пристигна в замъка в приповдигнато настроение. Довел беше мировия съдия и градския лекар със себе си и не загуби нито секунда, поканвайки семейството и прислу­гата на замъка да се съберат в салона.

Когато всички насядахме, Холмс обяви, че е разрешил случая. Това предизвика дълбоко смай­ване и несекващи въпроси, а Едуин настоя да раз­бере какво е искал да каже с „разреши“, след като всички знаят, че виновникът е вълк. Холмс от­каза да бъде разпитван по въпроса и заяви, че въ­преки късния час ще се върне в стаята си в стран­ноприемницата, защото там, както обясни, имал важни бележки по случая, които ще му помогнат да подреди заключенията си. Беше използвал пъ­туването си с каретата да разговаря с мировия съдия и лекаря и бе дошъл в замъка само за да ме върне в града, за да му помогна с последните подробности. Утре, обяви той, щял да направи за­ключенията си обществено достояние.

Към края на тази малка реч влезе кочияшът и обяви, че задната ос на сър Пърсиваловата ка­рета е счупена и няма как да бъде поправена до утре сутринта. Нямаше начин Холмс, съдията и градският лекар да се върнат в Хексъм сега. Ня­маше какво да се направи и всички трябваше да прекарат нощта в Аспърн Хол.

Това развитие ужасно ядоса Холмс. По време на цялата вечеря не каза нито дума, на лицето му имаше недоволно изражение. Подпрял тясната си брадичка на дланта, с другата ръка мрачно подбутваше храната из чинията си. Точно когато сервираха десерта, той обяви намерението си да се върне пеша в Хексъм.

- И дума не може да става - възрази удивено сър Пърсивал. - Това са повече от шестнайсет ки­лометра.

- Няма да тръгна по пътя - отговори Холмс. - Той заобикаля твърде много. Ще тръгна от Аспърн Хол за Хексъм по права линия.

- Но този маршрут ще ви отведе край тресави­щето! - каза госпожица Селкърк. - Където... - Гла­сът ѝ се прекърши.

- Аз ще дойда с вас - обади се Едуин Аспърн.

- Няма защо. Последното нападение на вълка беше завчера и се съмнявам, че е огладнял толко­ва скоро. Не, ще отида сам. Уотсън, щом стигна в Хексъм, ще съобщя на файтонджията да дойде да вземе теб и останалите на сутринта.

По този начин нещата бяха уредени или поне си мислех, че е така. Обаче скоро след вечеря­та, когато мъжете преминаха в библиотеката за бренди и пури, Холмс ме дръпна настрана.

- Слушай - каза ми тихо той, - щом можеш, ще се измъкнеш от къщата, като внимаваш да не те забележат. Това е много важно, Уотсън! Трябва да се измъкнеш, без да бъдеш забелязан. Помни, че засега все още си в голяма опасност.

Въпреки изненадата си го уверих, че ще напра­вя всичко както трябва.

- Трябва да стигнеш незабелязано до място­то на малкото хълмче, където открихме полицай Фрейзър. Намери си скривалище, което да оста­не незабелязано, независимо от коя страна би се приближил някой - откъм тресавището, откъм су­шата или откъм пътя. Гледай да заемеш позиция не по-късно от десет часа. Там ще ме чакаш да мина.

Кимнах в знак на съгласие.

- Когато ме забележиш, в никакъв случай не трябва да се изправяш, да викаш, махаш или да разкриваш присъствието си по някакъв друг начин.

- Какво трябва да правя?

- Зависи. Щом дойде време да действаш, ще разбереш сам. А сега: пистолетът ти още ли е у теб?

Потупах джоба на жилетката си, където бях прибрал револвера, откакто бях пристигнал в за­мъка.

Моят приятел кимна доволен.

- Чудесно. Дръж го подръка.

- Холмс, а ти какво ще правиш?

- Аз ще прекарам известно време тук, преди да се сбогувам, като през това време ще се опи­там да отвлека вниманието на младия Аспърн с билярд или каквото е нужно. Важно е да не се отдаде на страстта си да ловува вълци. Особено тази нощ.

В съответствие с нарежданията на Холмс се мотаех наоколо, докато господата не започнаха игра на вист. Тогава се оттеглих в стаята си, взех кепето и палтото и след като се уверих, че никой от прислугата или семейството не ме наблюдава, излязох от замъка през френските прозорци на всекидневната, прекосих на прибежки морава­та и оттам стъпих на пътя за Хексъм. Дъждът беше спрял, обаче луната беше отчасти скрита зад об­лаци. Върху мрачния пейзаж лежаха ниски ластари от мъглица.

Следвах калната алея, докато се виеше мър­зеливо на северозапад, очаквайки простора на тресавището, което лежеше там някъде отпред. Беше хладна нощ и тук-там се виждаха снежни петна между къпините и блатната трева. След няколко километра при завоя, където алеята сти­гаше своята най-северна точка и поемаше на изток по посока на града, тръгнах на юг през ни­ските шубраци към самото тресавище. По това време луната вече се беше показала иззад об­лаците и можех да различа отпред тресавище­то, което блестеше с призрачна светлина. Отвъд него почти неразличима чернееше границата на гората Килдър.

Когато най-сетне стигнах хълма, се огледах, а после се заех да изпълня указанията на Холмс: да намеря прикритие, в което бих могъл да остана незабелязан от всички посоки. Това изискваше из­вестни усилия, но най-накрая намерих една пади­на в източния склон на хълма, отчасти заобиколе­на от прещип и тръни, които предлагаха отлични възможности за укриване, като същевременно имаше изглед към всички страни. Тук се настаних, за да чакам.

През следващия час изкарах едно от най-мрачните си нощни бдения. От бездействието крайни­ците ми се схванаха, туристическото ми палто не можа да ме предпази от влагата и студа. От време на време оглеждах различните подстъпи, после от чисто нервно напрежение проверявах състоянието на оръжието си.

Вече минаваше единайсет часът, когато най-сетне чух стъпки, които се приближаваха през блатната трева откъм Аспърн Хол. Внимателно надникнах от скривалището си. Това несъмнено беше Холмс със своето кепе и дълго палто. Тън­ката му фигура излизаше из мъглицата с харак­терните му големи крачки. Той вървеше по самия край на тресавището по посока на моето скри­валище. Извадих револвера от джоба на жилет­ката си и се подготвих психически за всяко нужно действие.

Чаках неподвижен, докато Холмс продължа­ваше да се приближава, крачейки по посока на Хексъм съвсем хладнокръвно, все едно е излязъл на вечерна разходка. Внезапно откъм гората за­белязах да се появява друга форма. Беше голяма и тъмна, почти черна, и наблюдавах с ужас как се насочва право към Холмс на четири крака. От по­зицията си в далечния край на хълма моят приятел нямаше да може да види създанието. Стиснах по-здраво револвера си. Не можеше да има никакво съмнение, че това беше страховитият вълк, който се готвеше да вземе четвърта жертва.

Гледах как се приближава, готов с револвера си, ако се приближи прекалено до Холмс. Но когато звярът се оказа само на няколко метра от моя приятел и той най-накрая го видя, се случи най-странното нещо. Звярът забави ход и започна заплашително да се промъква напред.

- Добър вечер, сър Пърсивал - поздрави Холмс делово.

Звярът посрещна този изблик със злобен лай. В този момент аз вече се приближавах към него в гръб. Изведнъж вълкът се изправи на задните си крака. Щом наближих, като същевременно се опитвах да не вдигам шум, за да не се издам, видях с удивление, че създанието наистина беше човек: сър Пърсивал, облечен в нещо, което при­личаше на палто от тежка меча кожа. Подметките на ботушите му бяха снабдени с импровизирани нокти, а от ръкавиците му на връв висяха възглав­нички на вълчи лапи. В едната си ръка, изглежда, стискаше пистолет, а в другата уред, подобен на нокти, с дълги извити остриета. Русите му оредяващи коси представляваха бледо неестествено бяло петно на светлината на издигащата се луна. Аз се оказах направо парализиран от това странно и напълно неочаквано развитие.

Сър Пърсивал се изсмя отново със смях, напо­добяващ лай.

- Добър вечер, господин Холмс - поздрави той. - Ти ще станеш отлична вечеря. - След това с бу­рен поток от думи, които не можех да следя или разбера, той запъна петлето и вдигна оръжието към Холмс.

Тази крайност ме освободи от сковаването.

- Сър Пърсивал, свалете оръжието! - изревах аз иззад гърба му с насочен към него револвер. - Държа ви под прицел.

Изненадан, сър Пърсивал се завъртя към мен и насочи оръжието. Докато го правеше, аз стрелях и го улучих в рамото. С болезнен вик господарят на замъка притисна раната и рухна на колене. Миг по-късно Холмс беше до него. Той освободи сър Пърсивал от оръжието и фантастичния уред, който без съмнение - тогава осъзнах това - беше използван за симулиране на разкъсванията от въл­чи нокти. След това се обърна към мен.

- Уотсън, ще се радвам, ако можеш да оти­деш колкото може по-бързо в града - каза той спокойно - и да се върнеш с каручка и неколцина здрави мъже. Аз ще остана тук със сър Пърсивал.

Останалото може да бъде обобщено с някол­ко кратки изречения. След като сър Пърсивал бе задържан от властите и отведен в наказателния съд, ние се върнахме в Аспърн Хол. Холмс погово­ри накратко и поотделно с мировия съдия, после с Едуин Аспърн и накрая с госпожица Селкърк, след което настоя да се върнем още със следва­щия влак в Лондон.

- Холмс, трябва да призная - казах му аз, до­като на зазоряване файтонът ни се търкаляше по пътя към Хексъм, - че макар при предишни случаи често да съм бил в пълен мрак, това беше твоята най-голяма изненада. Без съмнение ще докаже твоето coup-de-maitre⁵. Откъде, за бога, знаеше, че не вълк, а човешко същество се крие зад тези безчинства? И как разбра, че е сър Пърсивал, раз­бира се, ако изобщо си го знаел?

- Драги Уотсън, ти ме обиждаш - отговори Холмс. - Разбира се, че знаех за сър Пърсивал.

- Моля да ми обясниш.

- Имаше няколко улики, чрез които всеки достатъчно проницателен човек можеше да различи важното от простата случайност. Но подред: пър­во имаме лудия, който става първата жертва. Ко­гато има повече от едно убийства, с които се на­лага да се справяш, Уотсън, трябва да обърнеш особено внимание на първото. Често мотивът и с това целият случай се основават на това първо престъпление.

- Но първата жертва е просто някакъв луд скитник.

- Да, но това важи само за последните години, защото не винаги е бил такъв. Уотсън, спомни си какво разбрахме от полицая: че в брътвежите му се е повтаряла една дума отново и отново: мор­ков.

Разбира се, че си спомнях, както и интереса на Холмс към този факт. Направо не беше за вяр­ване, че може да е важен.

- Продължавай - подканих го аз.

- Трябва да знаеш, че морковенето е процес при изработването на филц, при който животин­ска вълна се топи в разтвор от живачен нитрат. Целта е да се направят космите по-меки и оттам превъзходен филц. - Подчертавайки думата, той ми хвърли многозначителен поглед.

- Филц - повторих аз - като този, който се из­ползва за правене на шапки?

- Точно така. Разтворът е оранжев и оттам - морковене. Обаче този процес е имал твърде тежки странични ефекти върху хората, които са рабо­тели с него. Затова днес употребата му е силно ограничена. Когато човек дълго време вдишва жи­вачните изпарения и особено - в нашия случай - в малките помещения на шапкарите, следват не­обратими токсични и други последствия. Постра­далите имат тремор в ръцете, почернели зъби, завален говор. При по-тежките случаи се стига до тежка деменция или лудост. Затова възниква пого­ворката: луд кото шапкар. - Холмс махна с ръка. - Знам всичко това заради постоянния ми интерес към химията.

- Какво общо има всичко това със сър Пърсивал? - възкликнах аз.

- Ако нямаш нищо против, нека караме подред. Нали си спомняш, че полицай Фрейзър смяташе нашия скитник за пияница, като цитира като дока­зателства заваления говор и трудното придвижване на мъжа. Въпреки това не е успял да подуши ал­кохолен дъх. Аз веднага предположих, че затрудне­нията на човека са резултат не на пиянство, а на отравяне с живак. Това, че споменава „моркови”, обяснява и как се е стигнало до отравянето: като професионален риск при изработването на филц и работа като шапкар. Аз, разбира се, осъзнах, че не може да са съвпадение предишната профе­сия на сър Пърсивал като шапкар и внезапната поява на този странен тип. Не: този човек очевидно някога е имал вземане-даване със сър Пърсивал. Спомни си, ако можеш, две неща: първо, че чове­кът е сипел яростни излияния за предателство, за получаване на справедливост в съда. Второ, че сър Пърсивал спечелва богатството си чрез уникален процес за изработване на филц. Нали си спом­няш, че отказа да го обсъжда с мен, когато подхва­нах темата в Аспърн Хол.

Файтонът продължаваше да ни полюшва по пътя към Хексъм и Холмс подхвана отново разка­за си:

- След като отбелязах всички тези обстоятел­ства, започнах да обмислям възможността този човек, вече тъжно преобразен в развалина, някога да е бил делови партньор на сър Пърсивал и може би действителният автор на този революци­онен процес за производство на филц. Сега, го­дини по-късно, се беше върнал, за да си оправи сметките с бившия си партньор, за да го изобличи и съсипе. С други думи, цялата история започва като обикновен спор по делови въпроси, който сър Пърсивал разрешава по традиционен начин - чрез убийство. Когато този човек се е появил в Хексъм, струва ми се много вероятно сър Пърси­вал да му е обещал удовлетворение и той се е съ­гласил да се срещнат на усамотено място бли­зо до тресавището. Там сър Пърсивал убил своя някогашен съдружник и за да попречи на каквото и да е подозрение срещу него, разкъсва ужасно тялото и стига толкова далеч, че да остави няколко пробни следи от ухапвания с цел това да изглежда дело на голям и жесток звяр, най-вероятно вълк.

- Направил го е, и то с голям успех - отбелязах аз. - Защо е убил отново?

- Ако не си забравил, вторият убит е естест­веник от Оксфорд. Бил чут в местната кръчма да развенчава слуховете за вълк, като заявява, че в Ан­глия вълците отдавна са изчезнали. С убийството на този човек сър Пърсивал постига няколко цели. Първо, заглушава твърденията на естественика, че вълкът в Англия е изтребен, защото последно­то, което е искал господарят на замъка, е внима­нието да се насочи отново към първото убийство. По това време вече е чул слуховете в Хексъм, че вълкът е виновен за убийството на бившия му парт­ньор. В случай че го забележат, си приготвя пал­то от голяма меча кожа в комплект с ръкавици с формата на лапи и ботуши, които с уменията си на шапкар е успял да направи твърде убедителни. Използвал е тази маскировка, за да пристигне на второто местопрестъпление и да избяга от място­то на четири крака. Уотсън, дори си мисля, че се е надявал този път да го види някой, за да разпали слуховете за вълк човекоядец. И е извадил късмет.

- Да, мога да видя жестоката логика в тези по­стъпки - потвърдих аз, - но защо полицаят?

- Полицай Фрейзър, макар и не най-великият детектив, беше човек с голямо упорство и нас­тойчивост. Без съмнение сър Пърсивал го е въз­приемал като заплаха. Спомни си как Фрейзър намекна за определени съмнения относно пове­дението на вълка. Тези съмнения, бих си позволил да предположа, са били свързани с факта, че следите на вълка влизат в тресавището, но никога не излизат от там. Полицаят е забелязал това при второто убийство, ако не по-рано. Аз самият от­крих този любопитен феномен едва след смъртта на Фрейзър, когато обиколих тресавището. Въл­чите следи навлизаха в района от източния край. Обаче от западния излизаха само човешки следи. Нали разбираш, сър Пърсивал е влизал от единия край на тресавището на четири крака като вълк. После е използвал растителността за прикритие, за да излезе отново като човек, в случай че някой го срещне. Полицаят трябва да е споменал подо­зрението си на сър Пърсивал - нали си спомняш как спомена, че е бил в замъка предния ден, за да предупреди младия Аспърн да престане да търси вълка. С това е подписал смъртната си присъда.

Да слушам тези разкрития, поднесени от Холмс с безстрастен глас, беше удивително. Мо­жах само да поклатя глава.

- Онова, което реши случая за мен, беше не­хайното и дори окуражаващо отношение на сър Пърсивал към ловните усилия на сина му. Той из­глеждаше напълно спокоен за Едуин. Защо? В този етап на играта за мен отговорът беше оче­виден. Сър Пърсивал знаеше, че синът му не е за­плашен от вълка, защото вълкът беше той самият. Разбира се, трябва да добавим и начина, по който сър Пърсивал разля брендито си.

- Какво искаш да кажеш?

- Полагаше големи усилия да скрие трепере­щите си ръце. Зараждащото се паралитично тре­перене, за мое удовлетворение, разкри, че той самият е на път да полудее от живачното отравяне и че скоро ще се превърне в същото жалостно съ­щество като своя бивш съдружник.

В този момент пристигнахме на гара Хексъм. Слязохме с нашите куфарчета и излязохме на пе­рона точно за влака в 8:20 ч. за Падингтън.

- Въоръжен с тези подозрения - продължи Холмс, - заминах за Лондон. Не ми отне много време да открия фактите, които търсех. Преди години сър Пърсивал наистина имал съдружник. По онова време той го обвинил, че е откраднал ценен патент, който бил негова собственост. Бил сметнат за луд и вкаран в приют с помощта на самия сър Пърсивал. Горкият човек бил освободен само няколко дни преди първата поява на бълну­ващия луд от Килдърската гора.

Върнах се от Лондон сигурен, че не само няма вълк стръвник, а убиецът на тримата души е сами­ят сър Пърсивал. Единственият въпрос беше как да бъде заловен. Не можех просто така да разкрия истината, че няма вълк. Не, трябваше да намеря начин да подтикна сър Пърсивал да види в мен своята следваща жертва и да го уредя, така да се каже, на собствения му терен. Това бе причината за драматичното разкритие, че съм решил случая, и за нощната ми разходка из полето между тре­савището и гората - сцена на предишните убий­ства. Бях сигурен, че ако не съм сбъркал напълно в преценката си, сър Пърсивал ще се възползва от възможността да ме превърне в своята четвърта жертва.

- Обаче ти тръгна пеша само защото каляска­та на сър Пърсивал счупи ос! - възразих аз. - Как си могъл да очакваш, че това ще се случи?

- Не съм го очаквал, а го организирах.

- Искаш да кажеш...? - Аз се заковах на място.

- Да. Организирах малък саботаж срещу ка­ляската на сър Пърсивал. Може би трябва да из­пратя чек за ремонта.

В сутрешното небе се чу далечната свирка на влак. Минута по-късно експресът се показа на хоризонта. Малко по-късно вече се качвахме във вагона.

- Трябва да призная, че съм удивен - отбелязах аз, когато влязохме в купето. - Ти си като художник, който надминава собствения си шедьовър. Оста­ва само една подробност, която не разбирам.

- Добре, Уотсън, казвай да видим какво не раз­бираш.

- Холмс, все пак едно е да направиш убий­ството да изглежда като дело на животно, а съв­сем друго - да погълнеш късове от трупа. Защо сър Пърсивал продължи да го прави, и то в нара­стваща степен?

- Отговорът е много прост - отговори Холмс. - Изглежда сър Пърсивал в своята нарастваща лу­дост е добил вкус към своята... ъъъ... плячка.

Историята за вълка от Хексъм повече не се чу, докато може би половин година по-късно попаднах на бележка в „Таймс”, че новият собственик на Аспърн Хол ще се ожени след месец за годе­ницата си в катедралата „Сейнт Пол“. Изглежда според местното мнение жестокостите на баща­та са били повече от овъзмездени от военните ус­пехи на сина и смелостта, която беше проявил в опитите да убие вълка. Що се отнася до мен, щях да се радвам да прекарам повече време в ком­панията на една от най-красивите млади дами сред моите познати - госпожица Виктория Селкърк. Разбира се, ако обстоятелствата бяха по-различни.

Когато веднъж по-късно самият Холмс споме­на случая, той изрази единствено съжаление, че екскурзията до Аспърн Хол не му е предостави­ла възможност да подпомогне проучването му на Sciurus vulgaris - евразийската червена катерица.

¹ Джеймс Бозуел - спътник и биограф на англ. поет Самюъл Джонсън. - Б. пр.

² На името на Уелингтънския херцог, който накарал обущаря си да му направи непромокаеми ботуши. Той ги изработил от телешка кожа, но около 1850 година започва производството им от гума. - Б. пр.

³ Английски джобен револвер. - Б. пр.

⁴ Нелогичен извод (лат.). - Б. пр.

⁵ Майсторство (фр.). - Б. пр.