Белият огън

38

Роджър Клийфиш се пльосна на едно от двете тапицирани с кадифе кресла до камината в лон­донската си къща. Краката му почиваха върху мечата кожа, а цялото му тяло попиваше благотворната топли­на от пукащия зад решетката на камината огън. Агент Пендъргаст седеше на другото кресло, неподвижен и втренчен в пламъците. Когато Клийфиш го бе въвел, агентът на ФБР бе огледал помещението с повдигнати вежди, без да каже нищо. Въпреки това Клийфиш усе­щаше някак си, че го беше одобрил.

Той рядко пускаше някого в своята всекидневна и не можеше да не се чувства малко като Шерлок Холмс тук, у дома, като негов колега в разследване. Тази ми­съл успя леко да повдигне духа му. Ако беше честен към себе си обаче, вероятно щеше да приеме ролята на Уотсън. В края на краищата, Пендъргаст беше профе­сионалният детектив.

Най-накрая Пендъргаст се размърда, остави чашата уиски със сода на масичката за сервиране и попита:

- Е, Клийфиш, какво откри досега?

Това беше въпросът, от който запитаният се боеше. Той преглътна, пое си дълбоко дъх и отговори:

- За съжаление нищо.

Светлите очи се вторачиха настойчиво в него.

- Наистина ли?

- През последните двайсет и четири часа опитах всичко възможно - обясни Клийфиш. - Прегледах отново старата кореспонденция, четох и препрочетох дневника на Конан Дойл. Прегледах всяка книга и монография от последните му години, които успях да намеря. Дори се опитах да потърся информация от неколцина от най-блестящите познавачи - разбира се, предпазливо. Не открих нищо, дори и най-малката следа от доказателство. И трябва да кажа, че въпреки моя първоначален ентусиазъм това не е голяма изне­нада. Тази територия е била изчерпателно изследвана още в миналото от „Доброволците“. Глупак съм бил да си мисля, че може да открия нещо ново.

Пендъргаст не отговори. С трепкащата по мършаво­то му лице светлина на огъня, наведената глава, изра­жението на усилен размисъл, запечатано на лицето му, заобиколен от викторианските артефакти, Пендъргаст толкова му заприлича на Холмс, че Клийфиш се смая.

- Пендъргаст, съжалявам - измърмори той и насочи погледа си към мечешката кожа. - Толкова бях изпъл­нен с надежди. - Замълча. - Боя се, че си на грешен път, и то заради мен. За което те моля да ме извиниш.

След известно време Пендъргаст се размърда.

- Няма за какво да се извиняваш. Ти свърши достатъчно работа. Потвърди подозрението ми за изчезна­лия разказ. Показа ми доказателствата в „Кралският кворум“. Направи връзката в писмата на Конан Дойл с Аспърн Хил. Макар и без да искаш, ме убеди, че „Приключението в Аспърн Хил“ не само е съществу­вал, но продължава да съществува. Просто трябва да го намеря.

- За доброволец като мен, специалист по Холмс, това би било най-великото нещо в живота. Но трябва отново да попитам - защо е толкова важно за теб?

Пендъргаст се поколеба.

- Имам определени идеи и предположения, които този разказ може да потвърди или не.

- Предположения за какво?

Лека усмивка изви устните на агента.

- Ти - специалистът по Холмс - окуражаваш един детектив да се отдаде на вулгарни спекулации?

Клийфиш се изчерви.

- Макар обикновено да презирам хората, които твърдят, че имат шесто чувство - продължи Пендър­гаст, - в този случай усещам, че изгубеният разказ е в центъра на загадките - настоящи и минали.

- Ако е така - въздъхна Клийфиш, - съжалявам, че те оставих с празни ръце.

- Не се притеснявай - отговори Пендъргаст, - защо­то не е така.

Клийфиш повдигна вежди въпросително.

Пендъргаст продължи:

- Изхождах от предположението, че колкото повече науча за последните години на Конан Дойл, толкова по-близо ще бъда до намирането на разказа. Съсре­доточих вниманието си върху групата от спиритисти, към която той принадлежи в годините преди смъртта си. Научих, че групата редовно се събирала в малка вила, наречена Ковингтън Грейндж, на границата на Хампстед Хийт. Вилата била собственост на спиритистка на име Мери Уилкс. В Ковингтън Грейндж Конан Дойл имал малка стая, където от време на време пишел есета за спиритуализма, които вечерта четял на групата.

- Вълнуващо - подхвърли Клийфиш.

- Позволи ми да ти задам следния въпрос: не е ли възможно, докато пише късните текстове върху спириту­ализма в Ковингтън Грейндж, да е написал и последния си разказ за Холмс - „Приключението в Аспърн Хол“?

Клийфиш почувства как го обзема нарастващо въл­нение. В думите на състудента му имаше смисъл. И това беше възможност, която, поне доколкото знаеше, никога не бе проучвана от някой от неговите другари доброволци.

- Като се има предвид пламенната му природа, не е ли също така възможно да го е скрил в малкото поме­щение, което е използвал за писане, или някъде друга­де във вилата?

- Разбира се, че е възможно! - Клийфиш скочи от креслото си. - Боже мой, затова ръкописът така и не беше намерен в Уиндълшам! И сега какво ще правим?

- Какво ще правим? Мисля, че е очевидно - отива­ме в Ковингтън Грейндж.