Белият огън

55

Половин час по-късно, превита над купчина документи в сумрачното помещение, тя откри какво­то търсеше. Стара карта ѝ показа местоположението и плана на мина „Кристмъс“. Според информацията, която изрови, мината беше фалирала и бе една от пър­вите, които са били закрити и изоставени още през 1875 година, и доколкото можеше да прецени, никога не беше отваряна повторно. Вероятно заради това по­луделите миньори я бяха използвали за убежище.

Огледа още веднъж и по-внимателно картата. Са­мата мина лежеше високо на Смъглърс Уол, на повече от три хиляди и петстотин метра надморска височи­на, и беше лесно достъпна благодарение на мрежата от стари миньорски пътища, използвани от всъдеходи през лятото и снегомобили през зимата. Издигаше се над един добре известен комплекс от стари сгради, разположен в естествен котел, известен като Смъглърс Сърк. Той се беше превърнал в популярен туристи­чески обект през летните месеци. В най-високата от сградите бяха подслонени останките от ирландската парна помпа - вероятно най-голямата помпа в света, когато е била използвана за отводняване на прокопа­ните под водното равнище шахти.

Мината сигурно беше запечатана. Кори беше нау­чила, че всички стари мини и шахти в Роринг Форк са зазидани, а в някои случаи затворени с железни врати. Влизането в нея можеше да се окаже трудно или дори невъзможно, но все пак си заслужаваше да опита. Тя имаше всички основания да предполага, че канибали­те още са там, може би скрити някъде от доброволци­те, които ги бяха убили.

Докато преглеждаше документите, картите и диа­грамите, осъзна, че напълно подсъзнателно в главата ѝ вече се е оформил план. Трябва да стигне до мина­та, да открие труповете и да вземе проби. И щеше да го направи сега, когато пътищата от града бяха още непроходими и преди Пендъргаст да я принуди да се върне в Ню Йорк.

Обаче как може да стигне там, доста високо на пла­нинския склон, по време на силна буря? Още докато си задаваше въпроса, ѝ хрумна отговорът. Горе в хангара за оборудване имаше снегомобили. Щеше да се качи до „Хайтс“, да заеме за малко един от снегомобилите и набързо да се отбие в старата мина „Кристмъс“.

Сега наистина беше най-подходящото време: в на­вечерието на Коледа, в момента, когато деветдесет процента от града са заминали, а останалите са се сврели по домовете си. Дори някой да я следеше, ни­кога нямаше да я последва до мината - не и в това вре­ме. Само щеше да отскочи набързо до планината и да се върне. След това щеше да си стои в хотела, докато успее да уреди заминаването си.

Хрумна ѝ, че трябва да внимава не само за побой­ниците на Кърмоуд, но и за времето. Ако някой беше достатъчно луд да излезе в тази буря, не постъпваше ли и тя по същия начин? Каза си, че ще върши всичко стъпка по стъпка. Ако бурята се усили или усети, че се е озовала в положение, с което не може да се справи, ще се откаже от мисията и ще се върне.

След като прибра в джоба си картата на мината и друга стара карта на миньорския район, на която бяха начертани всички свързващи тунели, Кори се върна обратно в хотел „Себастиан“, като внимаваше за въз­можния преследвач, но не видя никого. Сложи в рани­цата си малка бутилка вода, пликове за проби, челник с резервни батерии, допълнителен чифт ръкавици и чорапи, кибрит, манерка, блокче „Марс“, бонбонки, шперцовете, нож, флакона със сълзотворен газ, който носеше навсякъде, и мобилния телефон. Хвърли още един поглед на картата на мината, която бе отмъкнала от архива, и отбеляза със задоволство, че подземната част на тунелите е ясно очертана.

Портиерът на хотела успя да ѝ намери карта с марш­рутите за снегомобили из околните планини. Кори взе назаем от хотелската поддръжка чук с разцеп, ножица за болтове и кози крак.

След като се навлече, натовари нещата в колата и пое в бурята надолу по главната улица, съпровождана от плясъка на чистачките. Снегът сякаш вече не вале­ше толкова обилно, а и вятърът май беше отслабнал. Снегорините още работеха - почистването в този град беше организирано по забележителен начин. Въпреки това снегът ги беше изпреварил и по повечето пътища бяха навалели между седем и десет сантиметра. Не­зависимо от това фордът се справяше добре. Когато наближи „Хайтс“, Кори изрепетира онова, което щеше да каже на постовия, но щом стигна там, завари врата­та отворена, а караулното празно. Защо не? И охраната иска да бъде у дома навръх Коледа, а и кой с всичкия си щеше да излезе в тази бурна нощ?

Отопленият път след портала не беше лош, макар снегът на места да бе надхвърлил възможностите на нагревателите. Няколко пъти едва не заседна. Прев­ключи обаче на двойно предаване и успя да продължи. Утеши се, че на връщане ще се спуска през по-голямата част от пътя.

През виещия се сняг се показа клубът, блеснал в светлини, големите панорамни прозорци хвърляха ка­неща жълта светлина. Паркингът беше празен и Кори спря по-близо до сградата и слезе от колата. При тази буря едва ли имаше някого вътре, въпреки това не искаше любопитни очи да я видят как взима един от снегомобилите от склада за оборудване. След като с потупване и потропване се почисти от снега, обиколи сградата и опита входната врата.

Беше заключена.

Тя надникна през малката редица прозорци вдясно от вратата. Помещението беше осветено и украсено за Коледа. В камината весело гореше газов отоплител, но не се виждаше жива душа.

За да бъде сигурна, обиколи останалата част от сградата и надничаше вътре, докато вятърът, който наистина започваше да отслабва, пищеше в ушите ѝ. Бяха нужни пет минути, изпълнени с грижливо оглеж­дане, за да се увери, че няма никого.

Запъти се обратно към страничната част на сгра­дата, готова да продължи нагоре към склада. Дока­то пресичаше паркинга, забеляза, че снегът почти е престанал. Непавираният път до склада сигурно беше проходим. Качи се във форда и запали мотора. Всичко ставаше по плана ѝ. Щеше да си избере снегомобил, а ключът от катинара на склада още беше у нея.

Щом мина по кръглата автомобилна алея на клуба и се насочи към главния отоплен път, забеляза други следи от гуми, които на места покриваха нейните.