Белият огън

53

Групата миньори тръгна надолу но мръсната главна улица на града равнодушно и без да бърза, докато не стигна другия край, където свършваше населеното място и започваха горите, простиращи се нагоре в пла­нините. Нощта беше безлунна. Във въздуха се носеше миризмата на изгоряло дърво от огньовете, а в близ­кия корал конете се движеха неспокойно насам-натам. Групата безшумно запали фенерите си и продължи по неравния миньорски път, минавайки под тъмните ели.

Нощта беше хладна, а небето осеяно със звезди. Са­мотен вълк зави някъде из голямата верига от планини. Бързо му отговори друг. Когато мъжете набраха висо­чина, елите започнаха да стават по-малки, по-ниски, извити в странни форми от несекващите ветрове и дъл­боките снегове. Постепенно дърветата изтъняха и се превърнаха в сплъстени гъсталаци от закърнели стъбла и после каруцарският път пресече горската граница.

В съзнанието си Пендъргаст следваше групата.

Линията от жълти фенери напредваше по голите, осеяни с камъни склонове, наближавайки Смъглърс Сърк. Сега навлязоха в една наскоро изоставена минна зона и наоколо се появиха призрачни отпадъци, подоб­ни на пирамиди, които се спускаха надолу по склоно­вете на хребета, зеещите отвори на шахтите над тях, надупчени от разнебитените улеи за спускане на руда­та, подпори, улеи за промиване и канали за вода.

Вдясно от мрака се извисяваше огромна дървена постройка, издигната върху плоската повърхност в ос­новата на Смъглърс Сърк: това беше главният вход на известната мина „Сали Гудуин“, която все още рабо­теше в ранната есен на 1876 г. В сградата се намираха машините и частите на руданите, използвани за изди­гане и спускане на клетките с работници и кофите с руда. Там беше подслонена и двестатонната ирландска помпа, която можеше да изпомпва повече от три хиля­ди и половина литра вода на минута и се използваше за отводняване на шахтите.

Сега всички фенери угаснаха, с изключение на един: лампа с червено стъкло, която хвърля кървава светлина в мрачната нощ. Каруцарският път се разде­ляше на множество виещи се пътеки нагоре по хъл­ма, който се извисяваше над циркуса. Тяхната цел се намираше горе - най-високата от изоставените шахти високо на склона, известен като Смъглърс Уол, разпо­ложен на височина от близо три хиляди и деветстотин метра. В тази посока водеше една-единствена пътека, изсечена ръчно в сипея, която правеше остри завои, докато се изкачваше. Прехвърляше един хребет и зао­бикаляше малко планинско езеро, захранвано от глетчер. Водата беше черна и неподвижна. Брегът му бе осеян с ръждясали части от помпи и стари шлюзове.

Групата от седмина мъже продължаваше да вър­ви нагоре. Сега черната квадратна дупка на мината „Кристмъс“ стана видима на слабата звездна светлина, която падаше върху юрната част на сипея. От отвора се спускаше подпора, а под нея се издигаше по-светла купчина отпадъци. По-надолу по склона бяха разхвър­ляни повредени машини.

Групата се спря и Пендъргаст чу шепота на мъжете. След това те тихо се разделиха. Единият започна да се изкачва, като се криеше зад каменните блокове над входа. Втори зае скрита позиция на сипея точно под входа.

Постовете бяха заели местата си и останалите мъже начело с Кропси, който сега носеше фенера, влязоха в изоставената шахта. Пендъргаст ги последва. Плочка­та на стъклото на фенера бе нагласена така, че да про­пуска само съвсем слаба светлина. С готови за стрелба оръжия мъжете поеха един след друг покрай желез­ните релси, които водеха в тунела, като внимаваха да не вдигат шум. Един от тях носеше катранена факла, готова за запалване.

Докато напредваха, до тях стигна миризма, която ставаше по-ужасна в горещата, влажна и задушаваща атмосфера в шахтата.

Тунелът на мината „Кристмъс“ се разшири в пре­сечка: хоризонтална шахта бе изкопана под прав ъгъл кьм основния тунел. Групата се спря, преди да стигне пресечката, и подготви оръжията си. Факлата беше на­ведена, кибритената клечка драсната и катранът плам­на. В този момент мъжете завиха зад ъгъла с оръжия, насочени към тунела. Сега миризмата беше направо съкрушителна.

Тишина. Трепкащият пламък на факлата разкри нещо в мрака, царящ в края на тунела. Групата пред­пазливо се насочи към него. То имаше неправилна и неравномерна форма. Когато наближиха, мъжете ви­дяха, че е купчина от меки неща: гниещи чулове, ста­ри чували от зебло, клонки и елови игли, късове мъх. Между тези неща лежаха размесени оглозгани кости, строшени черепи и ивици от нещо, което приличаше на ивици сушена кравешка кожа.

Кожа. Без козина.

Земята около тази смесена купчина бе осеяна с чо­вешки изпражнения.

Един от мъжете попита с прегракнал глас:

- Какво е... това?

Първоначално въпросът беше посрещнат с мълча­ние. Най-накрая един от другите отговори:

- Животинска бърлога.

- Не е животно - поправи го Кропси.

- Боже всемогъщи!

- Къде са?

Сега гласовете им се усилиха и заехтяха под сводо­вете на шахтата, докато страхът и несигурността за­почнаха да се усилват.

- Копелетата са излезли. За да убиват.

Факлата трепкаше и гореше, докато гласовете им се усилваха, спорейки какво да правят. Оръжията бяха забравени. Сега между тях имаше несъгласие и стълк­новение.

Обаче Кропси изведнъж вдигна ръка. Останалите млъкнаха и се ослушаха. Чуваха се звуци от тътрене и от гърлено животинско дишане. Шумовете престана­ха. Мъжът, който носеше факлата, бързо я угаси в лок­ва вода, докато Кропси затваряше плочката на фенера. Настъпи мъртва тишина. Изглежда убийците бяха ви­дели светлината или чули гласовете им и вече знаеха, че са тук.

- За бога, дай малко светлина - прошепна един от мъжете с глас, пълен с безпокойство.

Кропси отвори малко плочката. Останалите бяха приклекнали, стиснали пушки и револвери, готови за стрелба. Слабата светлина не успяваше да разсее мрака.

- Още светлина - настоя някой.

Сега фенерът осветяваше пресичащия тунел до края. Дареше тишина. Те чакаха, но нищо не се показа иззад ъгъла. Нито пък се чу шум от бягство.

- Отиваме да ги пипнем - обяви Кропси, - преди да са успели да избягат.

Никой не помръдна. Накрая Кропси тръгна напред сам. Останалите го последваха. Той бавно се прибли­жаваше към пресечката. Останалите зачакаха. След като вдигна фенера, той се спря, приклекна, след това изведнъж зави зад ъгъла, размахвайки пушката като пистолет в едната ръка, а фенера в другата.

- Сега!

Случи се е невероятна бързина. Нещо се хвърли напред, гъргорещ писък, след това Кропси се завър­тя, изпусна пушката си и се загърчи от болка. Гол и мръсен мъж го беше яхнал откъм гърба и му късаше гърлото по-скоро като животно, а не като човек. Никой не можа да стреля, защото двамата противници бяха твърде близо един до друг. Кропси извика отново, за­литна, опитвайки се да се отърси от мъжа, който му дереше гърлото с нокти и зъби, късайки всичко, което успее да докопа: уши, устни, нос. Внезапно от врата на Кропси изригна артериална кръв и той рухна на земя­та. Чудовището още беше върху него, а фенерът падна на земята и се строши.

В този момент останалите четирима започнаха едно­временно да стрелят, все едно се бяха наговорили, це­лейки се напосоки в мрака. На светлината от пламъците, излизащи от дулата, видяха още фигури, които тичаха откъм ъгъла на пресечката към тях. Двамата постови дотичаха по шахтата, възбудени от шумотевицата, и се включиха в стрелбата. Оръжията бълваха огън отново и отново, всеки изстрел се съпровождаше от облак грозен сив дим, но след малко изведнъж настана тишина. За миг потънаха в пълен мрак. Тогава се чу звукът от драскане на клечка по грапавата скала. Запален беше друг фенер и несигурната светлина разкри разхвърляни тру­пове. Четиримата канибали, които сега представляваха само съсипани тела, разпръснати из шахтата, разкъсани от едрокалибрените куршуми, струпани като мускулест боклук върху тялото на Шадрак Кропси.

Всичко беше свършило.

Пендъргаст отвори очи петнайсет минути по-късно. Помещението беше студено и тихо. Той стана, изтупа черния си костюм, облече палтото си и излезе през задната врата на кръчмата. Бурята вилнееше с пълна сила, яростта ѝ бучеше надолу по главната улица и люшка­ше коледната украса като паяжина. Пендъргаст прис­тегна палтото около себе си, плътно придърпа шала около врата си и навел глава срещу вятъра, закрачи обратно през блъскания от бурята град към своя хотел.