Белият огън

12

Кори Суонсън влезе в ресторанта на хотел „Себастиан“ и се озова в смайваща със своята елегантност обстановка. Беше издържана в стила на деветдесетте години¹, известни като „веселите“. Тапетите бяха от червено кадифе, лъснатите бронзови полилеи с чашки от кристално стъкло, махагонови маси от викторианската епоха и столове с тапицирани с коприна и ин­крустирани със злато. Витрина от кристално стъкло гледаше към коледното осветление на Мейн Стрийт и покритите със смърчове склонове на планината, ски пистите и планинските върхове зад тях.

Макар да беше почти полунощ, ресторантът беше пълен, навсякъде се носеше шумоленето на гласовете, смесено със звъна на посуда и лекия тропот от стъпки­те на забързаните келнери. Светлината беше приглу­шена и ѝ отне известно време, за да открие самотната фигура на Пендъргаст, седнал на една ненабиваща се на очи маса до витрината.

Тя махна с ръка на предложението на метрдотела да ѝ помогне - все още носеше дрехите си от затвора, и се отправи към масата на Пендъргаст. Той се изправи да я посрещне и протегна ръка. Тя се удиви от външния му вид: изглеждаше още по-бледен, слаб и аскетичен. Някак си думата пречистен му подхождаше най-много.

- Радвам се да те видя, Кори. - Той улови ръката ѝ в своята, хладна като мрамор, след това издърпа стол за нея да седне. Тя се отпусна на него.

Беше се упражнявала какво да каже, но сега всичко се изля в объркан поток:

- Не мога да повярвам, че съм свободна. Как бих мо­гла някога да ти се отблагодаря? Бях смазана, искам да кажа, затънала до гуша в лайна, нали разбираш, вече ме бяха насилили да приема десет години - наистина смя­тах, че с живота ми е свършено - благодаря ти, благо­даря за всичко. Благодаря, че ми отърва задника, че ме спаси от моята невероятна, неправдоподобна глупост. Толкова съжалявам, честна дума, много съжалявам...

Вдигната му ръка прекъсна нейните словоизлияния.

- Нещо за пиене? Може би вино?

- Ама аз съм само на двайсет.

- О. Значи ще поръчам бутилка за мен. - Той взе подвързаното с кожа меню с вината, което беше толкова дебело, че би могло да послужи за оръдие на убийство.

- Тук със сигурност е по-хубаво, отколкото в затвора - отбеляза Кори, докато се оглеждаше, попивайки об­становката, аромата на храна. Беше трудно за вярване, че само допреди няколко часа още беше зад решетките, а животът ѝ - напълно съсипан. Обаче агент Пендър­гаст отново се бе появил подобно на ангел хранител и промени всичко.

- Отне им повече време да попълнят документите, отколкото смятах - отбеляза той, докато прелистваше менюто. - За щастие ресторантът „Себастиан“ е отворен до късно. Бутилка „Шато Пишон Лонгвил“ от 2000 година ще свърши работа, нали?

- Не разбирам нищичко от вина. Съжалявам.

- Трябва да се научиш. Това е едно от истинските и древни забавления, които правят човешкото съществу­ване поносимо.

- Хм, зная, че може би сега не е моментът... но трябва да попитам...“ Кори почувства, че се изчервява. - Защо ме спаси по този начин? И защо си създаваш всички тези неприятности заради мен? Искам да кажа, измъкна ме от Медисин Крийк, плати пансиона ми, по­магаш ми за семестриалните такси в „Джон Джей“... защо? Аз съм просто един неудачник.

Той я погледна със загадъчен поглед.

- Агнешко за двама по колорадски много ще отива на виното. Научих, че тук го готвят чудесно.

Тя хвърли поглед на менюто. Честно казано, умира­ше от глад.

- Звучи добре.

Пендъргаст махна на келнера и поръча.

- Както и да е, ако се върнем на онова, което казах преди малко... искам веднъж завинаги да науча защо ми помагаш през всички тези години? Особено след като не спирам с издънките.

Отново този неразгадаем поглед.

- Издънки? Виждам, че увлечението ти по прелест­ни евфемизми още не е свършило.

- Знаеш какво искам да кажа.

Той отново се вторачи в нея. Стори ѝ се цяла веч­ност, преди да каже:

- Може би някой ден от теб ще стане добър полицай или съдебен експерт. Заради това. Няма друга причина.

Тя почувства, че отново се изчервява. Не беше сигурна дали този отговор ѝ харесва. Дощя ѝ се да не беше задавала този въпрос.

Пендъргаст отново се зае с менюто за вината.

- Не е за вярване колко френски вина от забележи­телни реколти са стигнали до този малък град по сре­дата на планините. Искрено се надявам, че скоро ще бъдат изпити. Тази надморска височина е твърде не­здравословна за бордото. - След това остави менюто на масата. - А сега, Кори, разкажи ми подробно какво забеляза по костите на господин Емет Баудри.

Тя преглътна. Пендъргаст беше толкова шибано... затворен.

- Разполагах само с няколко минути да проуча кос­тите. Обаче съм сигурна, че човекът не е бил убит от гризли.

- Доказателства?

- Направих няколко снимки, но конфискуваха чипа. Мога да ти кажа какво видях или поне смятам, че видях.

- Отлично.

- Първо, по черепа имаше следи като от удар с ка­мък. А по дясната бедрена кост - следи, сякаш оставе­ни от тъп инструмент. Доколкото можах да видя, няма­ше следи от костна реакция или инфекциозен процес.

Бавно кимване.

Тя продължи с нарастваща увереност:

- Стори ми се, че има бледи следи от човешки зъби по някои от порестите кости. Те бяха доста слаби и тъпи, а не остри като от мечка. Мисля, че трупът е бил канибализиран.

В увлечението си беше повишила глас и изведнъж осъзна, че се е чуло много по-далеч, отколкото беше възнамерявала. Хората от близките маси я зяпаха.

- Опа. - Тя сведе поглед към подредената пред нея посуда.

- Казала ли си на някого? - попита Пендъргаст.

- Още не.

- Добре. Мълчи си, защото това само ще предизви­ка неприятности.

- Но аз имам нужда от достъп и до други останки.

- Работя по въпроса. Надявам се, че ще намерим наследници и на останалите миньори. Разбира се, след това трябва да получим разрешение.

- О. Благодаря, но мисля, че мога и сама да се спра­вя с тези неща. - Тя направи пауза. - Ъъъ... колко вре­ме смяташ да останеш? Няколко дни?

- Толкова хубав, малък, егоистичен и богат град. Не мисля, че съм виждал нещо подобно. Толкова е оча­рователен сега, в навечерието на Коледа.

- Значи ще останеш... дълго?

- А, ето го и виното.

Беше донесено с две големи чаши. Кори гледаше, докато Пендъргаст мина през целия церемониал: за­въртя виното в чашата, подуши го, опита го, после още веднъж.

- Съжалявам, но мирише на тапа - обяви той на келнера. - Моля, донесете друга бутилка. Но за по-сигурно нека е от реколта две хиляди и първа.

След многословни извинения келнерът бързо отне­се бутилката и чашата.

- Мирише на тапа? - попита Кори. - Какво значи това?

- Замърсител на виното. Придава му вкус, който на­помня, да речем, мокро куче.

Пристигна новата бутилка и Пендъргаст мина през същата рутина, само че този път кимна одобрително. Келнерът напълни чашата му, после се обърна към нея, тя вдигна рамене и той напълни и нейната чаша.

Кори отпи. Имаше вкус на вино. Нито повече, нито по-малко.

- Почти толкова добро е, колкото онова „Матеус“, което пиехме в Медисин Крийк.

- Виждам, че все още обичаш да ме дразниш.

Тя отпи още една глътка. Беше удивително колко бързо избледняваше споменът за затвора.

- Като стана дума за освобождаването ми - как успя да го направиш?

- Случайно се връщах в Ню Йорк, когато получих второто ти писмо.

- Умори ли се най-сетне да обикаляш света?

- Донякъде твоето първо писмо ме накара да се върна.

- И защо?

Вместо да ѝ отговори, Пендъргаст се вторачи в ру­бинената течност в чашата си.

- Извадих късмет да открия толкова бързо капитан Баудри. Обясних ѝ всичко откровено: как нейният пра­родител грубо е изровен от историческия му гроб, за да се освободи място за СПА. Обясних ѝ коя си, какъв е произходът ти, как началникът ти е обещал разре­шение, после се е отметнал. Разказах ѝ за глупавото ти проникване в склада и как са те хванали. След това споменах, че те очаква десетгодишна присъда.

Той отпи от виното си.

- Капитанът веднага схвана положението. Тя не искаше ти да бъдеш, както тя се изрази, „преебана по този начин“. Повтори израза няколко пъти, като го под­чертаваше, което ме наведе на мисълта, че има опит в това отношение. Може би от армията. Както и да е, двамата съчинихме едно много въздействащо писмо, в което, от една страна, заплашваше да се оплаче във ФБР, а от друга, ти разрешаваше да проучиш останки­те на нейния прапрапрадядо.

- О - възкликна Кори, - значи така си ме измъкнал?

- Този следобед имаше доста бурна среща на граж­даните и общината, на която им представих писмото на капитана. - Пендъргаст си позволи съвсем лека усмивка. - Моята презентация излезе много резултатна. В утреш­ния вестник можеш да прочетеш всичко за станалото.

- Добре, ти ми спаси задника, за което никога не мога да ти се реванширам. И моля, благодари на капи­тан Баудри от мое име.

- Ще го направя.

В ресторанта се понесе силен шепот, настъпи раз­движване, неколцина клиенти се бяха обърнали към витрините, други бяха станали от местата си и сочеха. Кори проследи посоката, в която гледаха, и видя малко жълто трепкане на склона на един от близките хребе­ти. Докато гледаше, то бързо порасна и стана по-ярко. Сега още от посетителите на ресторанта бяха станали от местата си, някои се втурнаха към прозорците. Вря­вата се усили.

- Мили боже, това е пожар! - каза Кори, която също се изправи, за да вижда по-добре.

- Така изглежда.

Огънят се разрасна със стряскаща бързина. Изглеж­да къщата беше голяма, защото пламъците я обгръща­ха с нарастваща сила. Люшкаха се в нощния въздух и бълваха стълбове искри и пушек към небето. Някъде в града започна да вие сирената на пожарна, последва­на скоро от още една. Сега всички в ресторанта стоя­ха прави и очите им бяха залепени за обгърнатата от пламъци къща на склона. Ужас обзе хората и настъпи тишина, нарушена от самотен глас, който се провикна:

- Това е къщата на Бейкър горе в „Хайтс“!

¹ Американски носталгичен термин за десетилетието на 90-те години на XIX век, макар то да се характеризира с икономически трудности. - Б. пр.