Белият огън

44

Хампстед Хийт, каза си Роджър Клийфиш, се бе променил към лошо от онези дни, когато Кийтс го е прекосявал на път от Кларкънуел до вилата на Каудън Кларк¹, за да чете поезията си и да води литера­турни разговори. Или от времето на Уолтьр Хартрайт, учител по рисуване, който го е пресичал късно вечер, потънал в мисли, и срещал призрачната Дама в бяло на далечен страничен път. Днес беше обграден от всички страни от Голям Лондон, с автобусни спирки и стан­ции на метрото, разпръснати по неговите граници, къ­дето някога са се издигали само горички.

Беше почти полунощ. Времето бе захладняло и го­рещината вече не се усещаше. Бяха слезли от Парла­мент Хил и неговата прекрасна панорама към Ситито и Канари Уорф зад него и се насочиха на северозапад. На бледата лунна светлина се виждаха хълмове, езера и гори.

- Донесох затъмнен фенер - каза Клийфиш повече от стремеж да поддържа духа си бодър, отколкото от желание да споделя информация. Той извади уреда, който беше крил под широкото си палто. - Някак си ми се струва подходящ за случая.

Пендъргаст го погледна.

- Анахронизъм, но може да се окаже полезен.

Планирането на това малко приключение сред удобствата на неговото жилище бе изпълнило Клийфиш с вълнение. Когато Пендъргаст не успя да получи разре­шение да влезе в Ковингтън Грейндж, той заяви, че ще го направи така или иначе - в случая последното означава­ше незаконно. Клийфиш ентусиазирано бе предложил своята помощ. Но сега, когато вече изпълняваха плана, той чувстваше нещо повече от леко безпокойство. Едно беше да пишеш научни трудове за професор Мориарти - „Наполеон на престъпленията“, или за полковник Себастиан Моран -- „втория най-опасен човек в Лондон“. Но беше нещо съвсем различно, както разбра сега, да си навън в нощта и да планираш влизане с взлом.

- В Хампстед Хийт има полицейски участък - под­хвърли той.

- Така ли? - чу в отговор. - Колко души е личният състав?

- Може би дузина. Някои водят полицейски кучета.

На това не отговор не получи.

Заобиколиха Саут Медоу и навлязоха в гъстата гора около Дулинг Граунд. На север Клийфиш различи светлините на Хайгейт.

- Освен това трябва да се имат предвид пазачите на Националния тръст - добави той. - Винаги съществу­ва вероятността някой от тях се мотае наоколо.

- Заради това предлагам фенерът да бъде добре скрит.

Намалиха ход, когато целта се появи пред очите им в края на малък хълм. Ковингтън Грейндж се издига­ше в далечния край на Дулинг Граунд, заобиколена от три страни с гори. Отдясно лежаха Стоун Бридж и Уд Понд. В северната част се простираше зелена мора­ва, която продължаваше към Кенуд Хаус. Отвъд нея се виждаше летящият по Хампстед Лейн трафик.

Пендъргаст погледна натам, след това кимна на Клийфиш и продължи напред, придържайки се към края на гората.

Самата вила беше археологическа енигма, защото нейният строител не бе успял да реши към коя школа и дори към коя ера иска да принадлежи. Ниската фасада беше наполовина от греди а ла Тюдор, но малка добавка отстрани беше в странен неоромански стил. Дългият на­клонен покрив, завършващ с настръхнали стрехи, беше изпреварил Занаятчийската епоха с половин столетие. До далечния край на къщата имаше залепен парник, чи­ито стъкла бяха пропукани и покрити с увивни растения. Около сградата имаше ограда от телена мрежа, огъната и ръждясала, която, изглежда, беше поставена преди де­сетилетия, за да я обезопаси, но отдавна беше забравена.

Следвайки Пендъргаст, Клийфиш се промъкна до предната част на сградата, където тясната врата в огра­дата беше заключена с катинар. До нея имаше избелял от времето надпис, който предупреждаваше: „Собстве­ност на правителството на Н.В. Влизането забранено“.

- Е, Роджър, да опитаме ли? - попита Пендъргаст толкова спокойно, сякаш канеше своя състудент да хапнат сандвичи с краставица в „Риц“.

Клийфиш се огледа неспокойно и притисна още по-близо до тялото си затъмнения фенер.

- Ами катинарът... - започна той. Докато говореше, се чу тихо щракане и катинарът се отвори в ръката на Пендъргаст.

Те минаха бързо през вратата на оградата и аген­тът грижливо я затвори. Облаци бяха закрили луната, но не беше много тъмно. Клийфиш зачака в предния двор, докато Пендъргаст набързо разузна обстанов­ката. Чуваше различни звуци: далечен смях, вой на клаксони от магистралата и - може би просто си беше въобразил - биенето на собственото си сърце.

Пендъргаст се върна при него и го покани с жест да се приближат към входната врата. Тя също се преда­де почти веднага, след като агентът на ФБР я докосна. Двамата влязоха, Пендъргаст затвори вратата и Клий­фиш изведнъж се озова в пълен мрак. Сега долови ня­колко допълнителни неща: миризмата на мухъл и дър­вени стърготини; лекото трополене на малки крака, тихото църкане на обезпокоените гризачи.

От мрака се чу глас:

- За да улесним нашето търсене, нека преговорим отново онова, което знаем. В продължение на повече от десетилетие, приблизително от 1917 до 1929 г., Конан Дойл редовно е идвал тук като гост на Мери Уилкс, за да изучава спиритизма и да чете своите писания по въпроса на приятели единомишленици. Умира през 1930, на път за, както той сам казва, „най-голямото и славно от всички приключения“. Мери Уилкс уми­ра през 1934 година. Нейната дъщеря, Летиша Уилкс, живее тук заедно със своята племенница и племенник от смъртта на майка си до собствената си кончина през 1980 година, когато завещава имота на правителство­то. Оттогава, изглежда, никой не е живял тук и имотът е останал недокоснат.

Клийфиш нямаше какво да добави, затова си замълча.

Появи се малка червена светлинка. Пендъргаст държеше фенерче с филтър. Лъчът слаба светлина се плъзна насам-натам, откривайки коридор, който воде­ше в удобно жилище, обзаведено около 1980 година. Купчини книги бяха скупчени безразборно покрай стената, а различни гномчета и стъклени фигурки сто­яха върху чифт странични маси, покрити с дебел слой прах. Краят на коридора се отваряше към кухнята: от­ляво и отдясно имаше врати, които водеха в салона и трапезарията. Първият етаж, изглежда, бе покрит с ро­шав килим в отвратително оранжево.

Пендъргаст подуши въздуха.

- Миризмата на гнило дърво и разрушение е силна. Моята приятелка в Националния тръст е права: тази къща е в състояние на крайна немощ и може би вече не е безопасна. Трябва да действаме много внимателно.

Влязоха в салона и се спряха на прага, докато Пен­дъргаст плъзгаше бледия лъч на фенерчето из поме­щението. Вътре беше истински хаос. В единия ъгъл стоеше пиано, от стойката му за ноти по обърнатото столче и пода бяха посипани партитури; на няколко маси, вълнисти от мухъл, лежаха пъзели и недовърше­ни игри на монопол и китайски шах. По диваните и креслата бяха разпръснати безразборно списания.

- Изглежда Летиша Уилкс е имала буен темперамент - отбеляза Пендъргаст с неодобрително подсмъркване.

Останалата част от първия етаж не беше по-различна. Играчки, дреболии, захвърлени сака, бански, пантофи - и навсякъде този противен оранжев ки­лим, осветен в ужасяващото тъмночервено от филтъра на Пендъргастовото фенерче. Не беше за чудене, че Националният тръст е оставил вилата да се съсипва и разрушава, помисли си Клийфиш. Можеше да си представи как някой нещастен служител е надникнал за минутка през вратата, огледал е мястото за още тол­кова, след което е затворил вратата след себе си, загу­бил надежда за обновление. Той се вторачи в стените с тапети на орнаменти, после огледа износените и ле- кьосани мебели, търсейки призрачни доказателства за омагьосаната вила, в която някога Конан Дойл бе рабо­тил и се веселил. Но нищо не можа да открие.

В мазето нямаше нищо друго освен празни килери, студена пещ и мъртви бръмбари. Пендъргаст поведе нагоре към втория етаж по заплашително скърцащите стълби. От централния коридор се отделяха шест вра­ти. Първата водеше към килер за спално бельо. Съдър­жанието му бе опустошено ог времето и молците. Вто­рото помещение беше обикновена баня. Следващите три врати се отваряха към спални. Едната, в донякъде приличен порядък, изглежда, беше на самата Летиша. Другите очевидно бяха ползвани от нейните племен­ница и племенник, за което свидетелстваха плакатите на Дион и Франки Вали в първата и безбройните бро­еве на „Сън“ - всички отваряни до трета страница² - в другата.

Оставаше само единствената затворена врата в да­лечния край на коридора. Клийфиш се обезкуражи. Едва сега осъзна колко много си бе позволил да вяр­ва, че изчезналият разказ за Холмс може наистина да се намери. Глупаво бе да си мисли, че ще успее там, където толкова много негови другари вече се бяха про­валили. Особено в тази бъркотия, за чието здраво пре­търсване щеше да е нужна най-малко седмица.

Пендъргаст завъртя топката и отвори последната врата и така бързо, както се беше обезкуражил, Клий­фиш отново се обнадежди.

Помещението, което се откри пред тях, се различава­ше от останалата част на къщата както денят от нощта. Беше като капсула на времето от период, изминал преди повече от сто години. Това беше кабинет, обзаведен оскъдно, но с вкус. След ужасната бъркотия в останалата част от къщата мястото се стори на Клийфиш като глът­ка пресен въздух. Той се огледа, вълнението преодоля безпокойството му, докато Пендъргаст плъзгаше лъча светлина из помещението. Видяха писалище и удобен стол. По стените висяха щампи със спортна тематика и дагеротипи в прости рамки; близо до него стоеше полупразна библиотека. Високо на стената имаше декорати­вен прозорец, чиито мулиони³ оформяха решетката на диамант. Стените бяха покрити с гоблени на орнаменти, аскетични на вид, но въпреки това изискани.

- Мисля, че можем да рискуваме с малко повече свет­лина - измърмори Пендъргаст. - Моля, подай ми фенера.

Клийфиш протегна фенера напред и отвори малко плъзгащия се капак. На секундата видяха по-ясно по­мещението. С възхита забеляза красивия дървен под, направен от полиран паркет, подреден в старомодни шарки. Малка квадратна черга от груб вълнен плат лежеше в средата на помещението. Срещу далечната стена, между гоблените, беше наместен шезлонг, кой­то, изглежда, беше служил и за легло през деня.

- Мислиш ли, че... - обърна се Клийфиш към Пен­дъргаст, но не посмя да довърши въпроса си.

Вместо да отговори, Пендъргаст посочи един от дагеротипите на стената до тях.

Клийфиш се вгледа по-внимателно и с изненада осъзна, че това съвсем не беше дагеротип, а обик­новена фотография, явно от началото на XX век. На нея се виждаше младо момиче сред пасторален гор­ски пейзаж, облегнало брадичка на едната си ръка и отместило поглед от фотоапарата с израз на вглъбена сериозност. На преден план четири малки създания с тънки крайници и големи пеперудени крила танцува­ха, лудуваха или свиреха мелодии на тръстикови свир­ки. Нямаше видими следи от манипулация или фалши­фикация на снимката: феите изглеждаха като съставна част от изображението.

- Феите от Котингли - прошепна Клийфиш.

- Да - потвърди Пендъргаст. - Както добре знаеш, Конан Дойл твърдо вярвал в съществуването на феи и в истинността на подобни снимки. Дори посвеща­ва книга на тази тема: „Идването на феите“. Йоркширските момичета Елси Райт и нейната братовчедка Франсис Грифитс заявили, че виждат феи и са ги сни­мали. Това са някои от техните фотографии.

Клийфиш отстъпи назад. Почувства как сърцето му започна да блъска. Вече не можеше да има никакви съмнения - това беше кабинетът на Конан Дойл тук. А семейство Уилкс го бяха опазили с грижа и любов дори когато бяха оставили другата част ог къщата да се съсипе и опропасти.

Ако изгубеният разказ можеше да бъде намерен ня­къде, това щеше да стане в тази стая.

С внезапен изблик на енергия Пендъргаст пристъ­пи напред, без да обръща внимание на страховитото скърцане на дюшемето, а лъчът на фенерчето се стрел­каше насам-натам. Упъти се към бюрото и започна да го претърсва основно, вадейки чекмеджетата, за да прегледа задната част и страните. След това се упъти към библиотеката, извади няколкото прашни тома и за­почна внимателно да ги прелиства, като погледна дори в гръбчетата им. После започна да сваля една по една снимките от стената и преглеждаше гърбовете им, като внимателно опипваше паспартуто за нещо, скрито под него. Подир тях се зае с гоблените, като внимателно плъзгаше пръсти по техните краища.

Когато свърши с това, спря, а сребристите му очи започнаха да обхождат помещението. Извади швей­царско ножче от джоба си, отвори го, упъти се към шезлонга и направи хирургически срез на мястото, къ­дето платът се срещаше с дървената рамка. Вмъкна в него фенерчето, след него и пръстите си, претърсвайки усърдно вътрешността, но усилията му не се увенчаха с успех. След това се зае със стените, залепил едното ухо на мазилката, докато я почукваше лекичко с кокалчетата на ръката си. По такъв начин обиколи поме­щението веднъж, след това още веднъж с все същата мъчителна грижливост.

Докато наблюдаваше това изчерпателно претърсва­не, което се провеждаше от специалист, Клийфиш по­чувства как отчаянието започва отново да го обзема.

Очите му попаднаха върху пода и малкия килим, който лежеше в средата му. В него имаше нещо позна­то. Дори много познато. И тогава съвсем неочаквано осъзна какво е то.

- Пендъргаст - подвикна той или по-скоро изграчи, защото гърлото му се беше свило.

Агентът на ФБР се обърна към него, за да го погледне.

Клийфиш посочи килима.

- „Това беше малка квадратна черга в средата на стаята върху красив старомоден паркет - цитира той - от полирани квадратни дъсчици.“

- Съжалявам, но познанията ми за „Канонът“ не са толкова подробни, колкото твоите. Откъде е това? „Мъсгрейвският ритуал“? „Вечният болен“?

Клийфиш поклати глава.

- „Второто петно“.

За миг Пендъргаст свъси чело. После очите му из­веднъж заблестяха - беше разбрал.

- Възможно ли е да е толкова просто?

- Защо човек да не рециклира нещо добро?

Само след миг Пендъргаст вече беше клекнал на пода. След като бутна килима настрана, той започна да опипва с пръсти и върха на ножа дъсчиците на парке­та, като натискаше тук или мушкаше внимателно там. След минута се чу скърцането на дълга скрита панта и една от дъсчиците подскочи нагоре, разкривайки ма­лък черен отвор.

Пендъргаст внимателно бръкна в дупката. Клий­фиш гледаше и затаи дъх, докато агентът вадеше ръ­ката си. Когато дланта се показа, стискаше купчина навити листове хартия, формат 300 х 200 мм, известен като „шутовска шапка“, чупливи, прашни и пожълтели с годините, захванати с лента, която се разпадна в ръ­цете му. Той внимателно разви рулото и предпазливо бръсна прахта от най-горния лист.

Двамата мъже клекнаха около купчината и Пендър­гаст насочи фенерчето към думите, изписани ръкописно в средата на страницата:

Нямаше нужда от думи. Пендъргаст бързо и тихо затвори малката падаща врата и с крак върна килима на мястото му. След това двамата напуснаха помеще­нието и се насочиха към стълбите.

Изведнъж се чу ужасяващ трясък. Огромна прашна вълна се вдигна, за да обгърне Клийфиш, изгаси фене­ра му и потопи коридора в мрак. Той замаха с ръце, за да разсее праха, кашляйки и плюейки. Когато зрението му се проясни, видя Пендъргаст или по-скоро главата и протегнатите му ръце на равнището на своите крака. Подът под него беше поддал и той бе успял да се спаси от пропадане в последния миг.

- Ръкописът, човече! - задъхано каза Пендъргаст, напрегнат от усилието да се държи. - Вземи го!

Клийфиш клекна и внимателно измъкна листове­те от ръката му. След като ги пъхна в джоба на широ­кото си палто, хвана Пендъргаст за яката и с голямо усилие успя да го издърпа на площадката на втория етаж. Пендъргаст успокои дишането си, изправи се и с недоволна гримаса на лицето заотупва прахта от себе си. Двамата заобиколиха дупката и тъкмо започнаха да слизат предпазливо по стълбите, когато завален глас възкликна отвън:

- Я, кои са тия?

Двамата замръзнаха на място.

- Пазачът! - прошепна Клийфиш.

Пендъргаст махна на състудента си да затъмни фе­нера. После вдигна фенерчето до лицето си, постави пръст на устните си и после посочи към входната врата.

Двамата се запромъкваха към нея със скоростта на охлюв.

- Кой е там? - чу се отново гласът. Пендъргаст тихо извади голям пистолет от сакото си и го обърна с ръ­кохватката напред.

- Какво правиш? - попита Клийфиш тревожно и хвана агента за ръката.

- Мъжът е пиян - прошепна в отговор агентът. - Ще мога да го... ъъъ... обезвредя без много шум.

- Насилие? - възкликна Клийфиш. - Божичко, не и срещу служител на Нейно кралско величество!

- Ти какво предлагаш?

- Да си плюем на петите.

- Да си плюем на петите?

- Ти сам каза, че мъжът е пиян. Ще изскочим и през вратата в оградата право на юг към гората.

По лицето на Пендъргаст беше изписано неверие, но въпреки това той прибра пистолета. Тръгна напред по килима до входната врата, открехна я и погледна навън. Тъй като не чу нищо, махна на Клийфиш да го последва и тръгна по тясната пътека към телената мрежа. Точно когато отвори вратата, луната изскочи иззад облаците и от близкия храсталак се чу триумфален вик:

- Ей, вие! Нито крачка повече!

Пендъргаст изскочи през вратата и се понесе с ви­сока скорост, следван по петите от Клийфиш. Чу се оглушителният трясък на ловна пушка, но двамата не намалиха скоростта на спринта си.

- Улучил те е! - задъхано изстреля Клийфиш, защо­то докато се опитваше да следва другаря си, видя как при всяка негова крачка, от рамото му бликва тъмно­червена течност.

- Предполагам няколко повърхностни сачми. Няма страшно. Когато се върнем в „Конот“, ще ги извадя с пинсета. Как е ръкописът? Някакви повреди?

- Нищо му няма. Всичко е наред.

Клийфиш не беше тичал така от ученическите си години. Въпреки това мисълта за пияния пазач и него­вата пушка вля енергия в краката му и той продължи да следва Пендъргаст покрай Спрингетс Уд до Вейл ъв Хелт, а оттам - слава богу! - до Ийст Хийт Роуд, после такси и на свобода!

¹ Британски писател и специалист по Шекспир. - Б. пp.

² Страницата с голо момиче. - Б. пр.

³ Разделители на прозорци. - Б.пр.