Белият огън

57

Куршумите с писък профучаваха край нея, вдигайки искри по ка­менния под или в тунела по-нататък, отскачащите парченца бръмчаха като оси. Кори бягаше ужасена, прескачаше старите релси, очаквай­ки всеки момент да почувства как в гърба й се забива олово и я поваля на земята. Тунелът свърши в друг на­пречен тунел и каменна стена. Чуха се нови изстрели, които забоботиха в шахтата, а куршумите се забиваха в дървените трупи отгоре, къртеха тресчици и вдигаха прах, а когато се удряха в каменната стена пред нея, пускаха искри.

Тя зави зад ъгъла и продължи да тича. Трескаво се опитваше да си спомни разположението на тунелите, които беше видяла на картата, но от паника мозъкът ѝ беше престанал да работи. Когато зави зад ъгъла, из­стрелите временно спряха и Кори видя един много по тесен тунел да завива надясно и да се спуска стръмно с поредица груби стъпала. Тя се спусна по тях, взи­майки по две наведнъж, и се озова в по-ниска шахта, по чийто под течеше малко вода. Тук беше по-топло, може би дори над нулата, и Кори се потеше в дебелото си зимно облекло.

- Не можеш да избягаш! - чу се вик зад нея. - Пъл­но е със слепи тунели.

Глупости, каза си тя смело, макар да не се чувства­ше така. Аз имам карта.

Чуха се още няколко изстрела, но те попаднаха в задната част на тунела и я посипаха с парченца скала.

Кори се огледа. Друга шахта се отклоняваше наляво и също се спускаше надолу дори още по-стръмно. Стъ­палата бяха мокри, а гниещо въже беше опънато като един вид парапет.

Тя пое надолу с безразсъдна бързина. Почти на дъ­ното се подхлъзна и трескаво се опита да се хване за въжето, но то се разпадна на прах в дланта ѝ. Политна напред, падна на рамо и се дотъркаля до дъното, къде­то се просна на земята. Дебелите зимни дрехи донякъ­де бяха омекотили удара, но не много.

Залитна, като се изправи, всичко я болеше, а на челото я пареше срез. Намираше се в широка, ниска шахта, таванът ѝ се крепеше на скални колони. Шах­тата се простираше в две посоки, доколкото светлина­та от челника ѝ разкри. Хукна в зигзаг, заобикаляйки колоните, за кратко светваше напред, за да види къде отива, след това изключваше челника и продължаваше напред в мрака. Направи го още два пъти и след третия зави рязко надясно, намали и започна да стъпва колко­то може по-тихо.

Фенерчето на преследвача ѝ пронизваше мрака зад нея, потрепваше от неговия бяг и се стрелкаше напо­соки за проверка. Кори застана зад една колона, при­тисна се в нея и зачака. Той изгуби дирята и мина край нея. Видя го след малко как забавя бяг, стиснал писто­лет в дясната си ръка. Очевидно беше осъзнал, че я е изпуснал.

Тя се измъкна иззад колоната и тръгна обратно натам, откъдето бяха дошли, след това свърна в нова шахта и се запромъква напред в тъмното. Не смееше да запали челника и проверяваше пътя напред с ръце. Примигна, избърса очите си от кръвта, която се сти­чаше от раната на челото ѝ. След известно време видя светлинка да трепка зад нея и разбра, че той също се връща обратно. Тя хукна още по-бързо, свали челни­ка от главата си и го държеше в ръка, светвайки го за секунда, за да види какво има пред нея и да се движи по-бързо.

Лошо решение: чу няколко изстрела и че той пак тича. Лъчът на фенерчето му се стрелкаше насам-натам и накрая я улови. Нов изстрел. Обаче идиотът стреляше, докато тича, което се получава само на кино. Кори се възползва от възможността и спринтира като луда.

За малко да не я види навреме - вертикална шахта зейна пред нея. Кори спря на място, но от инерцията се плъзна. Единият ѝ крак изгуби опора, но тя размаха ръце и успя да се отдръпне от зейналата бездна, на­давайки неволен вик от страх. Желязна пътека преси­чаше пропастта, но изглеждаше ужасно корозирала. Стълба от същия материал се спускаше в мрака, но и тя беше разядена ог ръждата.

Трябваше да избере или едното, или другото.

Кори избра стълбата, хвана се за стъпалото, прех­върли тежестта си и кракът ѝ напипа другото стъпало, после още едно. Стълбата скърцаше и се тресеше под тежестта ѝ. От долу лъхаше на застоял и още по-топъл въздух. Нямаше връщане: започна да се спуска колкото може по-бързо, цялата стълба се затресе и заклати. Чу се силен пукот и болтовете, които държаха стълбата за стената, се скъсаха и тя полетя надолу. Държеше се на живот и смърт и се готвеше за фаталния удар, но с ужас­но метално скърцане стълбата изведнъж спря на място.

Отгоре проблесна светлина и металът на оръжие­то. Кори стисна краищата на стълбата с ръцете си в ръкавици, изнесе краката си от стъпалото и ги прити­сна отстрани. Пусна се и полетя надолу все по-бързо и по-бързо, в облак от ръжда. Стовари се тежко на пода, претърколи се, а изстреляните куршуми пробиха дуп­ки в камъка, където беше преди част от секундата.

Мамка му, нещо стана с глезена ѝ.

Дали онзи ще събере смелост да слезе по опасната стълба? В основата ѝ лежаха гниещи платнище и дъс­ки. Куцайки, Кори издърпа платнището и струпа дъс­ките под стълбата. Материалите бяха сухи и прашни и се разпадаха в ръцете ѝ. Сега стълбата започна да се тресе и скърца - преследвачът ѝ се спускаше.

Което означаваше, че няма да може да стреля.

Кори избута довлечените материали под стълбата, извади запалката и запали импровизираната клада. Тя беше толкова суха, че пламна като бомба.

- Пукни! - изпищя Кори, докато поемаше надолу по тунела, опитвайки се да не обръща внимание на болката в глезена. Божичко, болеше я така, сякаш е счупен. С куцане, защото болката беше мъчителна, тя продължи по друг тунел, след това по друг, завивайки съвсем напосоки, вече напълно изгубила ориентация. Обаче беше съвсем очевидно, че е напуснала мината „Кристмъс“ и е навлязла дълбоко в лабиринтите на „Сали Гудуин“ или някой от другите, по-ниско разпо­ложени рудници, които пронизваха планината. Чуваше шум зад гърба си, което означаваше, че нейният пре­следвач някак си беше успял да мине край огъня. А може би просто беше изчакал да догори.

Челникът ѝ разкри напред срутване, купчина ръ­бести скални блокове, разхвърляни по пода на тунела. Върху тях лежаха няколко строшени подпори. Обаче се видя и тясна пътека, която заобикаляше отломките. Отгоре влизаше студен въздух. Кори се изкатери мъ­чително по скалите и подпорите и вдигна глава. Една пукнатина разкриваше парче тъмносиво небе и това беше всичко. Нямаше начин да излезе, защото не мо­жеше да стигне до отвора.

Тя продължи, избирайки внимателно пътя си сред отломките, докато не се спусна най-накрая на плоския под от другата страна. Внезапно чу някакво бръм­чене. Закова се на място, светна напред и извика от уплаха, като същевременно отскочи назад. Сред пад­налите скали лежаха, подобни на въжета, много гър­мящи змии, потънали в зимен сън. Бяха полузаспали в студения въздух, но преплетените им тела мърдаха с ужасяващи забавени движения, пулсираха и се въртя­ха почти като едно-единствено същество. Някои бяха достатъчно будни, за да издават предупредителното си тракане.

Тя светна наоколо и видя други змии, навити в различни малки пространства между скалите. Бяха навсякъде - стотици. Дори, осъзна тя с отвращение - зад нея.

Внезапно изтрещя изстрел и Кори почувства как едната ѝ ръка подскочи в отговор на попадението. Инстинктивно прескочи струпаните змии, залитна между скалите, а болката в глезена сега беше дори по-мъчи­телна. Наоколо имаше камъни - възможност, която не можеше да пропусне. Тя вдигна един тежък камък в дясната си ръка - нещо не беше наред с лявата, но щеше да се тревожи за това по-късно, скочи на голя­мата скала и го запрати с все сила да се стовари върху гъмжилото от тела.

Скалата падна върху влечугите и реакцията им беше мигновена и плашеща - чу се мощно тракане, което сякаш изпълни тунела с бръмченето на хиляди пчели. Мързеливата купчина змии внезапно се беше превърнала във вихрушка, плъзгаха се на всички стра­ни, някои се носеха право към Кори.

Тя залитна назад. Изтрещя друг изстрел, куршумът рикошира в камъните, а Кори падна между две скали. Бръмченето изпълваше пещерата като някакво голямо бучащо динамо. Тя се изправи и побягна, влачейки на­ранения си глезен. Половин дузина змии се хвърлиха срещу нея и тя отскочи. Две се закачиха с дългите си зъби за дебелата материя на зимните ѝ панталони. С писък ги перна с ръка да паднат, докато подскачаше между атакуващите я животни, а през това време още два изстрела изпищяха сред скалите. Няколко мига по- късно се отърва от масата яростни змии, отдалечавай­ки се с куцане, докато най-накрая повече не можеше да издържа и рухна в болки. Лежеше там задъхана, а по лицето ѝ се стичаха сълзи. Глезенът ѝ със сигур­ност беше счупен. Освен това имаше проблем с ръка­та. Дори в тъмното можеше да види, че ръкавицата ѝ е просмукана с тъмна течност. Тя внимателно я свали, светна челника и се удиви на гледката, която се откри пред очите ѝ: розовият ѝ пръст висеше на парче кожа, а от раната бликаше кръв.

- Мамка му!

Тя изтръска безполезния пръст, като при това едва не припадна от съчетанието на замайване и отвраще­ние. Разви шала, отряза парче от него и го уви стегнато около ръката и чуканчето на пръста, за да спре кръво­течението.

Мили боже, отиде ми пръстът. Като в кошмар си сложи ръкавицата и се опита да се увие колкото може по-добре в шала. Докато го правеше, чу откъм гърба си вик, след това писък и дива стрелба. Този път оба­че изстрелите не бяха насочени срещу нея. Пещерата ехтеше от тракането, този зловещ звук - плод на змий­ския гняв. Още изстрели и писъци.

Трябваше да върви. Най-накрая той щеше да успее да мине през змиите, освен ако Кори не извади голям късмет и някоя го ухапе. Тя се изправи на крака, бо­рейки се срещу замайването и усилващото се гадене. Божичко, трябваше ѝ патерица, но тук нямаше нищо подръка. Продължи в тунела, но куцаше твърде лошо. Той се спускаше надолу, като минаваше през още ня­колко пресечки. След малко Кори стигна до малък страничен алков, запушен със скали, които образуваха импровизирана стена, сега частично рухнала. Скрива­лище? Тя се набра нагоре, извади още няколко камъка и погледна вътре.

Светлинният лъч падна върху купчина плъхове, ко­ито се втурнаха във всички възможни посоки с писъ­ци, и разкриха останките на няколко човека.

Кори се вторачи в тях с изумление. Бяха четири проснати в редица скелета. Всъщност по-скоро доня­къде мумии, защото по костите им още имаше изсъх­нала плът, изгнили дрехи, стари ботуши и коси. Изсъх­налите им глави бяха извити назад, устите им широко отворени, сякаш крещят, разкриваха челюсти, покрити с изгнили черни зъби.

Когато пропълзя вътре, за да ги огледа отблизо, Кори видя всички признаци. Били са застреляни - за това свидетелстваха безбройните дупки по черепите и много други кости, счупени вероятно под въздействи­ето на куршумите. Огнева атака, надхвърляща много пъти нужното, за да бъдат убити - виждаше се огромното желание да бъдат унищожени.

Четиримата полудели от живачно отравяне ми­ньори. Били са убити някъде в тази система от тунели, вероятно в мината „Кристмъс“, а телата им са били довлечени тук и скрити.

До труповете лежеше дълга, тежка пръчка - ис­тинска тояга, вероятно носена от някой от убийците. Щеше да ѝ свърши работа за импровизирана патерица.

Колкото можеше по-бързо, без да рискува непокътнатостта на доказателствата, Кори свали раницата, извади пликовете за проби и ги подреди. Свали ръка­вицата от здравата си ръка и застана на колене, после запълзя от тяло на тяло, взимайки от всяко проба от косата, късче изсъхнала като хартия кожа и парчен­це кост. Затвори ги в пликовете и ги сложи обратно в раницата. Снима труповете с мобилния си телефон и метна раницата отново на гърба си.

С потиснато стенание от болка успя да се изправи на крака, опирайки се на тоягата. Сега трябваше да ус­танови къде се намира и как да излезе. Без да я застре­лят при това.

Като по заповед чу далеч назад още изстрели. Поч­ти успя да си представи, че чува бръмченето на гърмя­щите змии - меко тракане в далечината, като плисъка на океански вълни.

Тръгна надолу по тунела, зяпайки от болка, докато се опитваше да намери някаква отличителна забеле­жителност, която би могла да открие на картата, за да успее да се ориентира към някой изход. За свое голямо облекчение след десетина минути влачене, стигна да пресечка от три хоризонтални тунела и една вертикал­на шахта. Рухна на земята, извади картата и взе да я оглежда внимателно.

Ето го!

Слава богу! Най-сетне пробив! Според картата сега се намираше в мината „Сали Гудуин“, не много дале­че от един по-ниско разположен изход. Отводнителен тунел с голяма тръба минаваше на сто-двеста метра от мястото, където беше сега Кори, и водеше право до ирландската помпа в циркуса под мината „Кристмъс“. Сгъна картата и я прибра, след това пое към отводни­телния тунел.

След няколко минути ходене и мъчителни болки, най-накрая стигна до малко поточе вода, което зали­ваше каменния поток, и накрая до отвора на древна тръба, близо деветдесет сантиметра в диаметър, която се простираше по протежение на тунела. Кори се наве­де и влезе с пълзене в нея, благодарна, че не трябва да стои на краката си, и започна да се промъква напред.

Беше тъмно и тясно, а обемистото ѝ облекло се за­качаше и драскаше по ръждивата тръба. Обаче напред­ваше сравнително лесно, защото нямаше пропадания или стеснения. След десет минути почувства лъх на по-студен и свеж въздух. Дори си представи, че усе­ща миризмата на сняг. След още няколко минути успя да различи сумрачна светлина отпред и скоро излезе първо през страничен отвор, а после през отчасти от­ворена дървена врата в тъмно и мръсно място, пълно с ръждясали тръби и огромни вентили. Вече беше много студено и мрачна сива светлина влизаше през отворите в дървения покрив. Кори се сети, че се намира някъде из дълбините на сградата с ирландската помпа.

Изхълца от облекчение и се огледа. Видя стара стълба, която водеше нагоре. Докато куцаше към нея, с крайчеца на очите си видя черна движеща се фигура. Човешка фигура, която бързо се приближаваше.

Боже, минал е през змиите. Някак си е успял да мине през змиите и ме е заобиколил...

Една ръка я прегърна през кръста, а друга през вра­та, като запуши устата, спря писъка ѝ и издърпа глава­та ѝ назад. След това в сумрака се появи лице - лице, което познаваше.

Тед!

- Ти? - извика той, разхлаби хватката си и освободи устата ѝ. - Това си ти! Какво, по дяволите, правиш тук?

- О, боже! - зяпна тя. - Тед! Има един мъж. Там долу... опита се да ме убие... - Тя си пое въздух, защото не можеше да продължи, докато той я прегръщаше.

- Кървиш! - извика той.

Кори заплака.

- Тед, слава богу, че си тук. Слава богу! Той има пистолет...

Прегръдката на Тед се стегна, докато я държеше из­правена.

- Лошо му се пише, ако дойде тук - каза той тихо, но с решителен тон.

Тя захлипа, зяпна за въздух.

- Толкова се радвам да те видя... Пръстът ми е от­къснат... Трябва да стигна до болницата...

Той продължаваше да я прегръща.

- Аз ще се погрижа за теб.