Белият огън

11

Няколко минути преди полунощ пред елегантната входна врата на „Куейкинг Аспен Драйв“ № 3 на­мали „Порше 911 Турбо С Кабриолет“, но не спря пред нея а продължи до сенките на четириместен гараж, който се издигаше малко по-нататък.

Младият мъж зад волана премести лоста на скоро­стите на „паркиране“.

- Вкъщи - каза той. - Точно както поиска. - Наведе се над лоста, за да се притисне в момичето на пътни­ческата седалка.

- Престани - каза тя и го отблъсна.

Младият мъж се престори на обиден.

- Аз съм приятел, нали?

- Да.

- Тогава ми дай дивидентите. - Още един опит за близост.

- Какъв глупак! - Момичето слезе със смях от кола­та. - Благодаря за вечерята.

- И филма.

- И филма. - Джени Бейкър затвори вратата и се загледа в колата, която пое по дългата виеща се автомобилна алея, докато не стигна пътя, който водеше към пропуска на „Хайтс“ долу в долината на около ки­лометър разстояние. За голяма част от приятелките ѝ от „Холивуд Хай“ загубата на девствеността се смята­ше за почетен медал, затова колкото по-скоро, толкова по-добре. Обаче Джени не го чувстваше така. Не още при първата среща и със сигурност не с безхарактерен човек като Кевин Трахърн. Като много млади мъже в Роринг Форк и той мислеше, че парите на баща му са единственото извинение да ти свали гащите.

Тя се приближи да най-близката гаражна врата, въведе кода в панела и зачака да започне да се вдига. След това мина покрай шпалира от скъпи автомобили, натисна бутона за затваряне на вратата и едва тогава отвори тази към къщата. Алармата както обикновено беше изключена - в Роринг Форк кражбите с взлом бяха малко, а в „Хайтс“ такова нещо не се беше случ­вало. Освен ако влизането на Кори Суонсън в скла­да не се приеме за нахлуване с взлом. Мислите ѝ се върнаха към срещата с обществеността в общинския съвет тази сутрин и плашещия агент на ФБР в черен костюм, който сякаш се спусна от небето като ангел на отмъщението. Тя съжаляваше началника - беше свестен човек, обаче имаше проблем: позволяваше на всички и особено на онази вещица Кърмоуд да го ко­мандват. Въпреки това беше доволна, че агентът - за­помни, че се казваше Пендъргаст - измъкна Кори от затвора. Може би отново ще се срещнат и ще я попита за „Джон Джей“. Разбира се, стига началникът да не е някъде наоколо.

Джени мина по коридора, после през килера и вле­зе в просторната кухня на ваканционната къща. През стъклените врати се виждаше коледната елха, украсе­на и с премигващи светлинки. Родителите и по-малката ѝ сестра Сара сигурно спяха на горния етаж.

Тя щракна лампите. Светлината заля дългите блес­тящи кухненски плотове, печката, хладилната камера и хладилника, както и трите врати, които водеха към пералното помещение, втората кухня и трапезарията.

Изведнъж осъзна, че не се чува потропване на но­кти по пода, че рошавото дружелюбно куче не маха с обезобразената си опашка за поздрав.

- Рекс? - повика го тя.

Нищо.

С вдигане на раменете си взе чаша от един от кух­ненските шкафове, отиде при хладилника, украсен както обикновено с тъпите Сарини снимки на Ники Минаж, наля си чаша мляко, после седна в къта, къ­дето закусваха. На стола до прозореца имаше куп­чина книги и списания. Тя отмести няколко и докато го правеше, забеляза, че Сара най-сетне бе послуша­ла нейния съвет и беше започнала да чете „Хълмът Уотьршип“¹, и измъкна своето „Криминалното право днес“ от Шмоледжър. Докато го правеше, забеляза, че един от кухненските столове е обърнат.

Немарлива работа.

Тя намери страницата, докъдето беше стигнала, и започна да чете, отпивайки от време на време от мля­кото. Нейният баща - известен адвокат в Холивуд - на­право полудяваше при мисълта, че тя иска да работи в правоохранителните органи. Той беше склонен да гледа отвисоко на ченгетата и прокурорите като на по-низши форми на живот. Обаче, в интерес на истината, донякъ­де той сам беше виновен за този неин интерес. Заради премиери на полицейски екшъни, режисирани или продуцирани от негови клиенти, на които беше присъст­вала, Джени бе почувствала отрано влечение кьм тази професия. От началото на следващата есен щеше да започне да изучава този предмет като редовен студент, първокурсничка в Североизточния университет.

След като изпи млякото си, тя затвори книгата, ос­тави чашата в мивката и излезе от кухнята на път за стълбището към стаята си. Баща ѝ разполагаше с нуж­ните връзки да ѝ пречи да си намира работа през ва­канциите в Калифорнийската полиция, но не можеше да направи нищо срещу стажа ѝ през зимната вакан­ция в Роринг Форк. Самата идея ужасно го дразнеше.

Което, разбира се, беше част от удоволствието.

Огромнага къща с лъкатушещи коридори беше много тиха. Джени тръгна да се качва по извитата стълба към втория етаж. Площадката горе беше тъмна и тиха. Дока­то се качваше, отново се замисли за тайнствения агент на ФБР. ФБР - помисли си. - Може би следващото лято трябва да потърся в Куонтико възможност за стаж...

Когато стигна в горния край на стълбището, се за­кова на място. Нещо не беше както трябва. За миг не беше сигурна какво точно. После обаче осъзна: врата­та на Сара беше широко отворена и сумрачната свет­лина от стаята ѝ осветяваше коридора.

На шестнайсет Сара бе достигнала възрастта, ко­гато младежкото уединение се превръща в свръхценност. Вратата ѝ беше затворена през цялото време. Джени подуши въздуха, но не миришеше на трева. Тя се усмихна: сигурно сестра ѝ беше заспала над някое списание или нещо подобно. Щеше да се възползва от възможността да се вмъкне и да пренареди нещата ѝ. Това сигурно щеше да я ядоса.

Тя тихо тръгна на пръсти надолу по коридора към стаята на Сара. Стигна до вратата, сложи ръка на рам­ката и бавно надникна.

В първия момент не можа да осъзнае онова, кое­то видя. Сара лежеше в леглото си, омотана в кабел, а в устата ѝ имаше билярдна топка, вързана с мръсен парцал. Джени забеляза номера, издълбан на жълтеникавобялата ѝ повърхност - 7. Пристягаше я ластично въже. На слабата синя светлина Джени забеляза, че ко­ленете на сестра ѝ кървят изобилно, оцветявайки чар­шафите в черно. Докато ахваше от ужас и шок, забеля­за как очите на Сара се стрелнаха към нея: ококорени, ужасени и пълни с молба.

В този момент Джени забеляза нещо с периферното си зрение. Тя се обърна насред зяпването и видя едно страховито привидение в коридора до себе си: носе­ше черни джинси и тясно яке от черна кожа. Фигурата беше тиха и напълно неподвижна. На ръцете, стиска­щи бейзболна бухалка, имаше черни ръкавици. Най-ужасното беше клоунската маска - бяло лице, дебели червени бърни, усмихнати налудничаво, големи черве­ни кръгове на всяка буза. През дупките от двете стра­ни на дългия топчест червен нос се виждаха две черни очи, ужасяващи със своята безизразност - чудовищен контрапункт на ухилената маска.

Джени отвори уста да изпищи, но фигурата извед­нъж се хвърли рязко и мощно напред, протегна ръка и ловко покри устата и носа ѝ с парче ужасно мириз­лив плат. Докато сетивата ѝ потъваха в мрак и тялото ѝ рухваше на пода, тя успя да чуе за миг тънкия пронизителен писък от запушената уста на Сара.

Бавно, бавно започна да изплува от безсъзнанието. Всичко беше неясно и смътно. За миг не знаеше къде се намира. Лежеше на нещо твърдо и гладко, което ся­каш я обгръщаше. След като се огледа в мрака, разбра къде е: лежеше във ваната в личната си баня. Какво правеше там? Имаше чувството, че е спала с часове. Но не, не беше така, защото часовникът над мивката показваше един без десет. Била е в безсъзнание само няколко минути. Опита да се размърда, но откри, че ръцете и краката ѝ са вързани. В този момент споме­нът за случилото се връхлетя и се стовари върху ѝ като огромна тежест.

Сърцето ѝ веднага започна да бие силно в гърдите. Парцалът още беше в устата ѝ. Опита се да го изплюе, но откри, че не може. Стегнато въже се беше впило в китките и глезените ѝ. Снимки от местопрестъпления, които беше виждала, започнаха бързо да се сменят в съзнанието ѝ.

Ще ме изнасили, помисли си тя и потрепери при спомена за ухилената клоунска маска. Не - ако искаше да я изнасилва, нямаше да я върже така. Това беше на­хлуване в дома² и тя беше попаднала точно в центъра на събитията.

Нахлуване в дома.

Може би иска само пари - помисли си Джени. - Или бижута. Ще вземе каквото намери и после ще си тръгне, а тогава...

Обаче всичко беше толкова ужасно потайно - тол­кова дяволски пресметливо. Първо Сара, сега нея...

А мама и татко?

Когато ѝ хрумна тази мисъл, започна да я обзема силна паника.

Замята се с все сили, челюстите ѝ заработиха, ези­кът заблъска срещу плата, напъхан в устата ѝ. Опи­та се да се изправи, но я прониза мъчителна болка в краката, толкова силна, че едва не припадна. Видя, че капачките на колената ѝ бяха удряни като тези на сес­тра ѝ. Парчета бели строшени кости стърчаха от разкъ­саната кървава плът. Спомни си бейзболната бухалка, стисната от ръката в черна ръкавица, и изстена от нов пристъп на паника, заблъска се в дъното на ваната въ­преки ужасната болка в коленете.

Изведнъж от коридора се чуха звуци на борба: баща ѝ крещеше, майка ѝ изпищя от страх. Джени слушаше с неописуем ужас. Чу се трясък на обърнати мебели, звън на счупено стъкло. Писъците на майка ѝ се уси­лиха. Тежко тупване. Гневните и тревожни викове на баща ѝ се смениха със стенания от болка. Чу се смра­зяващ пукот на кост или дърво и стенанията бяха отрязани като с нож.

Джени се вслушваше в ужасяващата тишина, хлен­чеше със запушена уста, а сърцето ѝ блъскаше все по-силно. Миг по-късно се чу друг звук, хълцания и тропот от тичащи крака. Беше майка ѝ, която тичаше надолу по коридора, докато се опитваше да избяга. Джени чу как майка ѝ влетя в стаята на Сара. Чу ужа­сения ѝ писък. Сега надолу по коридора се разнесоха по-тежки стъпки, които не бяха на баща ѝ.

Майка ѝ изкрещя от страх. Джени чу как краката ѝ зашляпаха надолу по стълбите. Сега ще успее да се измъкне - помисли си тя. Изведнъж у нея се появи надежда, която се усилваше с всеки изминал миг. Ще натисне алармата, ще излезе навън и ще повика съсе­дите, ще звъннат на ченгетата...

Сега непознатите стъпки заблъскаха бързо надолу по стълбите.

Задавена от сълзи, Джени се вслушваше в отдале­чаващите се шумове. Чуваше стъпките на майка си, която тичаше кьм кухнята и главното табло на алар­мата. Чу се вик, когато очевидно ѝ отрязаха пъгя. Трясък на обърнат стол, звън на чупеща се по пода посуда. Джени, която се бореше срещу въжетата, чу­ваше всичко, можеше да следи гонитбата с всички ужасяващи подробности. Чу стъпките на майка си, когато пробяга през килера, през хола, библиотеката. Настъпи миг тишина. После се чу звукът на нещо, което тихо се плъзгаше. Майка ѝ отваряше вратата към вътрешния басейн. Ще излезе отзад - помисли си Джени. - Отзад, за да може да стигне до къщата на Макартърови...

Изведнъж се чу поредица от брутални трясъци - майка ѝ изпищя силно веднъж и после настъпи тишина.

Не... не съвсем. Докато Джени се ослушваше с ши­роко отворени очи и хленчейки, чу непознатите стъп­ки. Сега те бяха преднамерено бавни. Приближаваха. Започнаха да пресичат коридора отпред. После се вър­наха нагоре по стълбата. Чу скърцането на стъпалото, което баща ѝ все се заричаше да оправи.

Близо. Още по-близо. Стъпките се движеха надолу по коридора. Сега бяха в стаята ѝ. Черната фигура се появи на прага на нейната баня. Ръката вече не стиска­ше бейзболна бухалка. Тя беше заменена с пластмасо­во шише, което блестеше в бледозлатисто на слабата светлина.

Маскираният влезе.

Докато той се приближаваше, Джени се мяташе във ваната, без да обръща внимание на болките в коленете. Сега нападателят се извисяваше над нея. Ръката, стис­нала пластмасовото шише, се насочи към нея. Човекът безмълвно стисна бутилката и от тънката гърловина се стрелна дъговидна струя. От нея се понесе силна воня: бензин.

Джени се замята трескаво.

Клоунът методично я поливаше с дъговидни струи, без да пропуска нищо. Напои дрехите ѝ, косата, поля порцелана около нея. Когато мятането ѝ стана още по-силно, нападателят остави бутилката и отстъпи крачка назад. Едната ръка бръкна в джоба на якето и извади кутийка универсален кибрит. Стиснал кибритената клечка в края, той я плъзна рязко по грапавата повърх­ност на стената. Главичката на клечката пламна в жъл­то. Увисна над нея за дълга мъчителна секунда.

После с разтварянето на палеца и показалеца поле­тя надолу към нея.

... И светът на Джени се превърна в море от ревящи пламъци.

¹ Роман от Ричард Адамс. - Б. пр.

² Подобно правно понятие съществува в някои щати, в други не е де­финирано но този начин, но се повдигат обвинения за съпътстващите нахлуването събития. - Б.пр.