Белият огън

16

Хорас П. Файн Трети се завъртя на пета и изгледа Кори от горе до долу, сякаш сега се беше сетил нещо.

- А имаш ли опит с пазене на къща? - попита той.

- Разбира се - отговори бързо Кори. Това беше до­някъде вярно, защото беше пазила караваната им, ко­гато майка ѝ излизаше за целонощен гуляй. А и преди това бе прекарала шест месеца в апартамента на баща си, когато той беше отишъл на онзи панаир в Питсбърг.

- Обаче никога не съм пазила толкова голям дом - добави тя, докато се оглеждаше.

Файн я гледаше подозрително, но може би просто така си гледаше. Струваше ѝ се, че всяка сричка, която произнася, се посреща с недоверие.

- Хубаво, нямам време да проверявам препоръките ти - отговори той. - Човекът, с когото се бях разбрал да заеме мястото, се отказа в последния момент, а аз закъснявам за Ню Йорк. - Очите му леко се присвиха. - Обаче ще те държа под око. Следвай ме, ще те заведа в твоята стая.

Кори последва мъжа надолу по дългия ечащ от стъпките им коридор на първия етаж, докато се чуде­ше как Хорас П. Файн планира да я държи под око от разстояние повече от хиляда и шестстотин километра.

В началото ѝ се беше сторило истинско чудо. Нау­чи за работата съвсем случайно от неволно подслушан разговор в едно от кафенетата за къща, която се нуждае от пазач. След няколко телефонни обаждания стигна и до собственика на голямата къща. Щеше да е идеално, защото се намираше в Роринг Форк. Вече нямаше да се налага да кара по двайсет километра в едната посока, за да се върне във въшливата си мотелска стая. Освен това можеше да се нанесе още днес. А и щеше да печели пари, вместо да харчи, и щеше да го прави стилно.

Но когато се озова пред къщата, за да се срещне със собственика, ентусиазмът ѝ се изпари. Макар къщата технически да беше в Роринг Форк, тя се издигаше далеч в подножието на планината, напълно изолирана в края на километър и половина извиващ се към нея частен път. Беше огромна, но с онзи мрачен постмоде­рен дизайн от стъкло, стомана и шисти и приличаше повече на скъпа зъболекарска клиника, отколкото на дом. За разлика от повечето големи къщи, които беше видяла да стърчат по хълмовете и от които се открива­ше фантастична гледка, тази беше построена на склон, на практика във вдлъбнатина в планината, заобиколе­на от три страни с високи ели, които сякаш потапя­ха сградата във вечен мрак. Откъм четвъртата страна имаше дълбока заледена клисура, която завършваше в река от заснежени скални блокове. По ирония повече­то от прозорците със слоести стъкла гледаха към тях. Обстановката беше толкова агресивно съвременна, че наподобяваше затвор по своята аскетичност: много хром, стъкло и мрамор. Никъде не се виждаше прав ъгъл освен при вратите. Стените бяха покрити с ухи­лени маски, космати тъкани и други страховити на вид произведения на африканското изкуство. Освен това сградата беше студена - почти толкова, колкото скла­да, където работеше. Кори не свали палтото си по вре­ме на цялата обиколка.

- Тази води към второто мазе - обясни Файн, спря и посочи една затворена врата. - Долу е по-старата печ­ка. Тя отоплява източната четвърт от къщата.

Отоплява. Да, бе, дръжки отоплява.

- Второто мазе? - попита Кори на глас.

- Това е единствената запазена част от оригиналната къща. Когато съборили колибата, строителят запа­зил мазето, за да го включи в новата къща.

- Тук е имало колиба?

Файн се изсмя.

- Наричала се Рейвънс Ръвин Лодж, но всъщност била съвсем обикновена колиба. Един фотограф я ползвал като база, когато излизал в планината да сни­ма. Казвал се Адамс. Чух, че бил известен.

Адамс. Ансъл Адамс? Кори си го представи. Няко­га тук е имало уютна, проста малка колиба, сгушена между боровете, докато не са я съборили заради тази чудовищна постройка. Не се изненада, че Файн не зна­еше кой е Адамс - само някой еснаф или бъдещата му бивша съпруга можеха да накупят тези шантави про­изведения на изкуството.

Самият Хорас Файн беше студен като къщата. В Манхатън управляваше някакъв хедж фонд. Или аме­риканският клон на чуждестранна инвестиционна банка? Кори не беше слушала внимателно, когато ѝ каза. Хедж фондове, банкови клонове - всичко това беше мъгла за нея. За щастие, изглежда, не беше чу­вал за нея и за скорошното ѝ пребиваване в местния затвор. Беше изяснил недвусмислено, че ненавижда Роринг Форк, мрази къщата и му се повдига от жената, която го бе накарала да я купи и сега правеше всичко възможно да затрудни колкото може повече неговите опити да се отърве от нея. През последните двайсет минути три пъти я нарече „мъжкараната“ пред Кори. Единственото, което искаше, беше да настани някого да пази къщата, а той да се върне обратно в Ню Йорк. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Водеше я надолу по коридора. Къщата имаше тол­кова странно вътрешно разпределение, колкото беше грозна. Сякаш се състоеше от един-единствен безкра­ен коридор, който завиваше от време на време, за да бъде в съзвучие с топографията. Всички важни поме­щения бяха от лявата страна и гледаха към клисурата. Останалите: баните, килерите, работните помещения - от дясната страна. Подобно на слепи циреи върху крайник. Доколкото можеше да предполага, вторият етаж сигурно имаше същото разпределение.

- Какво има тук? - попита Кори, спирайки пред една полуотворена врата отдясно. Вътре нямаше лам­па на тавана, но въпреки това помещението беше осве­тено от призрачното сияние на дузина червени, зелени и кехлибарени точки.

Файн се спря.

- Това е техническото пространство. Трябва да ви­диш и него.

Той отвори вратата и запали лампата. Кори се озова пред смайващо изобилие от пултове, екрани и инстру­менти.

- Разбира се, тази къща е от „умните“ - обясни Файн. - Всичко е автоматизирано и можеш да го на­блюдаваш оттук: състоянието на генераторите, елек­трическата мрежа, охранителната система, системата за наблюдение. Струва цяло състояние, но ми спести много пари от застраховките. Освен това е свързано и достъпно през интернет. Мога да управлявам всичко от компютъра си в Ню Йорк.

А, значи това искаше да каже с „ще те държа под око“, помисли си Кори.

- Как работи системата за наблюдение?

Файн посочи голям плосък панел, до него малък компютър, а под него устройство, което приличаше на ди види плеър, прекарал диета от стероиди.

- Камерите са общо двайсет и четири. - Той натисна едно копче и плоският панел заработи, показвайки кар­тина от всекидневната. В левия долен край на картината имаше номер, а под него течеше лента с датата и часа. - Тези двайсет и четири копчета тук са за всяка от камери­те. - Файн натисна бутона с надпис „автомобилна алея“ и изображението се смени. На екрана се появи картина от - разбира се, какво друго би могло да бъде - автомобилната алея, с нейната кола под наем в главната роля.

- Можете ли да управлявате камерите? - попита Кори.

- Не. Обаче всяко движение, уловено от сензорите, задейства камерата и записът се съхранява на твърдия диск. Ето, виж сама. - Файн посочи екрана, където в момента елен пресичаше автомобилната алея. Докато се движеше, фигурата му беше заобиколена от облак черни квадратчета - подобни на прозореца на дигита­лен фотоапарат - които последваха животното. В съ­щия момент голямо червено „Д“ се появи на екрана.

- „Д“ за движение - обясни Файн.

Еленът беше изчезнал от екрана, но червената бук­ва остана.

- Защо още се вижда „Д“? - попита Кори.

- Защото, когато една от камерите улови движение, записът се съхранява на твърдия диск. Записът започва от мига на регистриране на движението и продължа­ва минута след неговото спиране. След това, ако няма повторно движение, „Д“ изчезва.

Движение.

- И всичко това може да се следи чрез интернет? - поиска да се увери Кори. Не ѝ се нравеше идеята да бъде предмет на наблюдение от далечен воайор.

- Не. Тази част от умната система не беше свърза­на с интернет. Спряхме работата по системата за безо­пасност, когато решихме да продадем къщата. Нека новият собственик поеме разходите. Обаче и така ра­боти добре. - Файн посочи друг бутон. - Можеш и да разделиш екрана, ако натиснеш няколко пъти това коп­че. - За първи път той изглеждаше до известна степен заинтересуван. Показа ѝ как става и картината се раз­дели на две. На лявата половина от екрана се виждаше оригиналното изображение на автомобилната алея, а дясната показваше изглед към клисурата. Повторното неколкократно натискане на бутона раздели екрана на четири, после на девет, на шестнайсет все по-малки изображения, всяко от различна камера.

Любопитството на Кори бързо намаля.

- А как се действа с алармата? - попита тя.

- Така и не беше инсталирана. Затова ми трябва ня­кой, който да пази къщата.

Файн загаси лампата, излезе от помещението и я поведе отново надолу по коридора и накрая през вра­тата в неговия край. Изведнъж къщата стана различна. Вече не се виждаха скъпи произведения на изкуство­то, свръхмодерни мебели, светещи почти професио­нални уреди. Пред тях лежеше къс коридор с по две врати от всяка страна. Той свършваше при друга врата, която водеше към малка баня с евтино обзавеждане. Подът беше покрит с балатум, а по картонените стени нямаше картини. Всички повърхности бяха боядисани в крещящо бяло.

- Това са жилищата за прислугата - обяви Файн гордо. - Тук ще се настаниш.

Кори се приближи и надникна през вратите. Двете отляво се отваряха към две спални почти с големината и аскетизма на манастирски килии. Една от вратите от дясната страна водеше към кухня с хладилник и евти­на готварска печка. Другата врата водеше към нещо, което приличаше на малък килер. Беше едва няколко пръста по-широка от стаята ѝ в Базалт.

- Както казах, тръгвам след малко - продължи Файн. - Да се върнем в хола и ще ти дам ключа. - Ня­какви въпроси?

- Къде е термостатът? - Кори се прегърна с две ръце, за да престане да трепери.

- Ето тук. - Файн излезе от помещенията за прислу­гата, тръгна надолу по коридора и зави към всекиднев­ната. Да, на стената имаше термостат, обаче покрит с пластмасов капак с ключалка.

- Десет градуса - обяви Файн.

Кори го изгледа.

- Моля?

- Десет градуса. За толкова съм го нагласил и ще ос­тане така. Няма да харча повече пари за къщата, откол­кото е нужно. Ако мъжкараната иска - да плаща режий­ните. И още нещо - използвай колкото може по-малко електричество. Няколко лампи, само най-нужното. - В този миг сякаш го осени някаква мисъл. - Между друго­то, показанията на електромера и термостата са качени в интернет, така че мога да ги следя от айфона.

Кори погледна към заключения термостат с тъга. Страхотно. Значи сега ще мрьзна не само през деня, но и през нощта. Сега започна да разбира защо първи­ят кандидат се беше отказал от работата.

Файн я гледаше с поглед, който казваше, че интер­вюто е свършило. Оставаше само още един въпрос.

- Каква е заплатата? - попита тя.

Очите на Файн се разшириха от изненада.

- Заплата? Ще живееш без пари в голяма, красива къща почти в средата на Роринг Форк и очакваш да ти плащам? Имаш късмет, че не ти искам наем.

След това я поведе обратно към вратата.