Белият огън

ПРОЛОГ

Една действителна история

30 август 1889

Младият лекар се сбогува с жена си на перона на Саутсий, качи се на експреса в 4:15 за Лондон и прис­тигна три часа по-късно на гара „Виктория“. Проби­вайки си път през шумотевицата и суматохата, той из­лезе от гарата и махна на един кабриолет.

- Хотел „Лангъм“, моля - нареди той на файтонджията, преди да се пъхне в кабината, изпълнен с очакване.

Отпусна се на износената кожена седалка, докато файтонджията пое надолу по ул. „Гровнър Плейс“. Беше хубава вечер в края на лятото - нещо много ряд­ко за Лондон, умиращата дневна светлина се спускаше върху задръстените с файтони улици и покрити със сажди сгради и ги разкрасяваше със златистото си сия­ние. Макар вече да минаваше седем и половина, едва сега бяха започнали да палят лампите.

Лекарят нямаше възможност да идва често в Лон­дон, затова сега гледаше с интерес през прозорчето на кабриолета. Когато файтонджията зави надясно по „Пикадили“, младият доктор видя двореца „Сейнт Джеймс“ и Кралската академия, окъпани от заревото на залеза. Тълпите, шумотевицата, вонята на града - толкова различни от родната му провинция, го изпъл­ваха с енергия. Безброй подкови удряха по паважа, а тротоарите гъмжаха от хора с различни поприща: чи­новници, адвокати и богаташи се разминаваха с коминочистачи, продавачи и търговци на котешко месо.

На площад „Пикадили“ кабриолетът направи ос­тър ляв завой и излезе на улица „Риджънт“, мина край „Карнаби“ и площад „Оксфорд“, преди да спре под портика на „Лангъм“. Това беше първият грандхотел, построен в Лондон, и досега си оставаше най-стилният. Докато плащаше на файтонджията, докторът плъзна поглед по богато украсената фасада от варовик с нейните френски прозорци и балкони с парапети от ковано желязо, с високите фронтони и балюстради. Той не се интересуваше много от архитектура и пред­положи, че фасадата е смесица от стил бозар и северногермански ренесанс.

Когато мина през големия портал, до него стигнаха звуците на музика: скрит зад параван от парникови ли­лии, струнен квартет свиреше Шуберт. Той се спря, за да попие гледката на величественото фоайе, изпълне­но с мъже, които седяха на столове с високи облегал­ки и четяха прясно изгладените¹ броеве на „Таймс“, отпивайки портвайн или шери. Във въздуха се виеше дим от скъпи пури, който се смесваше с аромата на цветя и женски парфюми.

На входа на ресторанта беше посрещнат от нисък, твърде пълен мъж в сукнен редингот и сиво-кафяви панталони, който го доближи с енергични крачки.

- Вие трябва да сте Дойл - каза мъжът, поемайки ръката му. Усмивката му беше широка, а акцентът - американски. - Аз съм Джо Стодарт. Толкова се рад­вам, че успяхте да дойдете. Заповядайте вътре - оста­налите току-що пристигнаха.

Лекарят последва Стодарт, който си пробиваше път между застланите с ленени покривки маси към да­лечния край на помещението. Ресторантът беше дори по-пищен от фоайето - с дъбови ламперии, лъснати с дървено масло, с кремав фриз и богато украсен таван с релефни гипсови орнаменти. Стодарт се спря до разто­чителна маса, на която вече бяха седнали двама души.

- Господин Уилям Гил, господин Оскар Уайлд - за­позна ги Стодарт. - Позволете да ви представя доктор Конан Дойл.

Гил, в когото Дойл разпозна много известен ир­ландски депутат, се изправи и поклони с добродушна сериозност. На обширната му жилетка се люшна ве­рижката на джобен часовник. Уайлд, който точно беше отпил от чашата с вино, попи доста пълните си устни с ленена салфетка и покани с жест Конан Дойл на праз­ния стол до себе си.

- Господин Уайлд току-що ни позабавлява с разказ за едно чаено парти, на което е бил днес следобед - обясни Стодарт, докато се настаняваха на местата си.

- У лейди Федърстоун - поясни Уайлд. - Тя наско­ро овдовя. Милата - косата ѝ е станала твърде златиста от скръб.²

- Оскар - засмя се Гил, - ти наистина си зъл. Да говориш така за една дама!

Уайлд махна презрително с ръка.

- Моята лейди би ми благодарила. Има само едно по-ужасно нещо от това да говорят за теб - да не го правят. - Той го каза бързо с нисък, превзет глас.

Дойл скрито огледа Уайлд. Мъжът беше впечатля­ващ. Почти великан на ръст, с неизискано дълга коса, сресана на път по средата, и грубовати черти на лице­то. Изборът му на дрехи беше толкова ексцентричен, че граничеше с лудост. Носеше костюм от черно кади­фе, който плътно обгръщаше едрото му тяло. На буфан ръкавите му бяха бродирани цветни мотиви. Око­ло врата си беше увил тясно триредно жабо от същия брокат като този по ръкавите. Имаше модната дързост да носи бричове до коленете, също тясно прилепващи, с черни копринени чорапи и пантофки с рипсени но­сове. От бутониерата на светлобежовата му жилетка се беше провесила огромна бяла орхидея, която имаше такъв вид, сякаш от нея ей сега щеше да покапе нек­тар. По пръстите на отпуснатите му ръце проблясваха тежки златни пръстени. Въпреки необичайното облек­ло изражението на лицето му беше кротко - като ба­ланс на пронизващите му кафяви очи. Въпреки всичко, изредено дотук, човекът показваше забележителна де­ликатност в чувствата и постъпките. Изявленията му се отличаваха с любопитна точност и забележителен набор от малки жестове, които ги онагледяваха.

- Стодарт, много сте мил - такава почерпка - каза Уайлд. - И не къде да е, а в „Лангъм“. Иначе трябваше сам да се оправям. Разбира се, въпросът не е в липсата на пари за вечеря. Нямат пари само хората, които си плащат сметките. А аз никога не плащам моите.

- Скоро ще откриете, боя се, че мотивите ми са на­пълно користни - отговори Стодарт. - Може би знаете, че съм тук, за да създам британско издание на „Липинкотс Мънтли“³.

- Нима Филаделфия вече ви отесня? - попита Гил.

Стодарт се изсмя, погледна към Уайлд и после към Дойл.

- Възнамерявам още преди да свърши вечерята, да осигуря по един роман от двама ви.

Щом чу това, Дойл беше обхванат от вълнение. В телеграмата си Стодарт беше неясен за причината да го моли да дойде на вечеря в Лондон. Но той беше добре известен американски издател и Дойл се беше надявал да чуе точно това. Медицинската му практика се развиваше по-бавно, отколкото се беше надявал. За да си запълва времето, докато чака пациенти, бе запо­чнал да пише романи. Последните му произведения се радваха на известен успех. Стодарт беше човекът, от когото имаше нужда, за да подпомогне развитието му. На Дойл Стодарт се стори приятен, за американец дори обаятелен.

Очертаваше се вечерята да бъде възхитителна.

Гил беше забавен човек, но Уайлд бе направо забе­лежителен. Дойл беше пленен от грациозния начин, по който размахваше ръце. Апатичното му изражение се оживяваше доста, докато разказваше странните си анекдоти и пускаше остроумни коментари. Граничеше направо с магия, помисли си Дойл, че благодарение на модерната технология беше превозен за няколко крат­ки часа от заспалото градче на южното крайбрежие до това елегантно място в компанията на изтъкнат издател, член на парламента и един прочут защитник на атеизма.

Бързо им сервираха изобилни блюда: канапе от ка­фяви скариди с индийско орехче, желирано пиле, пани­рано шкембе, гъста супа от омари. Още в началото на вечерята бяха поднесени червени и бели вина, щедрият им поток не спря. Беше удивително колко пари имаха тези американци - Стодарт харчеше цяло състояние.

Моментът беше много подходящ. Дойл точно беше започнал нов роман, който със сигурност щеше да се хареса на издателя. Предпоследната му история - „Мика Кларк“, бе получила благосклонни критики, но последният му роман за един детектив - за прото­тип отчасти беше послужил някогашният му профеcop Джоузеф Бел, се прие доста хладно след появата си в Коледния годишник на Бийтън... Направи усилие да се върне в настоящето и разговора. Гил, ирланд­ският депутат, поставяше под въпрос верността на максимата, че късметът на приятелите буди недовол­ство у нас.

Когато чу това, очите на Уайлд проблеснаха.

- Дяволът - започна да разказва той - веднъж пре­сичал пустинята и стигнал до място, където група при­ятели измъчвали един свят отшелник. Мъжът с лекота отблъсквал техните дяволски внушения. Дяволът на­блюдавал техния неуспех, след това пристъпил, за да им даде урок.

- Действате прекалено грубо - казал той. - Позво­лете аз да опитам. След като казал това, прошеп­нал на светия човек: „Направиха брат ти владика на Александрия.“ Изведнъж на спокойното отшелниче­ско лице легнал облак от злостна завист. „Това бих препоръчал“, обърнал се дяволът към последователи­те си.

Стодарт и Гил се засмяха от сърце, после захванаха спор за политиката. Уайлд се обърна към Дойл:

- Трябва да ми кажеш - попита той - ще напишеш ли книга за Стодарт?

- Мисля, че по-скоро да. Всъщност вече започнах работа върху нов роман. Мислех да го нарека „Оплете­ни конци“ или може би „Знакът на четиримата“.

Уайлд сплете ръце от удоволствие.

- Скъпи приятелю, това е чудесна новина. Искрено се надявам да бъде друга история с Холмс.

Дойл го изгледа изненадан.

- Нима искаш да кажеш, че си чел „Етюд в червено“?

- Скъпо момче, не съм го чел - погълнах го. - След това бръкна в джоба на жилетката си и извади издани­ето на „Уорд Лок и Сие“, толкова модно с леко ориен­талския си шрифт. - Дори я прегледах наново, когато чух, че ще вечеряш с нас тази вечер.

- Много си мил - каза Конан Дойл, защото не можа да измисли по-добър отговор. Беше изненадан и бла­годарен, че принцът на английското декадентство се е забавлявал със скромен криминален роман.

- Смятам, че с Холмс си на път да изградиш велик герой. Обаче... - И тук Уайлд замълча.

- Да? - попита Дойл.

- Онова, което смятам за най-забележителното, е правдоподобността на цялата история. Подробностите за полицейската работа и проучванията на Холмс бяха особено поучителни. В това отношение има много да се уча от теб. Нали разбираш, между мен и живота ви­наги има една мъгла от думи. В името на ефектната фраза изхвърлям правдоподобността през прозореца, а възможността да направя епиграма ме кара да изо­ставя истината. Ти нямаш този недостатък. Въпреки това... въпреки това смятам, че би могъл да направиш много повече от този твой Холмс.

- Ще ти бъда много задължен, ако обясниш - каза Дойл.

Уайлд отпи глътка вино.

- Ако иска да бъде наистина велик детектив, велика личност, трябва да бъде по-ексцентричен. Светът няма нужда от друг сержант Къф⁴ или инспектор Дюпен⁵. Не - направи така, че човешката му същност да се издигне до величието на неговото изкуство. - Той за­мълча за момент замислен, докато безцелно докосваше увисналата от бутониерата му орхидея. - В етюда нари­чаш доктор Уотсън „крайно мързелив“. По мое мнение трябва да позволиш с добродетелите на разсеяността и мързела да бъде награден твоят герой, а не неговото момче за поръчки. Също така ми се струва, че трябва да направиш Холмс по-сдържан. Не го карай „лицето му да сияе от удоволствие“, нито да „реве от смях“.

Дойл се изчерви, защото разпозна неподходящия избор на фрази.

- Трябва да го удостоиш и с някакъв порок - продъл­жи Уайлд. - Добродетелните хора са толкова банални - направо не мога да ги понасям. - Той отново се за­мисли. - Дойл, не просто порок, а и някаква слабост. Нека помисля - а, да! Спомних си. - Той отвори своя екземпляр от „Етюд в червено“, прелисти бързо някол­ко страници, намери пасажа и започна да цитира док­тор Уотсън: „... погледът му ставаше толкова унесен и празен, че ако умереният и порядъчен живот, който водеше, не свидетелстваше за противното, бих го заподозрял в пристрастяване към някакъв наркотик“⁶. - Той прибра книгата в джоба на жилетката си. - Ето имал си съвършената слабост на разположение, но си я изпуснал. Извади я отново наяве! Предай Холмс в лапите на някаква пристрастеност. Да речем опиум. Не, не - опиумът е толкова ужасно обичаен днес, че и низшите класи са нагазили в него. - Изведнъж Уайлд щракна с пръсти. - Сетих се! Кокаин хидрохлорид. Ето ти нов и елегантен порок - като по поръчка за теб!

- Кокаин? - повтори донякъде неуверено Дойл. Като лекар понякога предписваше на пациенти, стра­дащи от изтощение или депресия, седемпроцентен разтвор, но самата идея да направи Холмс наркоман му се струваше доста абсурдна. Макар да беше попи­тал Уайлд за мнението му, се почувства леко раздраз­нен, защото всъщност той го беше разкритикувал. От другата страна на масата добродушният спор между Стодарт и Гил продължаваше.

Естетът отпи още вино и тръсна косата си назад.

- А ти? - полюбопитства Дойл. - Ще напишеш ли книга за Стодарт?

- Да. И ще пристъпя към работа под твое влияние или по-скоро под влиянието на Холмс. Знаеш ли, вина­ги съм смятал, че няма морална или неморална книга. Книгите са написани добре или зле и това е всичко. Обаче съм завладян от идеята да напиша книга за из­куството и морала. Планирам да я нарека „Портретът на Дориан Грей“. Мисля, че ще бъде твърде призрачна история. Не точно история за призраци, а роман, в който главния герой го очаква отвратителен край. От онези истории, които хората предпочитат да четат през деня, а не вечер.

- Подобен разказ сякаш не е съвсем в твоята об­ласт?

Уайлд изгледа Дойл с нещо подобно на веселие.

- Така ли? Нима мислиш, че като човек, готов с радост да се пожертва върху кладата на естетизма, не мога да разпозная ужаса, когато се озова лице в лице с него? Потръпването от страх е също толкова чувст­вено, колкото потръпването от удоволствие, ако не и в по-голяма степен. - Той подчерта казаното с още едно махване с ръка. - Между другото, веднъж ми разказа­ха история, толкова ужасна и печална в подробностите и в продължителността на злото, че вече наистина не вярвам нещо чуто да може да ме уплаши.

- Колко интересно - отговори малко разсеяно Дойл, който все още предъвкваше критиката срещу Холмс.

Уайлд го изгледа, а на едрото му бяло лице започна да се изписва лека усмивка.

- Искаш ли да я чуеш? Не е за хора със слабо сърце.

Така, както се изрази Уайлд, въпросът прозвуча като предизвикателство.

- На всяка цена.

- Разказаха ми я преди няколко години по време на моята обиколка из Америка, където изнасях лекции. По време на пътуването си за Сан Франциско спрях в един твърде окаян, но живописен миньорски лагер на име Роринг Форк. Изнесох лекцията си на дъното на мината и тя беше безобразно добре приета от джен­тълмените в лагера. След лекцията един от миньорите се приближи към мен, възрастен тип - за зло или до­бро пиян - дръпна ме настрана и каза, че моята исто­рия му е доставила такова удоволствие, че ще сподели една своя с мен.

Уайлд замълча, намокри дебелите си червени устни с малка глътка вино.

- Такааа. Приближи се, историята наистина си я бива и аз ще ти я предам точно така, както ми беше разказана...

Десет минути по-късно вечерящият в ресторан­та на хотел „Лангъм“ с удивление щеше да види как сред шумоленето от благовъзпитаните разговори и ле­кия звън на приборите един млад мъж, облечен като провинциален лекар, рязко скочи от масата със силно пребледняло лице. След като в своето вълнение бут­на стола, мъжът залитна навън от помещението с една ръка на челото, като пътьом едва не събори келнер с поднос деликатеси. Докато се отдалечаваше по посока на мъжките тоалетни, по лицето му ясно се бяха изпи­сали погнуса и ужас.

¹ В изисканите заведения е било прието вестниците да се гладят. - Б. пр.

² Цитат от пиесата на Уайлд „Колко е важно да бъдеш сериозен“. - Б. пр.

³ Американско литературно списание, излизало от 1865 до 1915 г. първоначално във Филаделфия, а по-късно в Ню Йорк. - Б. пр.

⁴ Герой от романа на Уилки Колинс „Лунният камък“. - Б. пр.

⁵ Огюст Дюпен - герой от разказа на Едгар Алън По „Убийството на ул. „Морг“ и др. Дюпен се смята за първия детектив в литературата, а разказът - за първия в криминалния жанр. - Б. пр.

⁶ А. К. Дойл. „Етюд в червено“. Прев. Огняна Иванова. - Б. пр.