Белият огън

34

Това беше една от най-представителните викториански къщи на главната улица. Тед, който беше същински извор на информация за Роринг Форк, беше разказал историята ѝ на Кори. Къщата била постро­ена от Харолд Грисуел, известен като Краля на сре­брото от Роринг Форк, който натрупал състояние, но банкрутирал по време на борсовата паника през 1893 г. Самоубил се, като скочил в главната шахта на ми­ната „Мачлес“, оставяйки млада вдовица - бившата кръчмарска танцьорка Роузи Ан. Роузи Ан прекарала следващите три десетилетия в наемане и уволняване на адвокати, завеждане на безброй дела за връщане на собствеността върху отнетите мини и друго имуще­ство. Когато всички правни възможности се изчерпа­ли, тя заковала прозорците на Грисуел Меншън и ста­нала отшелница. Отказвала да пазарува дори най-насъщните неща, разчитайки на добрината на съседите, които започнали да оставят храна пред вратата ѝ. През 1955 година съседите се оплакали от лошата миризма, която се носела от къщата. Когато полицията прониква в къщата, вижда нещо невероятно: цялата къща била пълна от пода до тавана с гниещи купчини документи и други бумаги, натрупани по време на безкрайните дела, които жената е водила. Имало пакети с вестни­ци, платнени чанти, пълни с проби от руди, театрални афиши, плакати, счетоводни книги, доклади за съдър­жанието на проби от среброто, минни сертификати, клетвени показания, съдебни протоколи, ведомости за заплати, банкови извлечения, карти, доклади от про­учвания на мини и други подобни. Открили сбръчка­ния труп на Роузи Ан под цял тон хартия. Цяла стена от документи, подкопани от гризящите мишки, била паднала върху нея и я приковала към пода. Роузи Ан Грисуел умряла от глад.

Умряла без завещание и без наследници и градът придобил сградата. Складираните документи се оказа­ли невероятно по своите размери историческо съкро­вище. Повече от половин век по-късно сортирането и каталогизирането още продължаваха. За съжаление на пресекулки, когато бедното Историческо общество на Роринг Форк успяваше да спечели субсидия.

Тед бе предупредил Кори за състоянието на сбирка­та, която беше твърде различна от лъскавия дигитализиран архив на вестниците, който той ръководеше. Обаче след като порови из тях за доказателства, свързани с дейността на банда убийци канибали, и се оказа е праз­ни ръце, Кори реши да потърси в архива на Грисуел.

Оказа се, че архивистът идва само два пъти сед­мично. Тед беше предупредил Кори, че човекът е един неквалифициран задник. Когато Кори пристигна в тази декемврийска сутрин, от оловното небе се сипеха ред­ки снежинки. Тя завари архивиста в салона на къщата, настанен зад бюро, да си играе със своя смартфон. В самия салон нямаше хартия, но през отворените врати, извеждащи от него, Кори можеше да види лавици от пода до тавана и кантонерки, пълни с материали.

Архивистът стана и протегна ръка.

- Уин Марпъл - представи се той. Беше рано опле­шивял мъж на трийсетина години с конска опашка, на­чеващо шкембе, обаче запазил аурата на намигващата увереност на застаряващ Лотарио¹.

Тя се представи и обясни своята задача: търси инфор­мация за 1876 г., убийствата на стръвницата, за престъп­ления и възможни прояви на банди в Роринг Форк.

Марпъл започна дълъг отговор, като много скоро се прехвърли на темата, която му беше любима - той са­мия. Кори научи, че той, Марпъл, някога е бил в олим­пийския отбор по ски и е тренирал в Роринг Форк, за­ради което се влюбил в града; че все още е отличен скиор и страхотен пич извън пистата; и че няма как да я пусне в архива без нужните документи и разреше­ния, без да споменаваме определена и по-тясна област на взаимодействие.

- Нали разбираш - продължи той, - експедиции за улов на информация не са разрешени. Много от тези документи са частни и са поверителни, противоречиви или - тук ѝ намигна още веднъж - скандални по своята същност.

Тази реч бе придружена с няколко облизвания на устните и плъзгане на алчен поглед по тялото на Кори.

Тя си пое дълбоко дъх и си припомни поне веднъж да не си бъде най-големият враг. Много мъже просто не можеха да не бъдат тъпанари. А тя имаше нужда от тези архиви. Ако отговорът за тези убийства не беше тук, вероятно е бил изгубен завинаги.

- Бил си в олимпийския отбор по ски? - попита с глас, пълен с фалшива възхита.

Това предизвика нов поток самохвалство, включи­телно информация как щял да спечели бронзов медал, ако не му бяха попречили състоянието на пистата, температурата на въздуха, съдиите... Кори престана да слуша, но не спираше да кима и да се усмихва.

- Страхотно - възкликна тя, когато осъзна, че е свършил. - Досега не бях срещала олимпиец.

Уин Марпъл имаше още много да разказва по въ­проса. След пет или десет минути Кори в отчаянието си се съгласи да излезе с него в събота вечерта и в за­мяна получи пълен и неограничен достъп до архива.

Уин се повлече след нея в елегантните, но западна­ли помещения, пълни с хартия. В добавка към неволи­те ѝ документите бяха само грубо подредени хронологично, без някой да си направи труда да ги организира по предмети.

Уин вече ревностно носеше папки, а Кори, седнала на дълга маса, покрита със сукно, започна да ги пре­листва. Бяха смесени и объркващи, пълни с неприсъ­щи и поставени на погрешното място материали. Ста­на ясно, че който ги беше събирал в папките, е бил или небрежен, или пълен идиот. Докато прехвърляше връзка след връзка, помещението се изпълни с мириз­мата на гниеща хартия и стар восък.

Минутите преляха в часове. Помещението беше прекалено топло, светлината недостатъчно и очите ѝ започнаха да парят. Дори Уин най-накрая се умори да говори за себе си. Листовете бяха сухи и при вся­ко разгръщане във въздуха се вдигаше прах. Имаше купчини неразбираеми правни документи, регистри, клетвени показания, протоколи от заседания на голямо жури от съдебни заседатели, смесени с планове, отче­ти от проучвания, оценки на съдържанието на сребро, споразумения за сътрудничество в разработването на мини, ведомости със заплати, описи, заповеди за рабо­та, акции без стойност, фактури и несвързани с нищо плакати и хвърчащи листове. От време па време сред документите изскачаше шарен афиш, обявяващ прис­тигането на някоя гърдеста кралица на бурлеската или трупа, играеща фарсове.

Не много често Кори попадаше на документ от из­вестен интерес - наказателна жалба, препис от криминално дело, плакати „Издирва се...“, полицейски доклади, които се отнасяха до нежелани елементи и приходящи заподозрени, обвинени в различни престъ­пления. Обаче нямаше нищо, което да се набива в очи, нищо за банди от луди, нито за някого с мотив да убие и изяде единайсет миньори.

Редовно се натъкваше на името Стафърд, особено в документите, отнасящи се до работещите по топенето и рафинирането на метала. Тези страници бяха осо­бено противни, защото включваха счетоводни книжа, в които се изброяваха убити работници и повредено оборудване, както и сумите, изплатени на вдовиците и сираците, които никога не надвишаваха пет долара. Повечето от сумите бяха обозначени с 0,00 и бележка „без плащане/грешка на работника“. Имаше данни за работници с отрязани крайници, отровени или ранени по друг начин по време на работа, които след това са били уволнявани без никаква компенсация или под­крепа.

- Какви гадни отрепки - измърмори на себе си Кори, докато подаваше поредната купчина хартия на Уин.

По едно време изскочи рекламна листовка, която привлече вниманието ѝ.

Кори едва не избухна в смях - толкова причудли­во ѝ се стори написаното. Това сигурно беше лекци­ята, на която Уайлд е чул историята за убийствата на гризлито. Към листовката бяха закачени сноп други листовки, писма и бележки за лекцията. Изглеждаше нелепо грубите миньори от Роринг Форк да изпитват какъвто и да е интерес към теорията на естетиката, да не говорим за личната украса или тази на жилища­та им. Обаче според всички разкази лекцията имала голям успех и завършила с овации и ставане на кра­ка. Може би причината беше в Уайлд с неговото екс­центрично облекло и суетното му маниерничене или свръхестествената му духовитост. Горките миньори от Роринг Форк не са имали никакви други забавления освен ходенето по курви и пиенето.

Тя бързо запрелиства закачените към рекламната листовка документи и попадна на една забавна бележ­ка, писана на ръка - очевидно писмо на миньор до него­вата жена на Изток. В него нямаше и грам пунктуация:

Уин, който надничаше през рамото ѝ, също я проче­те и изпръхтя презрително:

- Неграмотен копелдак. - Той почука с пръст по ре­кламната листовка. - Обзалагам се, че от това могат да се изкарат пари.

- Сигурна съм - отговори Кори, поколеба се малко, после отново захвана документите с кламер. Колкото и да беше привлекателно писмото на миньора, беше твър­де далече от целта на нейната теза, за да включи и него.

Тя бутна купчината документи настрана и се прех­върли на следващата папка. Забеляза, че докато отна­сяше предишната папка, Уин извади рекламната лис­товка и я пъхна на друго място. Сигурно щеше да я продаде на някой интернет аукцион.

Каза си, че това, което прави той, не е нейна рабо­та. Пристигна следващата голяма купчина, после още една. Повечето от документите бяха свързани с изкоп­ните работи и рафинирането. Този път без изключение бяха свързани със семейство Стафърд, което по всички показатели беше станало по-потисническо с нараства­нето на личното си богатство и власт. Изглежда фами­лията бе оцеляла по време на борсовата паника през 1893 г. без особени загуби и дори се бе възползвала от възможността да купи участъци и мини за малка част от истинската им стойност. Имаше множество избеле­ли карти на участъка с мините, както и на всяка мина, галерия и тунел, грижливо отбелязани и обозначени. Странно беше, че нямаше почти никакви материали за работата на топилните.

В този момент един документ я накара да замре. Беше пощенска картичка от Хаулънд Стафърд до жена на име Дора Тифани Кърмоуд, датирана 1933 г. Започ­ваше със:

- Божичко! - избъбри Кори, - онази кучка Кърмоуд е роднина на семейството, което е изстискало този град.

- За кого говориш? - попита Уин.

Тя стовари длан върху документа.

- Бети Кърмоуд. Ужасната кучка, която управлява „Хайтс“. Тя е роднина на Стафърд - притежателите на топилнята по времето, когато Роринг Форк е бил ми­ньорски град. Направо не е за вярване.

Едва тогава Кори осъзна каква грешка е направила. Уин Марпъл се наду и заговори укорително като някоя стара мома.

- Госпожа Кърмоуд е най-финият и най-любезният човек в този град

Кори предприе бързо отстъпление.

- О, съжалявам. Аз просто... тя е причината да ме вкарат в затвора... не знаех, че ти е приятелка.

Нейното притеснено извинение, изглежда, свърши работа.

- Разбирам, че си ѝ сърдита за това, но аз мога да гарантирам за нея. Тя е добър човек. - Поредното на­мигване.

Браво иа теб. След пет часа Кори не беше открила каквото и да било и сега беше вързана да излезе с този глупак, и то за нищо. Надяваше се срещата да мине бързо и на място, където Тед няма да може да ги види. А защо да не се престори в последния момент на болна? Да, точно това ще направи.

Тя погледна часовника си. Нямаше начин да успее да намери онова, което търсеше, в този ад от хартия. За първи път изпита усещането, че може би се е надско­чила. Може би Пендъргаст беше прав. Вече разполага­ше с достатъчно материал за отлична теза.

Тя стана.

- Виж, няма да се получи. По-добре да си вървя.

Уин я последва до предния салон.

- Съжалявам, че нямаше повече късмет. Обаче поне... - той отново намигна - успяхме да си уговорим среща.

Определено щеше да се престори на болна.

Той се наведе към нея - без съмнение прекалено близо.

- Удоволствието беше мое.

Тя изведнъж се закова на място. Какво беше това на задника ѝ? Направи половин крачка назад и се обърна, но ръката я последва като пипало на октопод и този път леко стисна едната ѝ задна буза.

- Дръж си ръцете на мястото - каза ледено тя и от­блъсна ръката му.

- Ами... нали си уговорихме среша?

- И заради това можеш да ме хващаш отзад?

Уин загледа объркан.

- Ами... просто исках да бъда дружелюбен. Мислех, че ще ти хареса. Имам предвид, че не се случва всеки ден да излизаш с олимпиец, и реших... - Последното му похотливо намигване беше виновно. Кори застана пред него.

- Олимпиец? Кога за последен път си се виждал в огледалото? Ето какво щеше да видиш, ако го беше направил: оплешивяващ, шкембест загубеняк. Не бих излязла с теб дори да беше последният мъж на земята.

След това грабна палтото си и излезе навън, където студеният въздух я блъсна като стена.

Уин Марпъл седна зад бюрото си. Ръцете му трепе­реха, дишането му беше плитко и ускорено. Направо не можеше да повярва как се беше отнесла с него тази кучка. След цялата помощ, която ѝ беше оказал! Изле­зе една от онези малоумни феминистки, които вдигат врява за всяко невинно потупване.

Уин беше толкова яростен и възмутен, че усещаше кръвта си да блъска като там-там в главата. Отне му няколко минути, докато се съвземе достатъчно, за да вдигне телефонната слушалка и да набере номер.

¹ Герой на М. де Сервантес, който се съгласява по настояване на своя приятел Анселмо да изпита верността на съпругата му Камила. - Б. пр.