Белият огън

29

В четири без пет сутринта лондон­ско време Роджър Клийфиш влезе в голямата всекидневна на своята голяма градска къща на Мерилбоун Хай Стрийт и ог­леда сумрачната обстановка със задоволство. Всичко беше на точното място: кадифените кресла от двете страни на огнището; мечата кожа на пода между тях; дългата редица справочници на полираната полица над камината, писмо, заковано за дървото с острието на сгъваем нож точно под тях; научните таблици на стената; тезгяхът с химикали с множество следи от киселина по него; буквите V.R.¹, татуирани на далеч­ната стена с дупки от куршуми - разбира се, фалши­ви. Имаше дори една износена цигулка, облегната в ъгъла. Клийфиш се беше опитал да се научи да свири, но разбира се, щеше да бъде достатъчно и нехармоничното скрибуцане. Докато се оглеждаше, на лицето му се оформи усмивка. Направо съвършено - толкова близо, колкото беше възможно, до описанията в сами­те истории. Единственото, което беше пропуснал, бяха разтворът на кокаин хидрохлорид и спринцовката за подкожната инжекция.

Натисна бутончето до вратата и лампите светнаха - разбира се, газови, специално инсталирани с цената на големи разноски. Той тръгна замислен към големия махагонов шкаф за книги и надникна през стъклената врата. Всичко вътре беше посветено на една-единстве­на тема - темата. Трите най-горни лавици бяха заети с различни екземпляри на „Канонът“ за Шерлок Холмс²- разбира се, дори със своята адвокатска заплата не можа да купи първите издания, но въпреки това разпо­лагаше с някои изключително добре подбрани копия, особено изданието на Джордж Бел от 1917 г. на „Преди да падне завесата“ с напълно запазена обложка; както и изданието от 1894 на Джордж Нюнъс на „Спомените на Шерлок Холмс“. Гръбчето ѝ още беше доста ярко и показваше съвсем малко износване и петна. Долните рафтове на шкафа бяха заети с различни научни из­следвания и стари броеве на „Бейкър Стрийт Джърнъл“. Това беше списание, издавано от „Доброволците от Бейкър Стрийт“ - група, посветила се на изучава­нето и обезсмъртяването на Шерлокианата. Клийфиш беше публикувал няколко статии в списанието, една от които - много подробно изследване, посветено на проучванията на Шерлок на отровите - накара Добро­волците да му предложат членство в организацията и да му поднесат Доброволческия шилинг. Човек не кан­дидатстваше за членство в „Доброволците от Бейкър Стрийт“ - трябваше да бъде поканен. Приемането му в групата без съмнение беше постижението, с което Клийфиш се гордееше най-много в живота.

След като отвори вратите на шкафа, той започна да търси по долните лавици едно списание, което иска­ше да препрочете, намери го, затвори вратите отново, след това отиде до най-близкото кресло и се отпусна на него с въздишка на задоволство. Газовите лампи хвърляха топла, мека светлина върху всичко. Дори беше избрал градската си къща в района Лисън Гроув заради близостта до Бейкър Стрийт. Ако не беше не­постоянният шум на движението отвъд еркерния про­зорец, Клийфиш можеше да си представи, че се нами­ра в 80-те години на XIX век.

Звънна телефонът, антикварен модел „Кофин“ от 1879 г. от дърво и твърд каучук, със слушалка, която имаше формата на свръхголяма дръжка на чекмедже. Усмивката избледня на лицето му, когато погледна към часовника и вдигна слушалката.

- Ало?

- Роджър Клийфиш? - Гласът беше на американец от Юга, осъзна Клийфиш, и изглежда идваше от много далече. Той едва успя да го разпознае.

- Обажда се Пендъргаст. Алойшъс Пендъргаст.

- Пендъргаст - повтори Клийфиш, сякаш опитваше името на вкус.

- Помниш ли ме?

- Да, разбира се. - Бяха се запознали с Пендъргаст в Оксфорд, когато той следваше право, а Алойшъс че­теше философия в Центъра за следдипломна квали­фикация на Балиъл Колидж. Пендъргаст беше твърде странен тип - сдържан и крайно затворен. Въпреки това между тях се бе създала един вид интелектуална връзка, която Клийфиш още си спомняше с привърза­ност. Пендъргаст, спомни си той, сякаш лекуваше ня­каква лична скръб, а тактичните опити на Клийфиш да измъкне нещо за това не се увенчаха с успех.

- Извинявам се за късното обаждане. Обаче си спом­них, че ти често си лягаш в - да речем - необичайно време, и се надявам, че не си изгубил този навик.

Клийфиш се засмя.

- Вярно е. Рядко си лягам преди пет сутринта. Кога­то не съм в съда, предпочитам да спя, докато паплачта е будна и пъпли насам-натам. На какво дължа честта за това обаждане?

- Разбрах, че си член на „Доброволците от Бейкър Стрийт“.

- Да, имам тази привилегия.

- В такъв случай вероятно ще можеш да ми помог­неш.

Клийфиш се облегна удобно в креслото.

- Защо? Да не би да пишеш по някой университет­ски проект, свързан с Шерлок Холмс?

- Не. Аз съм специален агент на ФБР и разследвам серийни убийства.

Настъпи мълчание, докато Клийфиш смилаше тази информация.

- В такъв случай не мога да си представя каква ус­луга бих могъл да ти направя.

- Нека обобщя колкото може по-сбито. Подпалвач изгори къща и нейните обитатели в ски курорта Роринг Форк, Колорадо. Чувал ли си за Роринг Форк?

Разбира се, Клийфиш беше чувал за курорта.

- В края на деветнайсети век Роринг Форк е ми­ньорско градче. Интересното е, че е едно ог местата, където Оскар Уайлд се е отбил по време на лекцион­ната си обиколка на Америка. Докато бил там, един от миньорите му разказал много цветиста история. Тя се въртяла около мечка стръвница.

- Моля, продължавай - каза Клийфиш, докато се чу­деше къде ли щеше да го отведе тази странна история.

- От своя страна Уайлд разказва тази история на Конан Дойл по време на съвместната им вечеря през 1889 г. в хотел „Лангъм“. Изглежда тя е имала силно въздействие върху Дойл - силно, неприятно и трайно.

Клийфиш нищо не каза. Разбира се, знаеше за ле­гендарната вечеря. Ще трябва да препрочете записа на Конан Дойл в дневника му по този повод.

- Смятам, че онова, което Дойл е чул, така му въз­действа, че го вплита, разбира се, подходящо препра­вено, в творчеството си като опит за катарзис. Имам предвид „Баскервилското куче“.

- Интересно - отбеляза Клийфиш. Доколкото зна­еше, това беше съвсем нова гледна точка. Ако се ока­жеше обещаваща, можеше дори да се стигне до научна монография за „Доброволците“. Разбира се, написана от него: напоследък търсеше нова тема, върху която да се съсредоточи. - Трябва обаче да ти призная, че все още не виждам с какво мога да ти помогна. И съвсем не мога да видя връзката между това и палежа, който разследваш.

- По втория въпрос предпочитам да запазя мълчание. А що се отнася до първия: все по-сигурен съм, че Конан Дойл е знаел много повече, отколкото е изпуснал.

- Искаш да кажеш повече, отколкото е намекнал в „Баскервилското куче“?

- Точно така.

Клийфиш се поизправи в креслото. Това беше по­вече от интересно - не, беше направо вълнуващо. Ми­слите му се заблъскаха.

- Какво искаш да кажеш?

- Че Конан Дойл може някъде другаде да е написал повече за тази мечка стръвница - например в своите писма или непубликувани произведения. Затова ти се обаждам.

- Знаеш ли, Пендъргаст, в твоите предположения може да има нещо.

- Моля, обясни ми.

- Предполага се, че към края на живота си Конан Дойл написал последен разказ за Холмс. Нищо не се знае за него - нито темата, нито дори неговото загла­вие. Легендата твърди, че го дал за отпечатване, но му го върнали, защото темата била твърде тежка за четя­щата публика. Не се знае какво е станало с него по-късно. Мнозина подозират, че е бил унищожен. Оттогава този изгубен разказ на Дойл се е превърнал в легенда и членовете на „Доброволците“ водят безкрайни спо­рове на тази тема.

От другата страна на линията настъпи мълчание.

- Пендъргаст, честно казано, според мен това е просто поредната легенда, свързана с Холмс. Такива има милион. Като онези дълги истории, обезсмъртени от Елъри Куин. Обаче, ако се вземе предвид казаното от теб, човек започва да се пита дали, в края на краи­щата, историята не е била истинска. И ако е така, това означава... - Гласът му заглъхна.

- Че може би в него е ставало дума за останалата част от историята, която винаги е преследвала Конан Дойл - довърши изречението Пендъргаст.

- Точно така.

- Имаш ли представа как човек може да потърси подобна история?

- Не ми идва веднага на ум. Обаче като член на „До­броволците“ и изследовател на Холмс имам на разпо­ложение различни източници. Това може да се окаже необикновена и нова посока на изследване. - Cera мозъкът на Клийфиш започна да щрака още по-бързо. След толкова години да открие изгубен разказ за Шер­лок Холмс...

- Какъв е лондонският ти адрес? -- попита Пендъргаст.

- Мерилбоун Хай Стрийт седемдесет и пет.

- Надявам се, че нямаш нищо против в близко бъде­ще пак да те потърся?

- Колко близко?

- Може би след два дни. Веднага щом успея да се откъсна от разследването на палежа. Ще отседна в хо­тел „Конот“.

- Чудесно. За мен ще бъде удоволствие да те видя отново. Междувременно аз ще проведа някои предва­рителни проучвания и ще можем да...

- Прекрасно - прекъсна го Пендъргаст. Гласът му се беше променил напълно и в него се долавяха нотки на неотложност. - Благодаря ти. Ще направя всичко, за да се видим, но сега, Клийфиш, трябва да затварям. Моля да ме извиниш.

- Нещо не е наред ли?

- Изглежда гори още една къща. - След като каза това, Пендъргаст рязко затвори.

¹ В „Ритуалът на рода Мъсгрейв“ Холмс с револвера си, т.е. с куршу­ми, изписва на стената Victoria Regina. - Б. пр.

² Колекцията от произведения за Ш. Холмс се нарича „Канонът“, за да се прави разлика между оригиналните произведения на А. К. Дойл и произведенията на други автори, използващи същите герои. - Б. пр.