Белият огън

41

Кори Суонсън вкара наетия „Експлорър“ в автомобилната алея и вдигна очи към студената, тъмна къща. Нищо не светеше, макар колата на Стейси да беше пред нея. Къде ли е? По някаква причина Кори се улови, че се тревожи за Стейси, чувстваше странна готовност да я защитава, макар да се беше надявала да стане обратното - точно Стейси да я накара да се почувства в безопасност.

Вероятно Стейси си беше легнала, макар да при­личаше повече на човек, който си ляга късно и става късно. А може и някой мъж да беше дошъл да я вземе с кола и още да не се бе върнала от срещата.

Кори слезе от колата, заключи я и влезе в къщата. Кухненската лампа беше угасена - това изясни загад­ката: Стейси беше заспала.

Един хеликоптер прелетя ниско над къщата, после друг. Докато пътуваше насам, бе забелязала голяма хеликоптерна активност, съпровождана от далечния вой на сирени, който се носеше от града. Надяваше се да не е друга запалена къща.

Срещата ѝ с Тед не беше минала точно така, както се беше надявала. Не беше сигурна защо, но в послед­ния момент бе отказала на предложението му да дойде и да стопли нея и студеното ѝ легло. Беше изкушена, мнооого изкушена, и още усещаше устните си да треп­кат от неговите дълги целувки. Тогава защо, по дяво­лите, беше казала „не“?

Беше прекрасна вечер. Бяха хапнали в моден рес­торант в стара каменна сграда, красиво реставрирана, уютна и романтична, със свещи на масата и приглуше­но осветление. Кори, която беше прегладняла, омете огромен стек по селски, леко алангле, в добавка по­ловинка ейл, печени картофи (бяха ѝ любими), зелена салата и увенча всичко с шоколадова сладка с орехи - наистина неприлично разточителство. И говориха ли, говориха, особено за онзи задник Марпъл и за Кърмоуд. Тед беше омаян и същевременно шокиран да научи, че Кърмоуд и прословутото семейство Стафърд са родни­ни. Израснал в „Хайтс“, той познаваше Кърмоуд отдав­на и бе започнал да я мрази, обаче да научи, че е част от безсърдечната фамилия, експлоатирала и изцедила града по време на треската за сребро, направо го раз­би. В замяна той също ѝ разказа интересен факт: първоначално земята, върху която бил построен „Хайтс“, била собственост на семейство Стафърд, а тяхната строителна компания още държала собствеността вър­ху разработването на Фаза III, което щяло да започне веднага след като са готови новите СПА и клуб.

Кори се откъсна от тези мисли и излезе от кухнята в централния коридор. Нещо я караше да се чувства не­спокойна - имаше усещането за нечие чуждо присъст­вие - някаква странна миризма, която не можеше да определи. Мина през къщата и се насочи към техните стаи, за да провери какво прави Стейси.

Леглото ѝ беше празно.

- Стейси?

Мълчание.

Внезапно си спомни кучето.

- Джек?

Нямаше лай, подскоци, лудо махане с опашка и зву­ци, за да я поздрави. Тя започна да се плаши. Тръгна надолу по късия коридор, викайки кучето по име.

Отново нищо.

Тръгна да се връща в главната част на къщата. Може да се крие някъде или просто да се е изгубил.

- Джек?

Спря, за да се ослуша, и чу приглушено скимтене и драскане. Идваха от голямата всекидневна - затворено помещение, в което ѝ беше изрично забранено да влиза. Тя се упъти към затворения чифт плъзгащи се врати.

- Джек?

Чу се ново скимтене и лай, придружени с драскане.

Почувства как сърцето ѝ започва да блъска. Нещо не беше наред. Въобще не беше наред!

Тя сложи ръце на вратите, откри, че не са заключе­ни, и бавно ги разтвори. Джек незабавно се стрелна из мрака зад тях, започна да се върти около нея, да ским­ти и да я ближе, опашката му обаче беше прибрана между краката.

- Джек, кой те вкара тук?

Тя огледа тъмното помещение - изглеждаше празно и спокойно. Точно в този момент видя тъмните очерта­ния на нечие тяло на дивана.

- Ей! - извика тя в изненадата си.

Джек седна зад нея, но продължаваше да скимти.

Фигурата се раздвижи леко и много бавно.

- Кой си ти и какво правиш тук? - настоя Кори. Това беше глупаво. Трябваше да се маха, и то веднага.

- О - чу се дебел глас в отговор, - това си ти.

- Стейси?

Мълчание.

- Боже мили, добре ли си?

- Да, всичко е наред - отговори неясният глас.

Кори светна лампите. Видя Стейси, свлечена на ди­вана, а пред нея имаше почти празна бутилка „Джим Бийм“. Все още беше облечена в зимните си дрехи - шал, шапка плюс всичко останало. На пода под крака­та ѝ имаше малка локвичка, а мокри следи водеха към дивана.

- О, не. Стейси!

Стейси махна с ръка, преди да я остави да падне на дивана.

- Съжалявам.

- Какво правиш? Навън ли си била?

- Излязох да се поразходя и да потърся това копеле, което стреля по колата ти.

- Нали ти казах да не го правиш? Можеше да измръз­неш до смърт в гората! - Тогава Кори забеляза, че Стейси е препасала колана с кобура за .45-калибровия пистолет. Божичко, трябва да разкара този пистолет от тук.

- Не се тревожи за мен.

- Но аз се тревожа! Наистина се тревожа за теб!

- Хайде, седни. Пийни малко, отпусни се.

Кори седна, но не се възползва от поканата да пийне.

- Стейси, какво става?

- Не знам. Нищо не става, просто животът ми е скапан.

Кори я хвана за ръката. Не беше за чудене, че куче­то бе откачило.

- Съжалявам. Понякога и аз изпитвам същото. Ис­каш ли да поговорим за това?

- Кариерата ми в армията - бум! Нямам семейство. Нямам приятели. Нищо нямам. В живота ми няма нищо освен кутия със стари кости, които да занеса обратно в Кентъки. И за какво? Каква смахната идея беше това!

- Военната ти кариера - та ти си капитан! А всички тези медали и похвали - можеш да направиш каквото поискаш...

- Животът ми е съсипан. Бях уволнена.

- Искаш да кажеш... напуснала си?

- По болест.

- Раняване?

- ПТСР Посттравматично стресово разстройство.

Мълчание.

- О, мили боже. Съжалявам, наистина съжалявам.

Настъпи дълго мълчание. Най-накрая Стейси заго­вори отново:

- Нямах представа. Получавах яростни пристъпи без никаква причина. Крещях като някой луд маниак. Или хипервентилиране: страховит панически прис­тъп. Божичко, колко е гадно. Понякога се чувствам толкова отпаднала. Не мога да стана от леглото, спя по четиринайсет часа дневно. После започнах да правя тази глупост - да пия. Не мога да си намеря работа. Уволнението по болест... като го видят във формуляра, веднага си казват: о, не можем да я наемем, защото е психо. Всички си връзват жълти панделки на колите, но когато става дума да наемат ветеран с постгравматично стресово разстройство... вън, кучко.

Тя протегна ръка, за да вземе бутилката, но Кори я изпревари и я хвана внимателно преди нея.

- Не мислиш ли, че си пила достатъчно?

Стейси измъкна бутилката от ръката ѝ, отпи още една глътка, после най-неочаквано запрати шишето, което се разби в далечната стена.

- Да, мамка му. Достатъчно.

- Ела да ти помогна да си легнеш. - Кори я хвана под ръка, Стейси се изправи несигурно на краката си, а тя я придържаше. Боже, как вонеше на бърбън. Кори изпита съжаление към нея. Чудеше се дали ще успее да извади незабелязано пистолета от кобура, но реши, че не е добра идея, защото може да разгневи Стейси. Първо ще я сложи да си легне, после ще се оправя с оръжието.

- Хванаха ли копелето, което стреля по колата ти?

- Не. Смятат, че може да е бракониер.

- Бракониер - дръжки. - Тя се препъна и Кори тряб­ваше да я подхване. - Не можах да намеря следите на копелето - беше навалял твърде много пресен сняг.

- Не го мисли сега.

- Да, но аз го мисля! - Стейси потупа с длан по ко­бура, измъкна пистолета и го размаха. - Ще видя смет­ката на този копелдак!

- Знаеш, че не трябва да си играеш с пистолет, до­като си пияна - тихо но твърдо каза Кори, овладявайки безпокойството си.

- Да. Права си. Съжалявам. - Стейси освободи пъл­нителя, който падна на пода и няколко куршума се раз­пиляха. - По-добре го вземи.

Тя го подаде на Кори с ръкохватката напред.

- Внимателно, защото има още един в патронника. Дай да го извадя.

- Аз ще се справя - Кори извади патрона от патрон­ника, пускайки го да падне на земята.

- Ей, момиче, ти знаеш какво да правиш, а?

- Би трябвало, след като уча правоприлагане.

- Да, мамка му, някой ден ще станеш добро ченге. Наистина ще го направиш. Кори, харесвам те.

- Благодаря. - Тя помогна на Стейси да стигнат до техните стаи. Чу още няколко хеликоптера над главите им и пред прозореца видя, че прожекторът на единия, насочен към земята, се стрелка насам-натам. Нещо ставаше.

Кори най-накрая успя да напъха Стейси под завив­ките и се зае да почисти. Джек я следваше по петите. Пиянството на Стейси бе разтревожило горкото живо­тинче. Беше разтревожило и нея. Когато се изправи, чу още един хеликоптер да прелита над къщата. Отиде при големите прозорци и погледна навън. Единствено­то, което успя да види, беше, че над хребета в посока към града пламти жълтеникаво зарево.