Белият огън

46

Познатият копринен глас я покани да влезе. Кори си пое дълбоко дъх. Беше се съгласил да се видят – това беше добра първа стъпка. Тя убеждаваше сама себе си, че не я е потърсил, откакто замина от Роринг Форк, само защото е бил твърде зает. Трепетно се беше надявала да е точно така. Последното, което искаше - осъзна го едва сега - беше връзката ѝ с Пендъргаст да пострада заради нейната прибързаност и късогледство.

И ето го сега тук - завърнал се също така изненад­ващо, както беше заминал.

Този следобед мазето беше дори по-задушно, ако това изобщо беше възможно, от последния път, когато Кори посети временния му кабинет. Пендъргаст седе­ше зад старото метално бюро, което сега беше свободно от химическите уреди, които го покриваха предния път. Върху надрасканата повърхност на плота лежеше само една тънка папка. Температурата в помещението вероятно беше не по-малко от трийсетина градуса, но въпреки това той не си беше свалил сакото.

- Кори! Моля, седни.

Тя послушно седна.

- Как се върна в града? Мислех, че пътят е затворен.

- Началникът беше така любезен да изпрати един от хората си да ме вземе от Базалт с една от верижни­те им машини. Изглежда много искаше да се върна. Във всеки случай се говори, че пътят ще бъде отворен. Дори да е само временно.

- Как беше пътуването ти?

- Плодотворно.

Кори се размърда неспокойно заради този светски разговор и реши да премине направо към въпроса.

- Виж, искам да се извиня за държането си миналия път. Беше незряло и се чувствам неловко. Истината е, че съм ти безкрайно благодарна за всичко, което на­прави за мен. Просто... работата е там, че засенчваш всичко, в което се намесиш. Не искам професорите в „Джон Джей“ да кажат: „О, нейният приятел Пендър­гаст е свършил всичко вместо нея“. - Тя замълча за миг. - Няма съмнение, че преигравам, защото това е първият ми голям изследователски проект.

Пендъргаст я гледа известно време в мълчание, по­сле просто кимна в знак на разбиране.

- И как се развиха нещата, докато ме нямаше?

- Много добре - отговори Кори. като избягваше по­гледа му. - Току-що свърших с проучването си.

- Надявам се, не се е случило нищо неприятно?

- Имаше още един ужасен пожар на хълма зад града и едно убийство от ярост на магистрала 82. Предполагам, че началникът ти е разправил всичко това.

- Имах предвид теб.

- Не - излъга Кори. - Не можах да отбележа ника­къв напредък в откриването на убиеца, така че реших да се откажа. В изследването си попаднах на интерес­ни дреболии, но не и на нещо, което да хвърля светли­на върху убийствата.

- Какви са тези дреболии?

- Ами... научих, че госпожа Кърмоуд е сродница на семейство Стафърд, което притежавало старата топил­ня по време на треската за сребро и все още е силата зад проекта „Хайтс“.

Кратко мълчание.

- Нещо друго?

- О, да, нещо, което може би ще ти се стори инте­ресно заради твоя интерес към Дойл и Уайлд.

Пендъргаст наклони глава, подканяйки я да продължи.

- Докато се ровех в старите папки с документи в архива „Грисуел“, попаднах на едно смешно писмо за някакъв чешит, който хванал Уайлд след лекцията и му разказал история, от която той едва не припаднал. Готова съм да заложа всичко, че е била приказката за мечката стръвница.

Пендъргаст са умълча за известно време. После попита:

- В писмото споменава ли се името на човека?

Кори се замисли.

- Само фамилията. Суинтън.

Отново се възцари мълчание, докато Пендъргаст най-накрая каза:

- Сигурно си останала без пари.

- Не, не, справям се - отново излъга тя. Мамка му, щеше да се наложи да си намери някъде временна ра­бота и друг подслон. Но нямаше да вземе и цент от Пендъргаст след всичко, което вече беше направил за нея. - Наистина, няма причина да се тревожиш за мен.

Пендъргаст не ѝ отговори и беше трудно да разчетеш нещо по безизразното му лице. Беше ли повярвал? Дали беше чул от началника за стрелбата по колата ѝ и мърт­вото кученце? Невъзможно беше да определи. Във всеки случай местният вестник не беше писал за случилото се: все още всичко се въртеше около серийния подпалвач.

- Ти не каза нищо за своето пътуване - подхвърли тя, за да смени темата.

- Постигнах това, което си бях набелязал - отговори той, докато потропваше с пръсти по папката. - Открих един изгубен разказ за Шерлок Холмс - последния, на­писан от Конан Дойл и до ден днешен непубликуван. Много е интересен, затова ти го препоръчвам.

- Ще го прочета с удоволствие, когато ми остане време.

Пендъргаст отново се умълча. Дългите пръсти на агента подбутнаха папката към нея.

- Ако бях на твое място, щях веднага да прочета това.

- Благодаря, но съм направо претрупана с довърши­телни работи и така нататък. - Защо Пендъргаст про­дължава да ѝ тика в очите този Холмс? Първо „Баскервилското куче“, а сега това.

Тя вдигна поглед и видя онзи странен блясък в очи­те му, който познаваше толкова добре. Поколеба се. След това с въздишка на примирение извади листата от папката и започна да чете.