Белият огън

39

С чаша чай в ръка, Доротея Пембрук се върна в своята спретната ниша в главната квартира в Блекпул на Националния тръст за местата от исторически интерес или природни красоти. Минаваше десет и четиресет и пет и госпожица Пембрук се отнасяше към пиенето на чай в единайсет толкова сериозно, колкото към своя пост. Платнена салфетка беше сложена изис­кано върху плота на бюрото. Чаша жасминов чай „Харисън & Кросфийлд“, бучка захар; бисквита от бяло брашно, потопена в чашата два пъти - не един, нито три, а точно два пъти, преди да отхапе парченце.

В много отношения госпожица Пембрук имаше усещането, че тя е Националният тръст. Разбира се, в неправителствената организация имаше много по-важни постове, но никой не можеше да се похвали с по-добро родословие от нея. Нейният дядо, сър Ърскин Пембрук, беше господар на Чидингъм Плейс - една от по-впечатляващите къщи в Корнуол. Обаче компанията му фалира и когато семейството осъзна, че не може да плаща данъците, нито издръжката на господарската къща, влезе в преговори с Националния тръст. Основите и структурата на сградата бяха рес­таврирани, градините разширени и накрая Чидингъм Плейс бе открита за посещения, а семейството се на­стани в скромни помещения на последния етаж. Ня­колко години по-късно баща ѝ зае поста мениджър на развитието в Националния тръст. Веднага след като завърши училище, госпожица Пембрук също започна работа в тръста, издигайки се през последните трий­сет и две години до заместник-администратор.

В крайна сметка, едно напълно задоволително из­растване.

Когато остави чашата настрана и започна да сгъва салфетката, госпожица Пембрук осъзна, че на прага стои мъж. Беше твърде добре възпитана, за да покаже изненада, но направи малка пауза, преди да сгъне сал­фетката за последно и да я прибере в бюрото си. Чо­векът имаше впечатляващ външен вид - висок и блед, светлоруса коса и очи с цвета на ледник. Носеше добре ушит черен костюм, но тя не го познаваше, а и посети­телите обикновено се обаждаха, за да си запазят час.

- Простете - каза той с американски южняшки ак­цент, придружен с очарователна усмивка, - не искам да се натрапвам, госпожице Пембрук, но секретарката в предния офис не е на мястото си и да, имаме среща.

Доротея Пембрук отвори бележника си и хвърли поглед на страницата с текущия ден. Да, наистина, имаше среща в единайсет и петнайсет с някой си гос­подин Пендъргаст. Спомни си, че изрично беше поис­кал да се срещне с нея, а не с администратора - нещо твърде необичайно. Въпреки това не беше представен от секретарката, а тя не понасяше подобна неформалност. Мъжът обаче имаше очарователни маниери, за­това беше готова да не обръща внимание на наруше­ните стандарти.

- Може ли да седна? - попита той, усмихвайки се отново.

Госпожица Пембрук кимна към стола пред бюрото си.

- Мога ли да попитам за какво искате да разговаря­те с мен?

- Искам да посетя един от вашите имоти.

- Да посетите? - Тя разреши на възможно най-слабата отсянка на неодобрение да оцвети тона ѝ. - На място разполагаме с доброволци, които биха могли да ви помогнат. - Наистина, беше прекалено да я безпо­коят за подобна дреболия.

- Извинете ме - отговори мъжът, - не желая да от­немам от ценното ви време. Разговарях по този въпрос със Службата за посетители и те ми препоръчаха да се обърна към вас.

- Разбирам. - Това придаваше друг смисъл на неща­та. Освен това мъжът наистина имаше най-изтънчени обноски. Дори акцентът му говореше за произход от сой - не говореше на някой от онези груби, варварски американски диалекти. - Преди да започнем, ние тук имаме някои правила. Първо, изискваме личната карта на посетителя, ако обичате.

Мъжът отново се усмихна. Имаше красиви бели зъби. Бръкна в черното си сако и извади кожен порт­фейл, който сложи на бюрото, разкривайки нещо про­блясващо в златно, под което лежеше личната карта. Госпожица Пембрук се смая.

- О, мили боже! Федералното бюро за разследване? Това... за криминално разследване ли става дума?

Мъжът се усмихна най-подкупващо.

- Не, не, няма защо да се тревожите. Въпросът е личен, няма нищо официално. Щях да ви покажа пас­порта си, но остана в хотелския сейф.

Госпожица Пембрук позволи на трептящото си сър­це да се успокои. Никога преди това не беше намесва­на в криминално разследване и самата мисъл за подобно нещо я ужасяваше.

- Е, господин Пендъргаст, това е успокояващо и аз съм на ваше разположение. Моля, кажете ми името на имота, който искате да посетите.

- Става дума за вила на име Ковингтън Грейндж.

- Ковингтън Грейндж? Ковингтън Грейндж. - Наи­менованието не беше познато на госпожица Пембрук. Но това не беше чудно, защото на грижата на Тръста бяха поверени хиляди имоти, включително някои от най-големите английски имения, и от нея не можеше да се очаква да помни всички.

- Минутка. - Тя се завъртя към компютъра си, прех­върли няколко менюта и въведе името в едно празно поле. На екрана се появиха няколко снимки и дълъг обя­снителен текст. Когато го прочете, госпожица Пембрук разбра, че няма и най-малък спомен за мястото. Не беше за чудене, че хората от Службата за посетителите бяха препоръчали на мъжа да разговаря с администратор.

Тя се обърна към него.

- Ковингтън Грейндж - каза госпожицата отново, - притежавана някога от Летиша Уилкс, починала през 1980 година, след като завещава вилата на правител­ството.

Мъжът на име Пендъргаст кимна.

- Господин Пендъргаст, съжалявам, че трябва да ви го кажа, но посещението в Ковингтън Грейндж е не­възможно.

Лицето на мъжа изглеждаше опустошено след тази новина. Той направи усилие да се овладее.

- Госпожице Пембрук, няма нужда посещението да е дълго.

- Съжалявам, но е невъзможно. Според досието ви­лата е затворена от десетилетия, докато тръстът реши какво да прави с нея.

Горкият човек - изглеждаше толкова неутешим, че дори сърцето на Доротея Пембрук, кораво и толкова коректно, започна да се размеква. - Понесла е сери­озни щети от природните стихии - каза тя в опит да обясни. - Вътре не е безопасно и има нужда от значи­телни консервационни работи, преди да пуснем някого вътре. А в момента - както лесно може да си предста­вите - нашите средства са ограничени. Има множество други имоти, много по-важни, които също имат нужда от внимание. А тази вила, честно казано, няма голяма историческа стойност.

Господин Пендъргаст гледаше надолу и кършеше ръце. Най-накрая заговори:

- Благодаря, че отделихте време да ми обясните положението. Напълно разбираемо е. Само че... - В този миг господин Пендъргаст вдигна очи и срещна погледа ѝ. - Само че аз съм последният жив потомък на Летиша Уилкс.

Госпожица Пембрук го загледа с изненада.

- Тя ми беше баба. Само аз съм останал от семей­ството. Майка ми умря миналата година от рак, а пре­дишната година баща ми загина при влакова катастро­фа. Сестра ми... беше убита преди три седмици по време на провален грабеж. Сама виждате... - Господин Пендъргаст замълча, за да се успокои. - Сама виждате, че Ковингтън Грейндж е всичко, което ми е останало. Като дете прекарвах там летата си, преди майка ми да ни отведе в Америка. Там са всички най-хубави споме­ни от моето изгубено семейство.

- О, разбирам. - Историята наистина беше сърце­раздирателна.

- Исках да видя вилата още веднъж - един-един­ствен път, преди да се разруши напълно. И... спомням си един стар фотоалбум, който разлиствах като момче - стоеше в един от шкафовете. Бих искал да го взема, ако ми позволите, разбира се. Нямам нищо, нищичко от семейството си. Оставихме всичко тук, когато зами­нахме за Америка.

Госпожица Пембрук слушаше тази тъжна история и съжаление изпълваше сърцето ѝ. След миг обаче про­чисти гърлото си. Съжалението беше едно, а дългът съвсем друго нещо.

- Както вече казах - започна тя, - поради всички изброени причини просто не може и дума да става. А и във всеки случай всичко във вилата принадлежи на Тръста, включително снимките, които може да имат историческа стойност.

- Нали така или иначе гният! Минали са повече от трийсет години и нищо не е направено! - Гласът на Пендъргаст бе придобил умолителни нотки. - Само десет минути в къщата? Пет? Освен нас двамата няма нужда някой друг да знае.

Това внушение, че може да участва в схема за задкулисно споразумение тайно от Тръста, разруши ма­гията.

- И дума да не става. Изненадана съм, че въобще ви е дошло на ум да направите подобно предложение.

- И това е последната ви дума?

Госпожица Пембрук кимна отсечено.

- Разбирам. - Излъчването на мъжа се промени. Окаяният вид, умолителните интонации изчезнаха. Той се облегна на стола си и я загледа със съвсем различно изражение от преди. В него изведнъж се появи нещо, нещо, което госпожица Пембрук не можеше да определи, но то определено беше леко тревожно.

- Това е толкова важно за мен - каза мъжът, - че съм готов на неразумни постъпки, за да го постигна.

- Не съм сигурна какво значи това, но аз взех реше­ние - каза тя твърдо.

- Страхувам се, че неподатливостта ви не ми оставя друг избор. - След това агентът на ФБР бръкна в джо­ба си, извади тесте листове и ги вдигна така, че тя да може да ги вижда.

- Какво е това? - попита жената.

- Тук имам информация, която може да ви заинте­ресува. - Гласът на мъжа също се бе променил. - На­учих, че семейството ви е живяло в Чидингъм Плейс?

- Не че това би било от какъвто и да е интерес за вас, но още е там.

- Да. На четвъртия етаж. Мисля, че от тези мате­риали най-интересни ще са онези, които засягат ва­шия дядо. - С рязко движение той остави листовете на бюрото. - Тук разполагам с информация – между другото неоспорима - че в последните месеци на своя бизнес, точно преди да фалира, е заел пари със залог стойността на акциите на своите собствени акционери в опит да спаси компанията. За да го направи, не само извършва сериозна финансова измама, но и лъже бан­ката, заявявайки залога като своя собственост. - Той направи пауза. - Криминалните му действия оставят много от акционерите му без стотинка. Сред тях има известен брой вдовици и пенсионери, които впослед­ствие умират в пълна мизерия. Боя се, че тази история представлява много неприятно четиво.

Пендъргаст замълча.

- Сигурен съм, госпожице Пембрук, че не бихте ис­кали доброто име на вашия дядо, както и на останали­те от семейство Пембрук, да бъде опетнено. - Мъжът направи пауза, за да се усмихне, показвайки белите си зъби. - Така че не би ли било във ваш интерес да ми осигурите временен достъп до Ковингтън Грейндж? Нещо толкова дребно. Мисля, че така всички ще оста­нем доволни.

Тази последна студена усмивка, тези малки, равни, съвършени зъби - те бяха виновни. Госпожица Пем­брук се скова. След това бавно стана от стола. Също толкова бавно вдигна листовете, които този Пендър­гаст бе оставил на бюрото пред нея. След това с пре­зрителен жест ги хвърли в краката му.

- Имате наглостта да дойдете в кабинета ми и да ме изнудвате? - Гласът ѝ остана забележително спокоен, което изненада и самата нея. - Никога през живота си не съм била излагана на подобно ужасно поведение. Вие, господине, не сте нищо повече от един мошеник. Няма да се изненадам, ако историята, която ми разказахте, е също толкова лъжлива като значката, която размахвате.

- Истинска или фалшива, информацията, която имам за дядо ви, е солидна като скала. Дайте ми онова, което искам, иначе ще я предам на полицията. Помис­лете за семейството си.

- Моят дълг е към службата ми и истината. Нито повече, нито по-малко. Ако искате да съсипете семей­ното ни име, ако искате да ни повалите в калта и да унищожите малката финансова сигурност, на която се радваме - така да бъде. Ще го преживея. Онова, което обаче не бих преживяла, е да наруша своята служебна отговорност. Затова ви казвам, господин Пендъргаст - тя вдигна ръка и посочи с нетрепващ пръст изхода, - напуснете веднага сградата или ще повикам охраната да ви изхвърли. Хубав ден.

Застанал на стъпалата пред Националния тръст за местата от исторически интерес или природни кра­соти, агент Пендъргаст се оглежда известно време. Постепенно изражението му от раздразнено премина в съвсем различно: възхита. Понякога истинската сме­лост се разкрива на най-неочакваните места. Малци­на биха устояли на подобна пълна атака. Госпожица Пембрук, която само си вършеше работата, беше една на хиляда. Тънките му устни се изкривиха в усмивка, той захвърли купчината листа в кошче за боклук. И докато слизаше по стъпалата на път за гарата и влака обратно за Лондон, цитира под носа си: „За Шерлок Холмс тя винаги ще си остане Жената. Рядко съм го чувал да я назовава другояче. В неговите очи тя за­сенчва всички останали представителки на своя пол и ги превъзхожда...“¹.

¹ „Шерлок Холмс и скандалът в Бохемия“, Прев. Й. Костурков. ИК „Труд“, С., 2000.