Белият огън

17

Арназ Джонсън, фризьор на звез­дите, беше виждал много странни хора навремето, докато висеше в известната Биг Пайн Лодж на върха на планината Ро­ринг Форк - филмови старлетки, изтупани сякаш за Оскарите; милиардери, придружаващи своите любовници-трофеи, увити в норки и самури; пеевдоиндианци в дизайнерски еленови кожи за десетки хиляди до­лари; фалшиви каубои с шапки „Стетсън“ и ботуши с шпори. Арназ наричаше това Парад на нарцисистите. Малцина от тях можеха да карат ски. Парадът беше причината Арназ да си купи сезонна карта и да взима лифта до хижата един или два пъти седмично. Това и атмосферата на тази най-известна скиорска хижа в За­пада с нейните стени от греди, украсени с антични ки­лими на навахо, масивните полилеи от ковано желязо и ревящата камина - толкова голяма, че вътре можеш и вол да опечеш. Да не говорим за стъклените стени, от които се откриваше триста и шейсет градусова глед­ка към океана от планински върхове, които в момента бяха сиви и мрачни под смрачаващото се небе.

Обаче Арназ никога не беше виждал подобен на гос­подина, седнал сам на малка маса пред огромния прозо­рец, със сребърна плоска манерчица с неизвестна напит­ка пред себе си, втренчил поглед в заснежения Смъглърс Сърк с неговия комплекс от древни, отдавна изоставени миньорски постройки, струпани около голямата разхло­пана дървена сграда, коя го подслоняваше известната ирландска помпа - великолепен пример на инженерното изкуство от XIX век. Някога най-голямата помпа в света сега се беше превърнала в ръждясала коруба.

Арназ наблюдаваше този призрачен човек с увлече­ние вече над половин час, през който мъжът не беше помръднал и с кутре. Фризьорът беше познавач на мо­дата и оценяваше дрехите на непознатия. Мъжът беше с черно палто от най-висококачествена вълна на викуня, със стилна кройка, но Арназ не можа да познае мар­ката. Палтото беше разкопчано и под него мъжът носе­ше ушит по поръчка черен костюм с английска кройка, вратовръзка от „Дзеня“ и разкошен кремав копринен шал, небрежно увит около врата. Този ансамбъл за­вършваше, и то буквално, с нелепа черна мека шапка от 60-те години на XX век върху бледата, подобна на череп глава на мъжа. Макар в голямата зала на хижата да беше топло, той изглеждаше студен като лед.

Не беше актьор. Арназ беше любител на киното и знаеше, че никога не го е виждал на големия екран дори и в епизодична роля. Със сигурност не беше бан­кер, мениджър на хедж фонд, изпълнителен дирек­тор, адвокат или някакъв друг финансов или бизнес магьосник. В тези среди подобен стил на обличане би бил напълно неприемлив. Обаче не беше и позьор, за­щото носеше дрехите си небрежно и равнодушно, все едно се беше родил с тях. Беше твърде елегантен, за да е в интернет търговията. Какъв беше този човек?

Гангстер?

В това имаше смисъл. Беше престъпник. Много, много успял криминален тип. Може би руснак. Има­ше леко чуждестранно излъчване с тези светли очи и високи скули. Или руски олигарх. Не... къде са жените му? Руските милиардери, които идваха в Роринг Форк, а те не бяха никак малко, винаги се движеха с тълпа напети курви.

Арназ беше озадачен.

Пендъргаст чу, че някой го заговори, и бавно се обърна, за да види началник Стенли Морис, който се приближаваше към него през голямото помещение.

- Може ли?

Пендъргаст разтвори ръка в бавна покана да седне.

- Благодаря. Чух, че сте тук горе.

- И как го чухте?

- Ами... агент Пендъргаст, не може да се каже, че сте незабележим.

Мълчание. След това Пендъргаст извади малка сре­бърна чашка от палтото си и я сложи на масата.

- Шери? Това е едно твърде посредствено „Амонтиладо“, но въпреки това е пивко.

- О, не, благодаря - Началникът изглеждаше неспо­коен и на два пъти смени позата си. - Вижте, разбирам, че сгафих с... ъъъ... вашето протеже госпожица Суонсън, и се извинявам. На общото събрание си го заслу­жих. Нямате представа какво е да си началник на поли­цията в град като този - всеки те тегли към себе си.

- Съжалявам, че го казвам, но дребният ви проблем не ме интересува - Пендъргаст си сипа малка глътка шери, след това го гаврътна с едно грубо движение.

- Чуйте - началникът отново се размърда на стола, - дойдох да ви помоля за помощ. Стовари ни се това ужасно четворно убийство и местопрестъпление от един акър с невероятна сложност. Всички мои съдебни експерти спорят помежду си и с инспектора от пожарната. Парализирани са, никога не са виждали подобно нещо... - Гласът му се пречупи. - Вижте, момичето - Джени, беше моя стажантка. Беше добро дете... - Той успя да се стегне. - Имам нужда от помощ. Нефор­мално. Съвети - това е всичко, за което моля. Нищо официално. Проверих служебното ви досие - много впечатляващо.

Бледата ръка отново се промъкна към плоската, сипа глътка, която беше гаврътната по същия груб на­чин. После настъпи мълчание. Най-накрая Пендъргаст заговори:

- Дойдох да спася своето протеже - както го наре­кохте - от вашата некомпетентност. Целта ми - моята единствена цел - е да помогна на госпожица Суонсън да си свърши работата, без госпожа Кърмоуд или някой друг да ѝ се бърка. След това ще напусна този перверзен град и ще се кача на самолета за Ню Йорк с най-голяма готовност.

- Сутринта бяхте на мястото на пожара. Показали сте значката си, за да минете зад полицейската лента.

Пендъргаст махна с ръка да отхвърли тези думи, все едно гонеше муха.

- Бяхте там. Защо?

- Видях огъня и изпитах леко любопитство.

- Казахте, че ще има още. Защо го казахте?

Друго махване с ръка.

- По дяволите! Защо го казахте?

Нямаше отговор.

Началникът стана.

- Казахте, че ще има още убийства. Хвърлих око на биографията ви и осъзнах, че вие единствен сред всички нас може да знаете. Казвам ви, ако има още, а вие отказвате да помогнете, тези убийства ще легнат на вашия гръб. Кълна се!

Този път отговорът беше вдигане на рамене.

- Не ми вдигай рамене, кучи сипе! - кресна начал­никът, който най-накрая изгуби търпение. - Видя как­во сториха на това семейство. Как можеш да седиш спокойно и да си пиеш шерито? Пендъргаст, имам да ти кажа само още едно нещо. Да ти го начукам и бла­годаря за помощта!

След тези думи намек за усмивка се появи на тън­ките устни.

- Е, това пò ти прилича.

- В какъв смисъл? - изрева Морис.

- Мой стар приятел от полицейското управление в Ню Йорк имаше за подобни случаи цветист израз. Как беше? А, да. - Пендъргаст стрелна поглед към начал­ника. - Ще ти помогна, но при условие, както би се изразил той, че най-сетне ти поникнат топки.