Белият огън

65

Кори Суонсън видя високата, стройна фигура на Стейси Баудри да излиза от снежната вихрушка, водейки мъж с вързани ръце и наведена рошава глава. Смътно се зачуди дали това не е сън? Разбира се, че е сън. Стейси не можеше да е тук в планината.

Когато Стейси спря пред нея, Кори успя да каже:

- Здрасти, сън.

Стейси я изгледа потресена.

- Мили боже, какво се е случило с теб?

Кори се опита да си спомни всичко, което се беше случило, но не успя да се съсредоточи както трябва. Колкото повече се опитваше да си спомни, толкова по-странно ѝ се виждаше всичко.

- Истинска ли си?

- Бъди сигурна! - Стейси се наведе, за да я огледа по-внимателно, а сините ѝ очи преливаха от загриже­ност.

- Защо си с белезници? Косите ти са опърлени. Бо­жичко, да не си била в този пожар?

Кори се опита да разкаже.

- Един мъж... се опита да ме убие в тунелите... оба­че гърмящите змии...

- Да. Това е той. - Стейси бутна мъжа и той се про­сна с лице в снега пред Кори, после стъпи с ботуша си на врата му. Кори забеляза .45-калибровия пистолет в ръката на Стейси. Опита се да фокусира погледа си върху мъжа на земята, но очите ѝ сълзяха.

- Това е типът, нает, за да те убие - продължи Стей­си. - Хванах го точно в момента, когато се готвеше да натисне спусъка. Не поиска да си каже името, затова го наричам Чувал с лайна.

- Как? Защо...? - Всичко беше толкова объркано.

- Виж, трябва да те закарам в болницата, а Торбата с лайна в полицията. На около половин километър при изгорялата помпена сграда стои снегомобил.

Помпената сграда.

- Изгоряла... Той се опита да ме изгори жива.

- Кой? Торбата с лайна?

- Не... Тед. Носех шперцовете и успях да отключа навреме белезниците...

- Не разбирам за какво става дума - поклати глава Стейси. - Дай да ти помогна да станеш. Можеш ли да вървиш?

- Глезенът ми е счупен. И изгубих един пръст.

- Мамка му. Дай да те огледам.

Разбра, че Стейси я оглежда, внимателно докосва глезена, задава въпроси и проверява за рани. Почув­ства се утешена. Няколко секунди по-късно успя да фокусира лицето на Стейси близо до своето.

- Имаш изгаряния втора степен. Права си за глезена - счупен е. Малкият ти пръст е откъснат. Като цяло е кофти, но изглежда, че това е всичко. Трябва да бла­годариш на Бог, че си била опакована в зимни дрехи, иначе изгарянията щяха да са много повече.

Кори кимна. Не разбираше съвсем какво казва Стейси, но... това тя ли беше наистина, или някакво привидение?

- Ама ти си тръгна...

- Извинявай. Щом се успокоих, реших, че са наели някой бандит, за да те прогони от града. Затова започ­нах да те следя и скоро видях Торбата с лайна, който се спотайваше подире ти като куче, надушило... лайна. Затова тръгнах подире му. Задигнах един снегомобил от хангара за оборудване, точно както вие двамата на­правихте, и ви последвах дотук, за да видя навреме как Торбата с лайна изчезва във входа на мината. Изгубих ви в шахтите, обаче реших, че той също те е изгубил, затова успях да се върна обратно навреме.

Кори кимна. Но не разбираше нищо. Някакви хора се бяха опитали да я убият - само това знаеше. Обаче Стейси я беше спасила. Това ѝ беше достатъчно. Гла­вата ѝ се завъртя и не можеше дори да я държи изпра­вена. Черни облаци се събраха пред очите ѝ.

- Добре - продължи Стейси, - ти оставаш тук, аз ще заведа Торбата с лайна при снегомобила, а после ще те закарам в града. - Кори почувства ръката на Стейси върху рамото си, лекото стисване. - Момиче, дръж се още малко. Вярно, че си поочукана, но ще се оправиш. Повярвай ми, знам какво говоря. Виждала съм... - тя замълча за миг - много по-лоши неща.

- Не... - зарида Кори и протегна ръце към Стейси, - не ме оставяй сама.

- Налага се. - Стейси внимателно отмести ръцете на Кори. - Нe мога да държа Торбата с лайна под кон­трол и едновременно да ти помагам. По-добре ще е да не ходиш. Затова ми дай десет минути. Не повече.

Но след много по-малко от десет минути Кори чу рева на дизелов двигател, а после видя грозд от дви­жещи се фарове да пронизват мрака. Те бързо се при­ближиха и спряха пред входа на мината в облак сняг. От кабината се показа странна бледа фигура - Пендър­гаст? И тя изведнъж се оказа в ръцете му, вдигната ви­соко, сякаш отново е дете, и отпусна глава на гърдите му. Почувства как раменете му започнаха конвулсивно да потрепват, все едно плачеше. Това обаче, разбира се, бе невъзможно, защото Пендъргаст никога не би заплакал.