Белият огън

54

В единайсет сутринта, в навечерие­то на Коледа, след като бе намазала с масло двеста препечени филийки, измила двойно повече чинии и накрая лъснала пода на кухнята от стена до стена, Кори се върна в своята стая, уви се в палтото си и излезе навън в бурята. Идеята, че Кърмоуд или нейните мутри може при това време да я дебнат навън, ѝ се стори твърде невероятна. Въпреки това по кожата си чувстваше електрическите тръпки на страха. Тя се утеши с мисълта, че е на път за най-безопасното място в града - полицейското управление.

Беше решила да предизвика Пендъргаст. Не тол­кова да го предизвика, а да направи втори опит да го накара да сподели информацията, която очевидно бе получил при пътуването си до Лийдвил. Така, както Кори виждаше нещата, беше нечестно да я крие. В края на краищата тя бе открила връзката със Суинтън и му каза името. Ако бе открил информация за няко­гашните убийства, най-малкото, което можеше да на­прави, беше да ѝ позволи да я включи в тезата си.

Вятърът и снегът, който той носеше, се стовариха върху нея веднага щом зави по главната улица. Тя се наведе срещу него, като хвана шапката си с една ръка. Търговската част на Роринг Форк беше сравнително малка, въпреки че по време на снежната буря това се оказа дяволски дълго пътуване.

Полицейското управление започна да се извися­ва сред беснеещата виелица, прозорците му грееха с жълта светлина, перверзно подканящи. Очевидно всички бяха на работа въпреки бурята. Кори се изкачи по стълбите, с тропане и тупане махна снега от себе си в преддверието, свали и изтръска вълнената си шапка и шала и влезе.

- Специален агент Пендъргаст тук ли е? - попита тя Айрис, жената на рецепцията, с която през последните десет дни се беше сприятелила.

- О, скъпа - въздъхна жената, - той не се разписва, когато идва или си тръгва, освен това работи по най-невероятните часове. Просто съм му загубила дирите. - Тя поклати глава. - Ако искаш, можеш да провериш в кабинета му.

Кори слезе в мазето, веднъж поне благодарна за го­рещината. Вратата беше затворена. Почука. Никакъв отговор.

Къде може да е в буря като тази? Не беше в хотел „Себастиан“, защото не вдигна телефона.

Завъртя топката, но вратата беше заключена.

Тя се спря за малко, като все още замислено стис­каше топката. После се завъртя и се качи по стълбите.

- Намери ли го? - попита Айрис.

- Нямах късмет - поклати Кори глава. - Виж, ми­сля, че забравих нещо важно в кабинета му. Имаш ли ключ?

Айрис обмисли думите ѝ.

- Имам, но не мисля, че мога да те пусна да влезеш. Какво си забрави?

- Мобилния телефон.

- О. - Айрис отново се замисли. - Мисля, че в такъв случай мога да ти отворя, но аз трябва да съм с теб.

- Това би било чудесно!

Тя последва Айрис надолу по стълбите. След миг жената отвори вратата и светна лампата. Помещени­ето беше горещо и задушно. Кори се огледа. Бюрото беше покрито с листове, които бяха грижливо подре­дени. Тя ги огледа отгоре, обаче всичко беше твърде спретнато, твърде наредено, за да издаде някаква ин­формация.

- Не го виждам - заключи Айрис, след като се ог­леда.

- Може да го е прибрал в някое чекмедже.

- Кори, не мисля, че може да отваряш чекмеджета.

- Разбира се, че няма.

Тя трескаво огледа бюрото, после отново.

- Трябва да е някъде тук - подхвърли тя.

В този момент зърна нещо интересно. Страничка, откъсната от малък бележник, покрита с лесноразличимия закръглен почерк на Пендъргаст. Горната и част стърчеше малко от купчина документи. Три подчерта­ни думи се набиваха в очи: Суинтън и мината „Кристмъс“.

- Дали не е там? - Кори се наведе над бюрото, ся­каш иска да погледне зад настолната лампа, докато „случайно“ бутна купчината документи с лакът така, че да се покажат още редове върху откъсната страни­ца. Ръката на Пендъргаст беше изписала:

- Е, Кори, време е да си вървим - твърдо каза Ай­рис, когато със смръщване забеляза, че Кори чете нещо на бюрото.

- Добре. Съжалявам, къде ли съм забравила този проклет телефон?

Когато се озова отново в хотела, Кори бързо запи­са прочетеното по памет, после се втренчи замислено в листа. Беше очевидно, че Пендъргаст е преписал бе­лежка или стар документ, в който се споменава място­то, където е извършено нападението срещу канибалите: мината „Кристмъс“. В архива „Грисуел“ беше видяла няколко карти на миньорския район, на които всяка мина и шахта бяха обозначени. Щеше да бъде лесно да открие мястото и дори плановете на тази мина.

Това беше интересно и променяше всичко. Подози­раше, че подлуделите от живака миньори са се крили в някоя изоставена мина. Ако са били убити в шахтата, останките им може би бяха още там.

Мината „Кристмъс“... ако успееше да вземе няколко проби на кости и косми от останките, можеше да ги из­следва за живачно отравяне. Такъв тест беше евтин и лесен. Можеше да се направи дори с детски комплект. А ако тестовете излязат положителни, това щеше да е още един плюс в нейна полза. Така очевидно щеше да разреши случая със старите убийства, като посочи най-необикновения мотив.

Сети се за обещанието, което беше дала на Пендър­гаст: да стои в хотела и да зареже всеки опит да наме­ри човека, който е стрелял по нея и е обезглавил куче­то. Е, беше зарязала опитите. Пендъргаст не биваше да крие информация от нея - особено информация от толкова съществено значение за нейната теза.

Тя погледна през прозореца. Бурята продължава­ше да вилнее. Тъй като наближаваше коледната ве­чер, всичко беше затворено и градът бе почти напълно опустял. Точно сега бе най-подходящото време да по­сети архива „Грисуел“.

Кори се спря за миг, после пъхна в джоба си малкия комплект шперцове. Най-вероятно къщата на Грисуел щеше да има брава от XIX век, така че въобще нямаше да е проблем.

Тя отново се опакова в дрехите си и излезе в буря­та. Окуражителното беше, че по улиците не се виж­даше никой освен снегорините, докато тя крачеше по опустелите тротоари. Някои от коледните украшения - вечнозелените гирлянди и венци - бяха откъснати от вятъра и плющяха безнадеждно от улични стьлбове и фасади. Светещите гирлянди също бяха скъсани и се люшкаха отчаяно насам-натам. Не можеше да види очертанията на планините, но чуваше, приглушено от бурята, жуженето и тракането на лифтовете, които продължаваха да работят въпреки случилото се и поч­ти пълната липса на скиори.

Когато зави зад ъгъла по „Ийст Хадам“, ѝ се сто­ри, че някой я следва. Завъртя се и се втренчи в мра­ка, но освен прехвърчащи снежинки не видя нищо. Кори се поколеба. Може би е бил някой минувач или чисто и просто нейното въображение. Обаче преду­преждението на Пендъргаст продължаваше да звучи в ушите ѝ.

Имаше само един начин да провери. Тя се върна обратно по следите си, които все още се различаваха лесно в снега. И наистина: имаше други следи. Те оче­видно следваха нейните, но внезапно се бяха отклони­ли в частен пасаж - точно на мястото, където се беше обърнала, за да погледне.

Изведнъж Кори усети как сърцето ѝ започна да блъска. Добре де, някой я следеше. Може би я следе­ше. Дали беше онзи бандит, който се бе опитал да я прогони от града? Разбира се, можеше и да е съвпаде­ние, съчетано с нейната оправдана параноя.

- Майната му - каза тя на глас, обърна се и забърза надолу по улицата. Зави зад още един ъгъл и се озова пред фасадата на архива „Грисуел“. Както и предпо­лагаше, ключалката се оказа стара. Щеше лесно да се справи с нея, но дали тук нямаше аларма?

Пристъп на вятъра се стовари върху ѝ, докато надни­чаше през прозорците на вратата за следи от алармена система. Не можа да види нищо очевидно като инфра­червени сензори или сензори за движение, монтирани по ъглите. Нито пък имаше надпис, предупреждаващ за наличие на алармена система. Мястото се ползваше с репутацията на изостанало и недостатъчно финан­сирано. Може би никой не смяташе купищата хартия вътре за толкова ценни, че да се нуждаят от защита.

Дори да имаше аларма и тя да я задейства, щеше ли полицията да дойде? Точно сега имаше по-важна работа. А при буря като тази, с нейния силен вятър, па­дащи клони и ледени висулки, алармите из целия град се задействаха.

Огледа се, свали ръкавиците си и бързо се справи с ключалката. Вмъкна се вътре, затвори вратата и си пое дълбоко дъх. Нямаше вой на аларма, премигващо осветление, нямаше нищо. Чуваше се само шумът на вятъра.

Тя потърка ръце, за да ги стопли. Работата щеше да е лесна.