Белият огън

28

Седяха на удобните столове в полупразното кафене „Старбъкс“. Кори беше обхванала чашата си с две ръце, благодарна за топлината. От другата страна на малката маса Стейси Баудри бе вторачила поглед в чашата си. Сега изглеждаше по-тиха, не толкова излиятелна, колкото сутринта.

- Защо напусна военната авиация?

- В началото исках да направя кариера в авиацията. След 11 септември бях в колежа, двамата ми родите­ли бяха мъртви и търсех посока. Така се прехвърлих в академията. Бях наистина ентусиазирана и пълна идеалистка. Обаче двете командировки в Ирак и още две в Афганистан ме излекуваха. Осъзнах, че не съм създа­дена за кариеристка. Това все още е мъжка игра, неза­висимо какво говорят. Особено във военновъздушните сили.

- Четири командировки? Уха.

Баудри вдигна рамене.

- Не е нещо необичайно. Имат нужда от много хора на място.

- И какво правеше?

- По време на последната командировка бях коман­дир на 328-и експедиционен бункер за унищожаване на муниции. Бяхме базирани в изнесената напред опе­рационна база „Гардез“, провинция Пактиа.

- Обезвреждала си бомби?

- Понякога. През повечето време трябваше да раз­чистваме райони около базата и да отнасяме муниции на полигона за унищожаване. На практика всеки път, когато искаха да копаят с лопата, трябваше първо да разчистим района. От време на време се налагаше да унищожаваме и импровизирани взривни устройства.

- В онези огромни сапьорски скафандри?

- Да, точно като във филма „Войната е опиат“. Макар че най-вече използвахме роботи. Както и да е, всичко това е минало. Уволних се преди няколко месе­ца. Оттогава се нося ей така - чудя се какво да правя с живота си. Точно в този момент се появи Пендъргаст със своята новина.

- И ето те в Роринг Форк.

- Да, и ти вероятно се чудиш защо.

- Да. Малко. - Кори се засмя, все още леко нервна. Беше се страхувала да зададе този въпрос.

- Когато свършиш с него, ще върна прапрапрадядо обратно в Кентъки и ще го погреба в семейния гроб.

Кори кимна.

- Страхотно.

- Родителите ми са мъртви, нямам братя и сестри. Това ме подтикна да се заинтересувам от миналото на семейството си. Баудри са стара фамилия. Имаме пи­онери в Колорадо като Емет, офицери, които са участ­вали в революцията. Сред тях е и моят любимец ка­питан Томас Баудри Хикс, който се е сражавал за Юга в армията на Северна Вирджиния - истински герой и капитан като мен. - Лицето ѝ пламна от гордост.

- Мисля, че това е страхотно.

- Радвам се, че мислиш така. Не съм дошла да те припирам да претупаш работата си. Нямам някакви спешни дела. Просто искам да възстановя връзката с миналото, с моите корени, един вид лично пътуване. И накрая ще върна моя прароднина обратно в Кентъки. Може би дотогава ще съм си изяснила какво искам да правя от тук насетне.

Кори кимна.

Баудри си изпи кафето.

- Колко странно нещо - да те изяде мечка.

Кори се поколеба. Беше мислила за това целия сле­добед и реши, че не може добросъвестно да скрие ис­тината.

- Мисля, че има нещо, което трябва да знаеш за своя прапрапрадядо.

Боудри я погледна.

- Обаче трябва да си остане между нас поне докато свърша с проучванията си.

- Ще остане.

- Емет Баудри не е бил убит и изяден от мечка.

- Така ли?

- Нито останалите или поне този, който сега про­учвах.

Тя си пое дълбоко дъх.

- Били са убити. Изглежда от банда серийни убий­ци. Убити и... - тя не можа да довърши.

- Убити и...?

- Изядени.

- Ти сигурно се шегуваш?

Кори поклати глава.

- И никой не знае?

- Само Пендъргаст.

- И какво смяташ да правиш?

Кори замълча за малко.

- Бих искала да остана тук и да реша случая.

Баудри подсвирна.

- Боже мили! Някаква представа кой го е направил? И защо?

- Още не.

Настъпи дълго мълчание.

- Имаш ли нужда от помощ?

- Не. Всъщност, да. Трябва да прегледам купчини стари вестници - мисля, че ще имам нужда от помощ за това. Обаче трябва да свърша сама съдебния ана­лиз. Това е първата ми теза и... ами искам да бъде мое собствено дело. Пендъргаст ме мисли за луда. Иска да свършвам и да се върна в Ню Йорк с материала, който съм събрала, обаче аз още не съм готова да го направя.

Баудри се усмихна широко.

- Разбирам те. Ти си като мен. Аз също обичам сама да си върша работата.

Кори отпи от чашата си.

- Намери ли друго място, където да отседнеш?

- Не. Не бях попадала в толкова скъп град.

- Защо не отседнеш при мен? Пазя една празна къща на Рейвънс Ръвин Роуд. Там сме само аз и едно бездомно куче. Честно казано, това място ме плаши. Ще се радвам, ако има кой да ми прави компания. - Особено човек, който е бил в армията. Цял следобед беше мислила за стъпките и си повтаряше колко по-добре щеше да се чувства, ако има съквартирант. - Единственото, което трябва да правиш, е да избягваш няколко камери за видеонаблюдение. Собственикът обича да си вре носа в чужди работи. Но ще се радвам, ако дойдеш.

- Сериозно ли говориш? - Усмивката на Баудри стана още по-широка. - Това би било чудесно. Много благодаря.

Кори си допи кафето и стана.

- Ако си готова, можеш да дойдеш с мен още сега.

- Винаги съм готова. - С тези думи Баудри стана, взе багажа си и я последва в ледената нощ.