Белият огън

35

Бети Браун Стафърд Кърмоуд, сед­нала в хола на къщата си на върха на „Хайтс“, затвори преносимия телефон. В камината бучеше огън от борови цепеници. Тя остана няколко минути напълно неподвижна, загле­дана през панорамния прозорец в планините, докато обмисляше проблема. Нейният зет Хенри Монтебело седеше във високото кресло от другата страна на ка­мината. Носеше костюм с жилетка, а ръчно плетената му черна вълнена вратовръзка контрастираше с бялата му риза. Той оглеждаше ноктите на ръцете си с патрицианско отегчение. През прозорците нахлуваха лъчите на слабото зимно слънце.

Кърмоуд обмисля проблема още минута, после вди­гна отново слушалката и набра Дениъл Стафърд.

- Здравей отново, скъпа - чу се сухият, язвителен глас. На Кърмоуд не ѝ беше особено приятно да раз­говаря със своя братовчед, но „харесване“ и „обичане“ не фигурираха сред връзките, които държаха фамили­ята Стафърд цяла. Връзките бяха финансови и всички семейни отношения се определяха от тях. Тъй като Де­ниъл не само беше глава на попечителските фондове на семейство Стафърд с активи от около два милиарда долара, но и един от двамата управляващи директори на фамилната инвестиционна компания, която ръково­деше активи на стойност шестнайсет милиарда, тя го смяташе за свой близък. Особено близък. Никога не ѝ хрумваше да се запита дали харесва този човек или не.

- Включила си ме на високоговорител? - попита Дениъл.

- Хенри е тук е мен - обясни Кърмоуд. Тя направи пауза. - Имаме проблем.

- Ако имаш предвид новия пожар, слава богу, не беше в „Хайтс“. Това е прекрасно - сега въздействие­то върху „Хайтс“ е доста разводнено. Онова, от което имаме нужда, е трети пожар още по-далече. - Послед­ва сух кикот.

- Съвсем не е смешно. Както и да е, не се обаждам заради това, а заради момичето - Кори Суонсън. Тя е открила връзката между Кърмоуд и Стафърд.

- Това не е държавна тайна.

- Дениъл, отишла е в архива „Грисуел“ и е попад­нала на съкровище от документи, свързани с мините, мелниците, работата на топилните още от едно време. Далече в миналото.

Мълчание. Изведнъж тя чу братовчед си да ругае благовъзпитано от другия край на линията.

- Нещо повече от това? - Изведнъж гласът му беше изгубил част от своята язвителност.

- Не. Поне за момента.

Отново мълчание.

- Колко добър изследовател е момичето?

- Като териер е. Забива малките си остри зъби и не пуска. Изглежда още не е направила връзката, но ако продължи да рови, ще стигне и дотам.

Още по-продължително мълчание.

- Бях останал с впечатлението, че съответните до­кументи са унищожени.

- Беше направено сериозно усилие, обаче архивът е в пълна бъркотия. Нещо може и да е останало.

- Разбирам. Да, това е проблем.

- Изрови ли някаква мръсотия за нея и останалите, както обеща?

- Да. Този приятел Пендъргаст има шарена исто­рия, но е недосегаем. Баудри е военен герой с мно­жество ордени и похвали, което я превръща в сложна мишена. С изключение на това, че е била уволнена от военновъздушните сили по болест.

- Раняване? - попита Кърмоуд. - Не мен ми се сто­ри напълно здрава.

- Прекарала е няколко месеца във военната бол­ница в Ландщул, Германия. Медицинското ѝ досие е засекретено и военните пазят тези документи като съ­щински дяволи.

- А момичето?

- Тя е малка беладжийка. Израснала е в парк за кемпери в ужасно малко градче в Канзас. Родителите ѝ са от най-долната работническа класа и се разделят след нейното раждане. Майката е пълна алкохоличка, а ба­щата безделник, веднъж отнесъл обвинение за банков обир. Тя самата има детско досие, дълго цяла ръка. Единствената причина да стигне там, където е сега, е, че този Пендъргаст я взима под крилото си и пла­ща образованието ѝ. Няма съмнение, че това е услуга за услуга. Проблемът е, че докато Пендъргаст е там, трудно ще я докопаме.

- Началникът на полицията ми каза, че снощи е от­летял за Лондон.

- Голям късмет. Действай бързо.

- И какво точно да направя?

- Скъпа, ти си напълно способна да се справиш с този проблем преди връщането на агента. Искам само да ти припомня какво е заложено на карта. Така че не ми разигравай игрички. Удари здраво. Ако решиш да наемеш някого, наеми най-добрия. Каквото и да сто­риш, аз няма да знам нищо.

- Какъв страхливец си!

- Благодаря. Готов съм да призная, скъпа братов­чедке, че ти си човекът в семейството с най-много тестостерон.

Кърмоуд затвори телефона с гневен жест.

По време на разговора Монтебело беше запазил мълчание. Вниманието му сякаш беше насочено един­ствено към добре маникюрираните му нокти. Сега той вдигна поглед от тях.

- Остави това на мен - предложи той. - Познавам човек точно за тази работа.