Белият огън

Епилог

Яркото зимно слънце нахлуваше през прозореца и падаше на ивици върху леглото на Кори в ъглова еди­нична стая на един от последните етажи в болницата на Роринг Форк. От панорамния прозорец се вижда­ше по-голямата част от града и планините отвъд него, всичко загърнато в бяла снежна покривка. Това беше гледката, която Кори видя, когато се събуди след опе­рацията на ръката, и тя значително повдигна духа ѝ. Това се случи преди три дни, а щяха да я изпишат след още два. Счупването на глезена не беше сериозно, но бе изгубила малкия си пръст. От някои изгаряния, кои­то беше получила, щяха да ѝ останат белези, някои на брадичката, но съвсем леки. Така ѝ бяха казали.

Пендъргаст седеше на стол от едната страна на лег­лото, а Стейси от другата. Долният край на кревата бе отрупан с подаръци. Началник Морис се беше отбил да изкаже почитанията си. Той редовно я посещава­ше след операцията. След като попита Кори как се чувства и многословно благодари на Пендъргаст за неговата помощ в разследването, бе оставил своя по­дарък върху купчината - диск с най-големите хитове на Джон Денвър.

- Е - попита Стейси, - няма ли да ги отворим?

- Нека първо Кори отвори това - каза Пендъргаст и ѝ подаде тесен плик за писма. - В чест на приключи­лото ти изследване.

Кори го скъса и го отвори. Озадачена видя компютърна разпечатка с колони от неясни числа, графики и таблици. Разгъна я. Беше доклад от съдебномеди­цинската лаборатория на ФБР в Куонтико - анализ на живачното замърсяване в дванайсет проби от човешки останки - полуделите миньори, които беше намерила в тунела.

- Боже мили - възкликна тя, - числата надхвърлят всичко известно.

- Това е последният детайл, нужен за твоята теза. Не се съмнявам, че ти ще бъдеш първата второкурсничка в „Джон Джей“, спечелила наградата „Роузуел“.

- Благодаря - отговори Кори, после се поколеба. - Дължа ти извинение. Още едно извинение. Този път много голямо. Наистина оплесках нещата. При това сериозно. Толкова пъти си ми помагал, но така и не оцених истински тази помощ. Излязох неблагодарно... - за малко не каза една лоша дума - момиче. Трябваше да те послушам и да не излизам сама. Постъпих много глупаво.

Пендъргаст наклони глава.

- Можем да поговорим друг път за това.

Кори се обърна към Стейси.

- На теб също дължа извинение. Наистина се сра­мувам, че заподозрях теб и Тед... Боже, направо не мога да повярвам, че той е подпалвачът. От това ме побиват тръпки.

- От една страна - намеси се Пендъргаст, - не Ро­ман е отговорен за постъпките си, а живакът в него­вия мозък, който е тровил невроните му, откакто се е озовал в утробата на своята майка. Той не е по-голям престъпник от онези миньори, които са полудели от работата в топилнята и накрая са станали канибали. И той, и те са жертви. Истинските престъпници със сигурност са други, едно семейство, чиито злодеяния са започнали преди век и половина. И сега, когато ФБР се е заело с това, семейството ще трябва да си плати. Може би не толкова жестоко колкото госпожа Кърмоуд, но въпреки това ще платят.

Кори потрепери. Докато Пендъргаст не ѝ съобщи, тя нямаше и най-малка представа, че през цялото вре­ме, докато е била прикована за тръбите, госпожа Кърмоуд също е била в сградата - в далечния ѝ край, също заключена за помпата и вероятно в безсъзнание, след като Тед я беше пребил. О, боже, как ще се погрижа за тази кучка, беше казал той...

- Толкова бързах, за да се спася от пламъците, че не съм я видяла - каза тя извинително. - Не съм сигурна, че някой заслужава да бъде изгорен жив. Да умре по този начин.

Изражението на Пендъргаст показваше, че не е съ­гласен.

- Няма как Тед да е знаел, че Кърмоуд и Стафърд са виновни за неговата лудост, нали? - попита Кори.

Пендъргаст поклати глава.

- Не. Смъртта ѝ от неговите ръце е просто поетично възмездие, нищо повече.

- Надявам се, че останалите ще изгният в затвора - подхвърли Стейси.

След известно мълчание Кори попита:

- Наистина ли помисли, че овъгленият труп на Кър­моуд е моят?

- Не се съмнявах - отговори Пендъргаст. - Ако мо­жех да мисля по-ясно, вероятно щях да се сетя, че Кър­моуд е следващата възможна жертва на Тед. Тя олице­творяваше всичко, което той е презирал. Цялото това аутодафе високо в планината е било организирано за нея, а не за теб. Ти попадна съвсем случайно в ръцете му. Обаче аз, Кори, също имам въпрос. Как отключи белезниците?

- О, бяха скапани стари белезници. Когато се опит­вах да отключа катинара на входа на мината, пъхнах шперцовете между външната и вътрешната си ръкави­ца. Защото, както много добре знаеш, човек трябва да използва няколко едновременно.

Пендъргаст кимна.

- Така е.

- Отне ми известно време, докато си спомня - тол­кова бях уплашена. Тед беше... през живота си не съм виждала подобно нещо. Начинът, по който превключ­ваше от ярост и крясъци в студена пресметливост... Бо­жичко, беше почти толкова плашещо, колкото самият пожар.

- Често срещано поведение при живачно отравяне. И това вероятно обяснява загадката с изкривените тръ­би при втория пожар...

- О, хайде да отворим подаръците и да не говорим повече за това - бързо предложи Стейси.

- Съжалявам, че не мога да ви подаря нищо - изви­ни се Кори.

- Била си заета - успокои я Пендъргаст. - И докато сме още на тази вълна, предвид онова, което ти се слу­чи в пещерите Краус в Медисин Крийк, ще те посъвет­вам за в бъдеще да избягваш подземните лабиринти, особено когато са пълни с готови да убиват маниаци. - Той замълча за кратко. - Между другото, много съ­жалявам за пръста ти.

- Предполагам, че ще свикна. Може да се приеме за нещо почти колоритно като носенето на превръзка на окото.

Пендъргаст вдигна един малък пакет и го заоглежда. Нямаше визитка, а името беше изписано на ръка.

- Капитане, това от теб ли е?

- Да.

Агентът махна опаковката, от която се показа ку­тийка, тапицирана с кадифе. Той я отвори. Вътре вър­ху сатен лежеше Пурпурно сърце¹.

Той го гледа втренчено дълго време и накрая каза:

- Как бих могъл да го приема?

- Защото имам още три, освен това държа да го взе­меш. Заслужаваш медал, защото ми спаси живота.

- Капитан Баудри...

- Честна дума. Бях изгубила посоката, бях обърка­на, напивах се всяка вечер до забрава, докато един ден най-неочаквано не ми се обади. Повика ме тук, обясни ми за моя предшественик, даде ми някаква цел. И най-вече показа уважение към мен.

Пендъргаст се поколеба. После вдигна медала и каза:

- Ще го ценя високо.

- Честита Коледа с три дни закъснение.

- А сега ти си наред.

Стейси вдигна тесния плик. Отвори го и извади от него нещо, което приличаше на официален до­кумент. Прочете го със смръщено чело, после въз­кликна:

- Мили боже!

- Не е кой знае какво - намеси се Пендъргаст. - Просто среща за интервю. Останалото зависи от теб. Обаче с моята препоръка и с твоя опит - уверен съм, че ще те одобрят. Капитане, ФБР има нужда от агенти като теб. Може би един ден Кори ще ти съ­перничи. Единственото, което ѝ липсва, е трезвата преценка.

- Благодаря. - Баудри сякаш щеше да прегърне Пен­дъргаст, но се отказа, защото реши, че жестът може би няма да е добре приет. Кори се засмя в себе си: цялата церемония със съпровождащите я привързаност и чув­ства, изглежда, караше Пендъргаст да се чувства леко неловко.

Имаше още два пакета с подаръци за нея. Отвори първия и отвътре се показа износен от употреба учеб­ник: „Техники за анализи и разследване на местопрестъпления“. Трето издание.

- О, знам този учебник - възкликна тя. - Обаче вече го имам, и то много по-ново издание.

- Знам това - отговори Пендъргаст.

Тя го отвори, защото изведнъж разбра какво иска да каже. Вътре текстът беше анотиран богато: коментари, думи, въпроси, прозрения и техният анализ. Почеркът беше чист и тя го разпозна веднага.

- Това е... твоят учебник?

Пендъргаст кимна.

- Мили боже. - Кори докосна корицата, милвай­ки я почтително. - Какво съкровище. Може би, като го прочета, някой ден ще мога да разсъждавам като теб.

- Мислех за други, по-забавни подаръци, но пред­вид очевидния ти интерес към кариера в полицията, стори ми се, че този е най-подходящ.

Последният пакет. Кори го взе и внимателно разви скъпата на вид опаковъчна хартия.

- Това е от Констънс - обясни Пендъргаст. - Преди няколко дни се върна от Индия и ме помоли да ти го дам.

Вътре имаше антикварна автоматична писалка „Уотърмен“ с филигранни златни инкрустации и малко томче с корици от неравна кожа, с кремави, неизрязани по краищата страници. Беше прекрасна ръчна изработка. От него падна малка бележка, която Кори вдигна и прочете.

Кори огледа разпръснатите около нея подаръци. После насочи очи към Стейси, седнала на края на лег­лото, и Пендъргаст, отпуснат на стола, преметнал крак върху крак. И изведнъж, за своя най-голяма изненада, се разплака.

- Кори! - извика Стейси и скочи на крака. - Какво има? Боли ли те нещо?

- Не - каза Кори през сълзи, - нищо не ме боли. Просто съм щастлива. Много щастлива. Никога не съм имала по-щастлива Коледа.

- С три дни закъснение - измърмори Пендъргаст, а по лицето му пробяга тръпка, която можеше да мине за усмивка.

- И няма други хора на този свят, с които бих я спо­делила с по-голяма готовност. - Кори яростно бръсна сълзите от лицето си и от неудобство извърна глава към прозореца, отвъд който утринното слънце позла­тяваше Роринг Форк, ниските склонове на планините, подобната на купа форма на Смъглърс Сърк по-ната­тък и малкото черно петно на снега, където пожарът за малко щеше да я убие.

- Да - каза тя и потупа по малкото томче. - Вече знам къде ще бъде първият ми запис.

¹ Медал, учреден от Дж. Вашингтон, връчва се за проявена смелост и понесени рани. - Б. пр.