Белият огън

2

Известният - някои биха казали про­словутият - Червен музей в Колежа по криминално право „Джон Джей“ беше започнал като проста сбирка от досиета на ста­ри разследвания, веществени доказателства, вещи на затворници и други експонати, които преди почти сто години били поставени във витрина в зала на старата полицейска академия. От тогава насам се беше развил в най-голямата и представителна колекция от крими­нални експонати. Най-добрите от тях бяха изложени в нова, лъскава изложбена зала в сградата на колежа, дело на „Скидмор, Оуингс и Мерил“ на Десето авеню. Останалата част от сбирката - огромни гниещи архи­ви и разлагащи се доказателства от някогашни престъ­пления, бяха скрити в грозното мазе на старата поли­цейска академия на Източна двадесета улица.

Още в началото на следването си в „Джон Джей“ Кори беше попаднала на този архив. Оказа се истин­ско съкровище, след като се сприятели с архиваря и започна да се ориентира сред неподредените шкафове и преливащи от документи лавици.

Беше посещавала много пъти архивите в Червения музей в търсене на теми за доклади и проекти. Наско­ро беше търсила там тема за своята Роузуелова теза. Беше прекарала много време сред старите нерешени случаи - тези толкова студени досиета, че всички за­месени (включително възможните извършители) бяха непременно и със сигурност вече мъртви.

Един ден след срещата със своя ментор Кори Суонсън се озова в скърцащия асансьор, който се спускаше в мазето. Беше се впуснала в отчаяна акция да намери нова тема за тезата, преди да е станало твърде късно. Вече беше средата на ноември и тя се надяваше да прекара зимната ваканция в проучване и писане. Беше получила половин стипендия, а агент Пендъргаст пла­щаше останалата половина от учебните такси и тя бе напълно решена да не взима от него и цент повече от нужното. Ако тезата ѝ спечелеше наградата „Роузуел“ с нейния грант от двайсет хиляди долара, това нямаше да се наложи.

Вратите на асансьора се отвориха за позната мириз­ма: смесица от прах и окисляваща се хартия плюс лъха на гризаческа урина. Тя прекоси коридора до чифт метални врати с вдлъбнатини, украсени с табелка, ко­ято гласеше: „Архив на Червения музей“, и натисна звънеца. От стария високоговорител на домофона се чу неразбираемо стържене. Тя каза името си и се чу бръмченето на отварящата се електрическа ключалка.

- Кори Суонсън? Радвам се да те видя! - чу се дрез­гавият глас на архиваря Уилърд Блум, докато ставаше от бюрото си, обляно от светлина. То преграждаше продължението на склада, който се простираше в чер­ната празнота зад него. Архиварят имаше някак мърт­вешка фигура - тънък като пръчка, с дълга сивкава коса. Въпреки това беше очарователен и се държеше бащински. Кори нямаше нищо против, че очите му често се плъзгаха по различни части от нейното тяло, когато смяташе, че е заета с нещо друго.

Блум излезе иззад бюрото с протегната ръка с из­пъкнали вени, която тя стисна. Ръката му беше изне­надващо гореща и това ѝ подейства като стимул.

- Ела, седни. Пийни чай.

Пред бюрото му бяха подредени няколко стола с ниска масичка за кафе между тях. Встрани от тях стое­ше очукан шкаф, а върху него имаше котлон, чайник и кана за чай - неформално място за сядане посред пра­холяка и мрака. Кори се тръшна на един от столовете и стовари чантата с глух шум до него.

- Уф - въздъхна тя.

Блум вдигна вежди в безмълвен въпрос.

- Карбоне. Отново отхвърли идеята ми за теза. Сега трябва да започна всичко отначало.

- Карбоне - обяви Блум с пискливия си глас - е из­вестен задник!

Това привлече вниманието ѝ.

- Познаваш ли го?

- Познавам всички, които слизат тук долу. Карбоне! Непрекъснато мърмори, че ще си напраши марковия „Ралф Лорън“, затова иска да играем на донеси-отнеси. В резултат никога не мога да открия нещо за него... Горкият човечец. Нали знаеш истинската причина да отхвърля непрекъснато идеите ти за теза?

- Предполагам, защото още съм второкурсничка.

Блум пипна с пръст носа си и кимна с разбиране.

- Точно така. Карбоне е от старата школа и винаги се придържа към традицията.

Кори се страхуваше точно от това. Наградата „Роузуел“ за най-добрата теза през годината беше силно желана в „Джон Джей“. Победителите често бяха от­личници от горните курсове, които след това правеха много успешна кариера в правозащитната сфера. До­колкото знаеше, наградата никога не беше печелена от второкурсник. Всъщност второкурсниците бяха негласно обезкуражавани да участват. Обаче нямаше писмена забрана и Кори отказваше да бъде уплашена от подобни бюрократични глупости.

Блум вдигна каната с усмивка, разкриваща жълтите му зъби.

- Чай?

Тя погледна към гадната кана, която имаше вид на немита от десетилетия.

- На това кана за чай ли му викаш? Помислих си, че е оръдие за убийство. Заредено с арсеник и готово за действие.

- Винаги готова с бърз отговор. Сигурно знаеш, че повечето отровители са жени? Ако бях убиец, щях да поискам да видя кръвта на жертвата си. - Той наля чая.

- Значи Карбоне е отхвърлил идеята ти? Изненада! Из­ненада! И какъв е план Б?

- Това беше моят план Б. Надявах се, че ще можеш да ми подскажеш нови идеи.

Блум си седна на мястото и започна шумно да отпива.

- Да видим. Доколкото си спомням, ти специализи­раш съдебна остеология, нали? Какво точно търсиш?

- Трябва да изследвам човешки скелети, които по­казват предсмъртни или околосмъртни увреждания. Има ли досиета, които сочат нещо подобно?

- Хм - очуканото лице на Блум се изкриви от уси­лието да се съсредоточи.

- Проблемът е, че трудно се попада на достъпни чо­вешки останки. Освен ако не се върна в праисторията. Обаче това отваря съвсем друго гърне със змии - ин­дианската чувствителност. Искам останки, за които има добри писмени документи. Исторически останки.

Блум изсърба друга голяма глътка чай, докато изра­жението на лицето му си оставаше замислено.

- Кости. Предсмъртни и околосмъртни увреждания. Исторически. Добри документи. Достъпни. – Затвори очи с толкова тъмни и изпъстрени с вени клепачи, че приличаше на пребит. Кори зачака, заслушана в пукането на дюшемето в архива, далечния шум на клима- тици и някакво топуркане. Страхуваше се, че това ве­роятно са плъхове.

Очите му отново се отвориха.

- Току-що се сетих нещо. Чувала ли си за „Добро­волците от Бейкър Стрийт“¹?

- Не.

- Това е много затворен клуб от почитатели на Шерлок Холмс. Всяка година се събират за вечеря в Ню Йорк. Освен това публикуват различни изследвания, като през цялото време се преструват, че Холмс е бил действи­телна личност. И така, преди няколко години един от тези приятели умира и вдовицата му, като не знае как­во да прави, ни изпрати цялата му сбирка Шерлокиана. Може би не е знаела, че детективът Холмс е измислен, а ние тук се занимаваме само с действителността. Както и да е, от време на време ровя из нея. Повечето неща са боклуци. Обаче имаше копие от дневника на Дойл - за съжаление копие, не оригинала - забавно четиво за стар човек с неблагодарна работа в прашен архив.

- И какво точно откри?

- Вътре има нещо за мечка стръвница.

- Мечка човекоядец? - Кори се смръщи. - Не съм сигурна...

- Ела с мен.

Блум отиде при таблото с шалтери и с един замах на дланта си ги вдигна, превръщайки архива в премигващо море от луминесцентна светлина. Кори си представи как плъховете с писъци се разбягват, докато тръбите по таваните премигваха и осветяваха пътека след пътека.

Тя последва архиваря, докато той крачеше надолу по дългите пътеки между прашните лавици и дърве­ните шкафове с пожълтели изписани на ръка етикети. Най-накрая стигнаха в задната часг, където читател­ските маси бяха отрупани с картонени кутии. Три по-големи стояха една до друга. На тях имаше етикети ДБС. Блум отиде до една от кутиите, зарови вътре, из­вади картонена папка с връзки, издуха прахта и зарови из документите.

- Ето - вдигна той едно старо фотокопие. - Днев­никът на Дойл. Разбира се, правилно би било да го наричаме Конан Дойл, но е име, с което ще си изкъл­чиш езика, нали? - На мъждивата светлина той запрелиства страниците и след миг започна да чете: - „Бях в Лондон по литературни въпроси. Онзи американец Стодарт се оказа отличен човек и беше поканил още двама души на вечеря: Гил, много забавен ирландски депутат, и Оскар Уайлд...“.

Направи пауза, гласът му заглъхна за минута, дока­то прескачаше разни пасажи, след това отново зазвуча, когато Блум намери частта, която смяташе за важна:

- „... Кулминацията на вечерта, ако мога да я на­река така, беше разказът на Уайлд за лекционната му обиколка из Америка. Макар да е трудно за вярване, прочутият защитник на естетизма е събудил голям ин­терес там, особено на Запад, където група недодялани миньори му устроили овация...“

Кори започна да се върти на стола. Разполагаше с твърде малко време, за да го пилее.

- Не съм сигурна, че Оскар Уайлд и Шерлок Холмс са онова, което търся - обясни учтиво тя. Обаче Блум продължи да чете, вдигнал пръст, за да привлече внима­нието ѝ, а пискливият му глас заглуши възраженията ѝ.

- Към края на вечерта Уайлд, който беше погъл­нал голямо количество от чудесния кларет на Стодарт, ми разказа шепнешком една толкова неповторима по своя ужас и отвратителна уродливост история, че се наложи да стана от масата. В историята става дума за убийството и изяждането на единайсет миньори пре­ди няколко години в миньорски лагер на име Роринг Форк. Както се предполага, от мечка стръвница. Под­робностите са толкова гнусни, че не мога да се насиля да ги изложа на хартия по това време, но впечатлени­ето, което разказът остави в съзнанието ми, е неизгладимо и за съжаление ще го влача до гроба.“

Той спря, за да си поеме дъх.

- Ето ти историята. Единайсет трупа на изядени от гризли. И не другаде, а в Роринг Форк.

- Роринг Форк? Имаш предвид лъскавия ски курорт в Колорадо?

- Точно него. Възниква като град на сребърната треска.

- Кога е станало?

- Уайлд е бил там през 1881 г. Значи тази история с изядените хора се е случила някъде през 70-те години на XIX век.

Момичето поклати глава.

- Как мога да превърна това в теза?

- Почти дузина скелети на изядени от мечка? Със сигурност по тях ще има отлични предсмъртни увреж­дания: следи от нокти и зъби, глозгане, хрускане, хапа­не, остъргване, разкъсване.

- Аз следвам съдебни експертизи, а не съдебна мечкология!

- Тогава трябва да знаеш от наученото, че много, ако не и всички скелетни останки от жертви на убий­ство показват увреждания от животни. Прегледай до­сиетата по този въпрос, с които разполагаме. Много е трудно да се различат оставените от животни следи от тези на убиеца. Доколкото си спомням, никой не е пра­вил изследване на подобни предсмъртни увреждания на костите. Това би било най-оригиналният принос към науката за съдебната експертиза.

Наистина - помисли си Кори, смаяна от проница­телността на Блум. - А и като си помислиш - каква оригинална тема за теза.

Блум заговори отново:

- Не се съмнявам, че поне неколцина от горките ми­ньори са били погребани в историческото гробище на Роринг Форк.

- Е, това вече е проблем. Не мога да разкопая ис­торическо гробище, за да търся жертвите на мечката.

На устата на Блум цъфна жълта усмивка.

- Скъпа Кори, единствената причина, за да споме­на тази история, е обаятелната малка статия в „Таймс“ тази сутрин. Не си ли я чела?

- Не.

- Оригиналният Ботушен хълм² на Роринг Форк в момента е купчина ковчези в склад за скиорско обо­рудване. Местят гробището заради строителни работи. - Той я погледна и ѝ намигна, а усмивката му стана още по-широка.

¹ Герои на А. К. Дойл: улични деца, които Холмс ползва като разузна­вачи. - Б. пр.

² Много гробища в Дивия запад се наричат така. Наименованието идва от погребенията на стрелци, които умират внезапно „с ботуши на кра­ка“. Най-известното е вероятно онова в Тумбстоун. - Б. пр.