Без план Б

10

Механизмът на бравата изщрака и вратата се отвори. Широка ивица светлина освети грозния мокет. В стаята на Ричър влязоха двама мъже. И двамата бяха на около двайсет и пет. И двамата държаха пистолети. Единият затвори вратата. Двамата застинаха на място, но само за миг. После тръгнаха към леглото. То се виждаше едва-едва. Светлината, която проникваше през завесите, бе твърде бледа. Но фигурата под завивките определено бе висока. И широка. Именно това очакваха двамата мъже.

Те се разделиха. Всеки от тях пое една половина от леглото, след което продължиха към таблата. Нощта бе топла, но мишената им се бе завила презглава. Мъжът, застанал откъм прозореца, сви рамене, след което побутна с дулото на пистолета си мястото, където очакваше, че се намира рамото на Ричър.

Не последва реакция.

Мъжът побутна отново. По-силно. И изсъска:

— Ей! Събуди се!

Лампата на тавана грейна изневиделица. Двамата непознати се обърнаха и видяха Ричър в другия край на стаята. Той отвори вратата и излезе навън. После направи крачка встрани и опря гръб на външната стена.

Мъжете хукнаха след него. Кракът на първия едва докосна земята отвън, когато Ричър заби юмрук в лицето му. Носът на непознатия се счупи. Вратът му се отметна назад. Мъжът залитна, удари приятеля си в гърдите и го събори, след което се свлече на прага. Ричър дръпна пистолета от ръката му и влезе вътре.

Първият мъж не помръдваше. Вторият се бе претърколил настрани и се опитваше да се добере до пистолета, който бе изпуснал при падането. Ричър стъпи върху ръката му. Мъжът изпищя и се сви на топка. Ричър хвана първия за ръката, вмъкна го в стаята и затвори вратата.

На стената се потропа. Някой извика.

— Ей, дванайсета стая! По-тихо!

Ричър изчака вторият мъж да замълчи, след което каза:

— Ставай. Седни на стола, ако искаш. Можем да действаме по-цивилизовано.

Нападателят му се надигна и запълзя по задник по пода, докато си помагаше с двете си пети и едната си здрава ръка. Когато раменете му опряха в стената, Ричър заяви:

— Днес срещнах двама от вашите приятели. Тук, в града. В една задна уличка. Къде са те сега?

Мъжът не отговори.

— Защо единият от тях уби онази жена сутринта? Защо я блъсна под автобуса?

Мъжът не отговори.

Ричър пристъпи към него и стовари крака си върху другата му ръка. Мъжът изпищя отново, този път по-силно, и се претърколи на другата страна.

Последва ново тропане по стената. Провикна се същият глас:

— Дванайсета стая! По-тихо! Последно предупреждение!

Ричър изчака нападателят пред него да се изправи и продължи:

— За кого работите?

Човекът отсреща поклати глава.

Ричър стъпи върху дясното му коляно. Мъжът изпищя силно и продължително.

— Мога да го правя цяла нощ — каза Ричър. — А ти можеш ли? Къде са другите двама?

— Напуснаха града.

— Къде отиват?

— У дома. Уинсън, Мисисипи.

— А вие защо останахте?

— Наредиха ни да те открием.

— Защо?

— За да разберем какво знаеш.

— За…?

Светлината, която проникваше през завесите, промени цвета си от сивкав на червено-син. Ричър надникна през прозореца. На паркинга бяха спрели две полицейски коли. Едната — точно пред стаята му, другата — в далечния край на паркинга. От нея бе излязъл полицай, който крачеше към рецепцията. За да разговаря със служителя. За да провери кой се е настанил в дванайсета стая. И за да вземе ключ. Това нямаше да му отнеме много време. Ричър прецени, че разполага с не повече от шейсет секунди. Той изправи първия мъж и го завъртя с гръб към вратата. А после стовари юмрука си върху слепоочието му и го остави да падне отново на пода. След това сграбчи втория. Дръпна го от стената. Удари тила му в земята и дръпна едното му ухо, за да се увери, че е в безсъзнание. Накрая завлече втория нападател напред, така че краката му почти да опрат в тези на първия. Двамата лежаха като стрелки на часовник, който показва приблизително три часа. Ричър избърса отпечатъците си от пистолета и захвърли оръжието на пода. Отиде в банята. Отвори прозореца. И се промуши през него.

Районът зад хотела не изглеждаше обещаващо. Там имаше малък басейн с няколко пластмасови шезлонга, заобиколен от разнебитена дървена ограда, висока два метра и половина. И много стара. Нямаше да издържи тежестта му. Единственият начин да се измъкне бе през рецепцията, от която всеки момент щяха да излязат две ченгета. Две отпред. Две отзад. Така биха постъпили екипажите на двете патрулки. Ричър бе в капан. Нямаше къде да се скрие. Във всеки случай на земята.

Ричър се върна при прозореца на банята и стъпи с единия крак на перваза. Изпъна се и се хвана за стрехата. Изтегли се на ръце. Претърколи се по корем чак до средата на покрива и остана да лежи неподвижно. След секунди прозвучаха стъпки от двете страни на сградата. Приближаваха се. После тези отпред застинаха. Някой почука на вратата.

— Полицейско управление на Джерардсвил! Отворете!

Полицаите отзад оглеждаха мебелите край басейна. Единият взе стол и го опря в оградата. Стъпи върху него и освети района с фенера си. После слезе и извика:

— Чисто!

Ричър чу прещракването на ключалката, последвано от глух звук, когато вратата на стаята му се удари в краката на един на изпадналите в безсъзнание нападатели. Настъпи пауза, вратата се затвори и един от полицаите извика през прозореца на банята:

— Двама заподозрени. Мъже. В безсъзнание. Два пистолета.

Последва го втори глас:

— Явно са се скарали за нещо. И то здравата. Нямат документи за самоличност. Не долавям дъх на алкохол. Най-добре да повикаме линейка.

Първият глас му отговори, но по-тихо:

— Могат да останат в болницата тази нощ. Някой разследващ може да ги разпита на сутринта, ако пожелае. Най-добре да оградим мястото за всеки случай.

Ричър лежеше на покрива и наблюдаваше пристигането на линейката. Двама парамедици натовариха нападателите на две носилки, качиха ги в колата и потеглиха. Няколко минути по-късно си тръгнаха и полицаите. Ричър остана на покрива още час, докато се убеди напълно, че наоколо не се крие някое ченге, нито пък се разхожда някой любопитен гост на хотела. После слезе от покрива и тръгна към рецепцията. Една двойка тъкмо си тръгваше. Мъжът и жената изглеждаха млади. Развълнувани. Щастливи. Леко гузни.

Зад рецепцията Ричър завари същия мъж, облечен в същите нелепи дрехи, който изглеждаше все така болнав и недохранен. Той видя Ричър и попита:

— Добре ли си?

— Да. Защо? — отвърна Ричър.

— Ченгетата пуснаха ли те вече?

— Те никога не са ме задържали. Излязох да се поразходя. Върнах се и заварих вратата залепена с полицейска лента. Какво се е случило?

— Вината не е моя. Дойдоха двама непознати и ме накараха да им дам ключа.

— Ти ли се обади на деветстотин и единайсет?

— Предполагам, че гостът от единайсета го е направил. Той е голям гадняр.

— Казах ти, че не искам съседи.

Мъжът извади двайсет долара от джоба си и ги връчи на Ричър.

— Той идва редовно. С приятелката си. Тя е същата гаднярка като него. Единайсета е любимата им стая. Той много настоя. Съжалявам.

Ричър му върна двайсетачката.

— Дай ми друга стая. Без съседи. И този път без оправдания.