Без план Б

29

Ричър нямаше да се учуди, ако не завареше пикапа на мястото му. Но първо трябваше да се отърве от тъмносиния мъркюри, който остави във възможно най-отдалечения край на паркинга, точно до кутия за събиране на дарения, която не предизвикваше никакъв интерес у клиентите на бензиностанцията. А после се върна пеша. Искаше да предостави на Хана достатъчно време за размисъл. За преценка на ситуацията. Хана бе преживяла доста през последните няколко дни. Първо бе открила тялото на Сам Рот. После бе научила, че той е убит. Че Анджела Сейнт Врейн също е убита. Самата Хана едва не бе загинала. Ричър нямаше да я обвини, ако тя вземеше решение да скочи зад волана в мига, в който той се скриеше от погледа й, да потегли към магистралата и да не спре в продължение на много, много километри.

Пикапът още беше там. До него стоеше Хана. С малък червен куфар отстрани, раирана платнена чанта, преметната през дръжките на куфара, и кожена чанта на рамо.

— Трябва да поговорим — заяви тя.

— Не е нужно да ми обясняваш каквото и да било — отсече Ричър. — Благодаря, че ме изчака, за да се сбогуваме. Благодаря и за помощта…

— Какви ги приказваш? Да не мислиш, че тези мръсници са успели да ме уплашат? Майната им! И бездруго съм затънала до гуша в тази история. Случилото се току-що ме вбесява още повече. Не. Трябва да поговорим за пикапа на Сам. Няма да можем да го използваме.

— Повреден ли е?

— Нищо му няма, ако не броим прозореца. Но не това е проблемът. А онези гадняри. Които ме нападнаха. Не знам как, но познаха колата. Вървяха бързо, отиваха към бензиностанцията, но изведнъж спряха. Видях ги да проверяват номера. И преди да се усетя, те вече бяха отворили вратата и бяха насочили пистолет в лицето ми. Искам да кажа, че по някакъв начин са успели да те свържат със Сам. Щом тези двамата знаеха как изглежда пикапът на Сам, приятелите им също ще знаят. И ще ни очакват. Ще ни заложат нов капан. Няма да се промъкнем. Трябва да сменим автомобила.

— Права си, но възможностите ни са ограничени. Двамата, които те нападнаха, трябва да са дошли с кола до тук. Можем да я намерим и да я вземем, но вероятността приятелите им да я познаят е доста голяма. Затова тя няма да ни е от полза. Можем да откраднем кола от паркинга, но ченгетата ще научат след броени минути и тогава ще се окажем в още по-лоша ситуация. Изобщо няма да стигнем до следващия капан, който хората на „Минерва“ са ни заложили.

— Да вземем нечия кола ли? Да откраднем? — Хана се усмихна и поклати глава. — Мислех си за не чак толкова радикално решение. За нещо по-законно. Предлагам да вземем кола под наем. В Джаксън сигурно има достатъчно възможности за това. И ако не искаме да пътуваме до там, можем да потърсим автомобил, който някой клиент е оставил на този паркинг. Може да е по-скъпо, но е по-удобно.

— Колко време ще отнеме?

Хана извади телефона от чантата си.

— Ще проверя дали има свободен автомобил. А после ще обмислим как да действаме максимално бързо. — Екранът грейна и телефонът се отключи. — Има и още нещо. Докато те чаках да се преоблечеш, преди да се появят онези гадняри, разгледах картата. Интересуваше ме останалата част от маршрута до Уинсън. Виж — Хана вдигна телефона, за да може Ричър да види екрана. — Забелязваш ли тази червена линия? Това е зона с натоварен трафик, може би дори задръстване. Проверих в интернет и се оказа, че там се извършват ремонтни дейности. Целият трафик се събира в една лента. Там ще ни заложат капана, а не на онзи хълм от хартиената карта. Това място е далеч по-подходящо. Ще заседнем в задръстване. Ще бъдем абсолютно безпомощни. Няма начин да ни пропуснат. Не и в автомобил, който познават. А няма друг маршрут, по който да продължим.

Ричър се замисли за момент.

— В интернет има ли информация как е организирано движението там? Светофари? Регулировчик с флагчета или табелка „спри/тръгни“?

— Не, но попаднах на чатове на роднини на затворници в Уинсън. Хората обсъждат проблемите, с които се сблъскват при посещенията си в затвора. Една жена споменава, че използват пилотен автомобил. Обикновено пикап с голяма светеща табела отзад. Той снове напред-назад. Шофьорите трябва да го изчакат и да го последват. Тази жена казва, че шофьорът е голям мръсник. Тя твърди, че той нарочно кара бавно. Заради него тя лично е изгубила половината от времето си за свиждане.

— Телефонът ти може ли да покаже сателитна снимка на мястото? — попита Ричър.

— Разбира се. — Хана натисна една иконка в ъгъла на екрана и завъртя телефона, за да може Ричър да види по-добре. — Картината не е в реално време. Няма да откриеш пилотката.

— Не ми трябва. — Ричър изучи внимателно изображението. — Интересува ме релефът. — Той кимна и добави: — Ще се справим. Можем да вземем кола под наем, но по-добре да използваме пикапа. Ако искаш, можем да поръчаме кола, която да ни чака пред хотела.

— Смяташ, че пикапът е най-подходящ, така ли? Сигурен ли си?

— Сто процента.

— Не се притесняваш за разходите, нали? Защото с удоволствие ще платя.

— Не става въпрос за пари. Довери ми се.

Хана посочи задната врата.

— Ами стъклото? Не можем да караме така.

— Ще го оправя с тиксо.

— С тиксо?

— Човек може да оправи всичко с тиксо.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно. Фолиото държи всички парчета стъкло. Трябва ни нещо, което да го закрепи за рамката. Тиксо.

— А ти имаш ли тиксо? Може би в някой от многобройните куфари в багажа ти? Защото, колкото и странно да ти звучи, аз лично не нося тиксо в чантата си.

— В магазина продават тиксо. Видях го по-рано.

— О! Ами добре.

— Ще отида да купя тиксо и сигнални ракети. Те също ще ни потрябват.

— Така ли? Защо?

— Ще регулираме движението по наше усмотрение.

Бруно Хикс отново репетираше. Камерите работеха. Този път той изнесе цялата си реч на един дъх. Много добре, каза си той. Но може и още по-добре.

Хикс тъкмо започна речта си отново, когато вратата на конферентната зала се отвори. Беше Брокман.

— Какво има пак? — попита домакинът.

Брокман замълча за момент, след което поклати глава и заяви:

— Беше прав. Отново.

— За какво този път?

— За бензиностанцията. Нещо не е наред там.

— Обясни.

— Харолд позвъни току-що. Пристигнал на мястото, но от нашите хора нямало и следа. Проверил навсякъде, където му се сторило логично да се скрият в засада. Нищо. Затова разширил периметъра на търсене. Проверил паркинга от началото до края. В един ъгъл, възможно най-отдалечен от сградата, до кутията за дарения на някаква благотворителна организация, попаднал на колата на Ник. Неговия мъркюри. Неговата радост и гордост. Харолд я огледал отблизо. Вратите били отключени, ключовете били на шофьорската седалка. Харолд решил да провери багажника. Оказал се прав.

— В багажника е бил Ник, нали? По дяволите! Сам ли е бил? Или с партньора си. Стив, нали? Живи ли са? Или мъртви?

— Живи са. Но не са Ник и Стив. А Пеп и Тони. Онези, които изпратихме от разклона на магистралата.

— И как са се озовали в багажника на Ник?

— Нямам представа.

— Къде са Ник и Стив?

— Нямам представа. От тях няма и следа.

— Някаква информация за пикапа, който Пеп е открил? Онзи, който Ричър използва?

— Изчезнал е. Харолд смята, че е видял червен пикап да напуска бензиностанцията точно когато е пристигнал, но не е сигурен дали е същият.

Хикс помълча, после каза:

— Добре. Станалото — станало. Няма смисъл да се тревожим за него. Позвъни на хората ни в стеснения участък. Дай им описанието на пикапа на Ричър. Продиктувай им номера му.

— Вече го направих — отвърна Брокман.

— Обади им се отново. Предупреди ги с кого си имат работа. Изпрати Харолд при тях. А също и двамата от автогарата. Този Ричър е опасен. Не го искам в моя град. Не и утре.

Джед Стармър получи възможност да оцени най-после предимствата на колоезденето. Досега не му се бе удавала подобна възможност. Той никога не бе притежавал велосипед. Приемните му родители не биха го допуснали. Преди няколко месеца Джед бе помолил свой приятел да го научи да кара колело. Преживяването не бе особено забавно. Джед установи, че карането по права линия е почти невъзможно. Той се клатушкаше непрекъснато, накланяше се ту наляво, ту надясно. Уцелваше всяка пукнатина в асфалта, всяка канализационна шахта. Веднъж се удари в паркирана кола. Падна четири пъти. Удари коляното си, лакътя си, брадичката си. Останалите хлапета му се присмиваха. Джед изпита облекчение, когато дойде време да върне колелото. А после се прибра, накуцвайки, у дома. Но този следобед в Джаксънвил, на колелото на куриера, всичко бе различно. Отначало Джед имаше само една мисъл. Да се измъкне от полицаите, които го настигаха. Момчето не се тревожеше дали ще се удържи на две колела, дали ще се удари, или ще изглежда смешно в очите на околните. То натискаше педалите с всичка сила, прелиташе над бордюрите, слаломираше между колите и камионите по задръстените улици. Джед продължи в това темпо десет минути. Петнайсет. И тогава проумя нещо. Беше се измъкнал. Беше свободен.

Джед отби встрани. Той трябваше да намери къде да остави колелото. Трябваше да открие сигурно място. А после, ако си спомнеше името на куриерската фирма, което бе зърнал за миг по време на сблъсъка с куриера, щеше да открие и телефонен номер. Тогава щеше да се обади и да каже на някого къде собственикът може да намери колелото си.

Джед никога не бе имал намерение да го задържи.

Но и не бе очаквал то да се окаже толкова полезно. Или забавно. Сега момчето се изправяше пред друг проблем. Трябваше да стигне до Уинсън, а не можеше да вземе автобус. Нямаше достатъчно пари за такси. И не можеше да рискува да остане на улицата, на открито, с надеждата да се качи на автостоп. Колелото бе очевидният отговор.

Джед бе изгубил всичките си записки. Те бяха останали в раницата. Сега трябваше да измине около осемдесет километра. Или най-много сто. Колелото бе бързо. Педалите се въртяха лесно. Трябваха му… колко? Два часа? Може би три? Джед можеше да позвъни в куриерската фирма и след като пристигнеше в града. Куриерът щеше да походи повечко, за да си върне колелото, но това не бе кой знае какъв проблем. Не биваше да се държи така просташки. Да, куриерът определено имаше късмет, че бе блъснал Джед, а не някой друг. Защото друг човек щеше да задържи колелото. Или да го продаде. Джед не се съмняваше в това. Не и след като бяха откраднали раницата му. И всичките му пари.