Без план Б

18

Джед Стармър стоеше на тротоара. Той бръкна в джоба си и извади шепа монети. Разполагаше с три монети от по двайсет и пет цента плюс дребни. Общо малко повече от два долара. Джед обаче не се интересуваше от общата сума. Важното бе, че можеше да позвъни по телефона. Можеше да се измъкне от кашата, която бе забъркал. Или най-малкото, можеше да се опита.

Джед предположи, че на автогарата на „Грейхаунд“ има обществени телефони, затова се обърна и тръгна към нея.

Отначало той закрачи бързо, но после намали темпото и започна да се оглежда. Допреди малко цялото му внимание бе насочено към преследването на таксито, в което се бе качил крадецът с раницата, затова не бе обърнал внимание на улиците и сградите. Тротоарът, по който крачеше, бе дълъг и равен, прав като свещ. Автогарата на „Грейхаунд“ се намираше отпред и вдясно. Отляво се издигаше странна на вид сграда. Тя имаше гладки, заоблени стени, боядисани в бледожълто. И бе висока. Нямаше прозорци, а горната й част сякаш бе отрязана под остър ъгъл. По-високата стена се намираше по-близо до Джед, а покривът се спускаше стръмно назад. Според момчето сградата приличаше на торта или на шапка, която някой жрец би могъл да носи в научнофантастичен филм.

Покрай основата на сградата бяха подредени скулптури. Всичките бяха изработени от стомана, имаха заоблени, преплетени форми и блестяха на слънцето като студени пламъци. Или остриета на ятагани. Те напомниха на Джед за едно място в Ел Ей. За някаква модерна концертна зала. Той никога не бе влизал в нея, но фасадата й неизменно го очароваше. Тя също бе направена от полирана стомана и цялата й повърхност бе разкривена, сякаш се намираше в процес на топене. Сякаш бе жертва на някакъв локален апокалипсис. Приличаше на декор от трескаво съновидение. Или пък бе признак, че Джед е изгубил разсъдъка си. Винаги бе намирал тази сграда за страховита, плашеща. Като всичко останало в родния му град.

Ако Ел Ей наистина бе неговият роден град.

Поредица от стъпала водеше до открита площадка, която разделяше кръглата сграда от подобна, но по-ниска и по-широка. Джед изкачи стъпалата. Той спря за миг, а после продължи към срещуположния край. Там имаше ниска стена, вероятно за да попречи на минувачите да паднат на улицата. Джед подреди монетите си върху грубата бетонна повърхност, след което прибра в джоба си всички освен трите от по двайсет и пет цента. Три метални кръгчета. Потъмнели от възрастта. Издраскани от употреба. Безлични и скучни. Но въпреки това те притежаваха силата да променят бъдещето му.

Джед трябваше да вземе решение. Можеше да прибере монетите в джоба си. Или да ги пусне в обществения телефон.

Можеше да продължи напред. Или да се върне назад.

Да се устреми към нов живот. Или да се задоволи със стария.

Докато Джед се чудеше какво да прави с монетите, отстрани на автогарата спря полицейски автомобил. От него слязоха двама полицаи, мъж и жена. И двамата държаха една и съща фотография в ръце. Жената тръгна към входа на автогарата. Тя обходи цялото фоайе, като показваше снимката на пътниците, които се хранеха, разхождаха или излизаха от тоалетните. Мъжът остана отвън. Той насочи вниманието си към редицата от автобуси. Интересуваше го само един от тях. Този, който преди малко бе пристигнал от Ел Ей.

Докато полицаите обхождаха автогарата в Ел Пасо, Тексас, един автомобил спря в непосредствена близост до Уилис Парк в Джерардсвил, Колорадо. Това бе додж чарджър, но съвсем базов модел, без никакви екстри. Хеъруд остави полицейската лампа върху таблото, излезе и тръгна към единствената пейка, разположена до дърво. Той спря за миг и хвърли поглед към Ричър, а после насочи вниманието си към двамата мъже, проснати на земята. Те продължаваха да лежат, без да помръднат.

— Какво стана? — попита Хеъруд.

Ричър допи кафето си и остави чашата на пейката.

— Припаднаха. Ей така, изневиделица.

— Сериозно?

— Не ми изглеждаха добре. Явно напрежението им е дошло в повече.

— И ти съвсем случайно се оказа тук?

Ричър извади бележката от джоба си и я връчи на Хеъруд.

— Оставили са го в пощенската кутия на Сам Рот.

— Трябваше да ми се обадиш и да ме оставиш да се оправя с това.

— Реших, че може да са свързани с Анджела Сейнт Врейн.

— А свързани ли са?

— Не.

Хеъруд погледна часовника си.

— Извика ли поне линейка?

Ричър поклати глава.

— Огледах се за боклукчийски камион, но не извадих късмет. Явно днес не събират боклука.

Хеъруд извади телефона си и натисна номер за бързо избиране.

Той даде нареждания на някого да изпрати незабавно линейка и униформен патрул, който да придружи припадналите мъже до болницата. После седна на пейката и попита:

— В какво са се забъркали тези двамата?

— Опитвали са се да шантажират Рот. Според бившата му съпруга напоследък той е бил подложен на голям стрес. Това обяснява защо.

— Какво са искали от него?

— Да промени по определен начин графика за дежурствата. Вероятно за да могат да вкарат нещо забранено в затвора, в който работят. Или за да помогнат на някого да избяга.

— По дяволите! С какво са изнудвали Рот?

— Нищо сериозно. Някакви напълно лъжливи обвинения. Сами си го признаха. Но биха могли да му създадат проблеми. Ако не беше умрял.

— Ще разбера какво става.

— Не се съмнявам.

— Ще разбера по един или друг начин, но искам да си честен с мен. Истината ли казваш?

— За кое?

— Наистина ли смяташе, че тези двамата имат нещо общо с Анджела? Или просто намери бележката и дойде тук да си търсиш белята? Защото аз лично не виждам никаква връзка.

— Оказа се, че наистина няма връзка. Схемата им е местна. Напълно отделна. Но ето какво си мисля аз. Анджела не е изпитвала никакви чувства към Рот. И това е факт. Той е бил неин шеф преди време и тя се обърнала към него за помощ.

— Каква помощ?

— Някакъв счетоводен проблем, с който се е сблъскала в работата си. Двамата са го обсъждали по имейла. Това също е факт. А сега идва ред на предположенията. Мисля, че Анджела е дошла в Джерардсвил, за да покаже нещо на Рот. Някакво доказателство, свързано с нередностите, които е разкрила. Мисля, че убиецът й е разбрал за намерението й, но едва след като е напуснала Мисисипи. Ето защо са уредили смъртта й тук. Знаели са къде ще бъде. И кога.

— Това би обяснило времето и мястото — каза Хеъруд, след което посочи земята от двете страни на пейката, — но не и какво общо биха могли да имат тези двамата.

— Не е било достатъчно да попречат на Анджела да покаже доказателствата на Рот. Трябвало е да ги вземат. Каквито и да са били те. Затова са откраднали чантата на Анджела.

— Откъде биха могли да знаят, че доказателствата са в чантата?

Ричър не отговори.

Хеъруд се намръщи и продължи:

— Може да са решили, че Анджела ги е изпратила на Рот по пощата, преди да напусне дома си.

— И така тя щеше да постъпи умно. Една пратка е на по-сигурно място в системата на американските пощи, отколкото в дамска чанта. Особено когато по петите ти вървят двама убийци.

— И ти реши, че това е доказателството, за което става въпрос в бележката?

— Надявах се да е то. Защото тогава щяхме да спипаме двама изпълнители и да продължим нагоре по веригата. Което щеше да означава също, че смъртта на Рот не е случайна.

Хеъруд се замисли за момент.

— Човек може да шантажира само някого, който е жив, но не и някого, за когото знае, че е убит. Предполагам, че Рот е знаел твърде много и без доказателството, което Анджела е носила.

— И аз съм на същото мнение.

— Ще се свържа със съдебния лекар. Ще я помоля да провери за всички известни препарати, които биха могли да провокират инфаркт.

— Изпрати и компютърни специалисти в апартамента на Рот. Някой е изтрил от лаптопа му всички имейли между него и Анджела. Истинските имейли. Онези, които работодателят на Анджела е открил, са фалшиви.

— Ще го направя.

— И провери района зад сградата, в която е живял Рот, за следи от автомобилни гуми. Бившата му жена смята, че е видяла кола, паркирана там в понеделник вечерта, точно преди той да умре.

Хеъруд поклати глава.

— Какво? Не й ли вярваш?

— Не става въпрос за това. Сетих се колко ядосан беше шефът, че искам да разследвам една смърт като убийство. А сега ще трябва да му кажа, че не става въпрос за един, а за два случая.

— Ще ти предложа нещо, което ще подслади горчивия хап. Можеш да му кажеш, че напускам града.

— Така ли? Кога?

— В този момент — изправи се Ричър.

— Защо? Приключи ли?

— Едва сега започвам — усмихна се Ричър.

Джед Стармър седя на стената толкова дълго, че слънцето накрая се премести по небосклона и потопи мястото около него в дълбока сянка. Момчето погледна часовника си. Автобусът тръгваше след десет минути. Не можеше да отлага повече. Трябваше да вземе решение.

Напред? Или назад?

Да се качи? Или да се обади?

Джед не знаеше какво да прави. Паниката стисна гърлото му и започна да го задушава. Той не можеше да диша. Но само за секунда-две. После сякаш преглътна страха си. Вече бе изминал дълъг път. Съвсем сам. Без да се нуждае от каквото и да било. Качеше ли се на автобуса, щеше да остане само за още два дни. Дори за по-малко. Щеше да издържи без дрехи за смяна. Загубата на раницата определено бе неприятна, но не бе катастрофа. Нямаше причина да се отказва. Джед все още разполагаше с четката си за зъби. И с триста долара.

Той се изправи. Взе монетите и ги прибра в джоба си. Единственото, с което не разполагаше, бе време. Трябваше да си купи нещо за ядене. Умираше от глад, но храната щеше да почака. А това си имаше и хубава страна. Така щеше да спести и парите да му стигнат за по-дълго. Докато пристигне в Далас. Щеше да издържи дотогава. Бе свикнал да гладува. Това бе единственото, за което можеше да благодари на приемната си майка.

Джед хукна по стъпалата и измина тичешком разстоянието до автогарата. Влетя във фоайето, проправи си път сред пътниците, които се движеха бавно, но спря, преди да излезе на стоянката. Той забеляза автомат за продажби, долепен до срещуположната стена. Близо до обществените телефони. Денят бе горещ. По-горещ, отколкото Джед бе свикнал. Той бе тичал под палещите лъчи на слънцето. А автоматът бе пълен с какви ли не напитки.

Да пътува без храна бе едно. Но водата бе нещо съвсем друго. Джед бе прочел някъде, че липсата на вода се отразява неблагоприятно на здравето. Засяга вътрешните органи. Причинява трайни увреждания. Джед не искаше да започне новия си живот слаб и болнав. Но не искаше и да пропусне автобуса. Вратите се затваряха малко преди да настъпи часът за заминаване. Той бе видял това да се случва в Ел Ей преди цяла вечност. Всъщност вчера. Джед погледна часовника си. Прецени, че рискът си заслужава. Извади шепа монети от джоба си. Пъхна ги една по една в отвора на автомата, без да откъсва поглед от сумата на дисплея. После грабна бутилката и хукна към автобуса.

Джед изкачи стъпалата на един дъх и вратите на автобуса се затвориха със съскане, преди момчето да измине и две-три крачки по пътеката. Той се настани на старото си място. Облегна се на прозореца. И изведнъж се почувства беззащитен без своята раница. Уязвим. Липсваше му усещането, което му придаваше поставянето й в скута му. Джед би дал всичко, за да я прегърне отново, без да се интересува дали ще заприлича на дете, или не.

— Здравей, приятел!

Джед подскочи от изненада. Някой бе седнал до него. Леко мърляв и опърпан младеж, може би на осемнайсет години. Джед го позна. Той се бе качил на автобуса още в Ел Ей. И бе седял някъде отзад. Отначало Джед бе решил, че младежът пътува с компания, но сега не бе сигурен.

— Какво става? — попита младежът.

— Нищо — отвърна Джед.

Непознатият се приведе към него.

— Загазил ли си?

— Аз ли? Не. Защо?

— Полицията ли те търси?

Джед имаше чувството, че стоманен пояс стяга гърдите му. Сърцето му заби учестено.

— Полицията? Разбира се, че не. Защо да ме търси?

— Всичко е наред. Можеш да ми кажеш. Затова ли се качи в последния момент? Изчака ченгетата да си тръгнат, нали?

— Те са били тук? В автобуса?

Младежът кимна.

— Нямах представа. Аз просто… забавих се…

— Да бе — намигна му младежът. — Забавил се бил. Аз съм на твоя страна.

— Добре, ченгетата са били тук. Но не са търсили мен.

— Сигурен ли си? Защото имаха снимка. Стара. Отпреди четири или пет години. Но момчето на нея определено приличаше на теб. Предполагам, че никой друг не направи връзката. Дойде нов шофьор, а тези старчоци в автобуса сигурно са полуслепи. Аз обаче зацепих.

Джед преглътна с усилие.

— И какво каза?

— Не се притеснявай. — Младежът потупа Джед по рамото. — Казах, че не съм те виждал.

— Благодаря — отвърна Джед и успя да си поеме дъх най-сетне.

— Няма проблем. — Младежът се замисли за миг и продължи: — Хей, хрумна ми една идея. Може би ще ме черпиш закуска? Когато пристигнем в Далас?

— Да те черпя закуска?

Джед се замисли за парите, които му бяха останали. Момчето не изпитваше особено желание да ги харчи за неща, които не попадаха в категорията „крайно необходими“. Но после му хрумна, че младежът до него спокойно би могъл да набере 911. Той вероятно имаше мобилен телефон. А дори да не се обадеше сега, до Далас имаше още седем спирки, където непременно щеше да има обществени телефони. Затова Джед се усмихна с усилие и отвърна:

— Разбира се. С удоволствие.

— Чудесно! — Младежът стана, стъпи на пътеката и тръгна към своето място. — Винаги огладнявам от дълго пътуване. До по-късно…