Без план Б

6

В началото на уличката се появи кола. Черен седан. Лъскав. Елегантен. Беемве. Ричър позна синьо-бялата емблема на капака. Той бе прочел някъде, че тя символизира небе и облаци. И свързва компанията с нейните корени като производител на самолетни двигатели. Ричър нямаше представа какъв модел е колата. Той не се интересуваше от тези неща.

Колата продължи напред. Зад волана седеше мъж със сив суичър. Той намали скоростта, свали прозореца и каза:

— Дръж ръцете така, че да ги виждам. И направи крачка встрани.

Ричър не помръдна.

Шофьорът изключи от скорост и форсира двигателя. После натисна педала на газта два пъти, три пъти, изчака ревът на мотора да заглъхне и повтори:

— Казах да отстъпиш встрани.

Ричър не помръдна.

Колата бе на три метра от него и на два и половина от стената. Онзи тип продължаваше да лежи в безсъзнание на една педя от краката му. Явно бе приятел на шофьора. Което обясняваше защо шофьорът настоя Ричър да направи крачка встрани. За да не нарани и двамата.

Ричър не помръдна.

Колата потегли бавно. Шофьорът завъртя леко волана и продължи напред, докато разстоянието между Ричър и предната броня не стана малко повече от метър. Тогава шофьорът изправи волана и натисна газта. Колата полетя напред. Шофьорът придържаше волана с дясната си ръка. С лявата хвана дръжката на вратата. Той отвори вратата докрай и я задържа така, сякаш бе средновековен рицар на кон, който се опитва да блъсне своя противник с щита си. Да го събори на земята. Или най-малкото, да го накара да напусне позицията, в която се намира в безопасност.

Ричър не отстъпи назад. Вместо това направи крачка напред. Към колата. Вдигна коляно и заби възглавничките на стъпалото си във вратата. Вложи цялата си сила в този ритник. Цялата си тежест. Ударът попадна в центъра на вратата. Ламарината хлътна, проскърца и се деформира. Вратата се затвори рязко. Колата профуча покрай Ричър, след което поднесе надясно. Шофьорът се бореше с волана. Натисна силно спирачката, но закъсня. Предният десен калник се заби в контейнер за боклук, разположен на отсрещната страна на уличката. Фарът се пръсна на парчета. Шофьорът включи на задна и отново даде газ. Завъртя волана и колата отново поднесе за миг, след което продължи по права линия. Задният й ляв ъгъл се изравни с краката на Ричър. Мъжът на земята нямаше да пострада. Той лежеше в безопасност под задната броня. Ричър обаче нямаше да се измъкне. Не и при този ъгъл. Той щеше да бъде размазан в стената.

Ричър обаче се хвърли напред, претърколи се веднъж, след което се изправи. Колата се блъсна в стената. Посипа се счупено стъкло. Парчетата покриха гърдите и корема на мъжа, който още не бе дошъл на себе си. Те обаче не бяха достатъчно остри, за да пронижат дрехите му. А ударът не бе достатъчно силен, за да не позволи на колата да помръдне.

През цялото това време шофьорът не се бе надигнал от седалката си. Това бе разбираемо. Той постъпваше умно, като избягваше ръкопашния бой. Но не направи опит и да стреля. Ричър предположи, че целта му е да представи всичко като злополука. Което щеше да бъде малко подозрително предвид близостта с кръстовището, на което автобусът бе прегазил Анджела Сейнт Врейн. Но по-малко подозрително от смъртоносна огнестрелна рана.

Ръцете на Ричър не бяха вързани от подобни ограничения. Той извади пистолета, който бе взел от мъжа на земята, и заобиколи автомобила. Прицели се в страничния прозорец на предната дясна врата. Шофьорът видя какво се случва и колата полетя напред. Вместо в страничния трите изстрела на Ричър попаднаха в задния прозорец. Първият превърна стъклото в паяжина от матови кристалчета. Вторият събори прозореца върху задната седалка. Третият удари нещо вътре. Ричър не се съмняваше в това, но не бе сигурен дали е шофьорът, подглавникът, или друг елемент от салона.

Колата спря. Но само за миг. После грейна единствената оцеляла светлина за заден ход. Гумите изпищяха. И беемвето полетя назад. Ричър натисна спусъка още три пъти. Всички куршуми попаднаха в шофьорската седалка. Но колата продължи. Право към Ричър. Без да забави. Без да завие. Шофьорът явно се бе смъкнал ниско на седалката. Може би до половината й височина, ако бе достатъчно дребен. Ричър предположи, че е използвал камерата за заден ход, за да гледа накъде да завие. Той вдигна пистолета и се зачуди къде ли е обективът, но бързо прогони тази мисъл. Нямаше време. Ричър се престори, че тръгва наляво, след което се втурна надясно с намерението да стреля отново през десния прозорец. Беше близо. Още секунда-две и щеше да има отлична видимост. Тогава щеше да приключи с този нещастник. Това бе сигурно.

Шофьорът зави рязко надясно. Ричър се оказа притиснат към стената от едната страна. Тръгнеше ли в другата посока, колата щеше да го удари. А също и ако се втурнеше напред. Или назад.

Колата се движеше бързо. Задната броня бе на сантиметри от Ричър.

Той нямаше накъде да се измъкне.

Освен нагоре. И то ако реагираше в точния момент.

Ричър пъхна пистолета в колана си. Изчака още една частица от секундата. Скочи върху капака на багажника и се стовари върху него. Силно. С двата крака. После протегна ръце високо над главата си. Пръстите му докоснаха метал. Грапаво студено желязо. Част от аварийното стълбище. Стъпало от най-долната секция. Сгъната в хоризонтална, или „спяща“ позиция, както я наричаха, досущ като шведска стена в училищен спортен салон. Ричър се хвана за металния прът. Стисна здраво. И вдигна крака над покрива на колата.

За малко да успее. Върховете на пръстите му се закачиха в горната част на рамката на липсващия заден прозорец. Силната болка от удара прониза глезените и коленете, прекоси цялото му тяло, премина по ръцете и дланите и достигна върховете на пръстите му. Които разхлабиха хватката си. Макар и съвсем малко. Ричър обаче не се пусна. Той стисна още по-здраво. И видя как покривът на колата минава под него. Ричър изпъна крака, готов да скочи, да се завърти и да стреля отново. Този път през предното стъкло. В шофьорската седалка. И този път противникът му нямаше къде да се скрие.

И чу шум някъде над главата си. Причината бе метал, който стенеше, скърцаше, усукваше се, разкъсваше се. Отекна нов звук, силен и рязък като изстрел. Последван от втори. И трети. Източникът им се криеше някъде в желязната конструкция. Нещо над главата на Ричър се разпадаше. Може би заради теглото му, допълнено от удара в колата. А може би просто аварийното стълбище не бе поддържано така добре, както изглеждаше от земята. Нищо чудно дебелите пластове боя да прикриваха някакви структурни дефекти. Но каквато и да бе причината, стоманените подпори, които свързваха долните стъпала с металната площадка на горното ниво, се разпадаха. Цялата секция започна да вибрира. Да се тресе. Да се накланя навън в посока, противоположна на сградата. Десет градуса. Петнайсет. Аварийното стълбище застина за миг. Намери нова равновесна позиция. Наклонена надолу. Под ъгъл, който болтовете, с които бе закрепено за стената, не бяха проектирани да издържат. Те се размърдаха в гнездата си. Започнаха да скърцат, да се поклащат, да се тресат и да се измъкват от напуканите тухли по фасадата.

Ричър се досети какво ще последва. Той пусна металния прът. Краката му докоснаха земята. Успя да направи половин крачка, преди масивната метална конструкция да се стовари отгоре му.