Без план Б

15

Сградата, в която бе живял Сам Рот, приличаше на всички останали в квартала. Двуетажна. С каменна фасада. Солидна, но скучна. Симпатична, но обикновена. Нищо в нея не подсказваше, че тук само преди трийсет и шест часа бе умрял човек.

Може би от естествена смърт.

А може би не.

Според Хеъруд причината за смъртта на Рот бе инфаркт. В това нямаше нищо подозрително. Инфарктът често води до смърт. Всяка година само в Съединените щати от инфаркт умират близо 700 000 души. Това е повече от населението на щат като Върмонт. На всеки четиресет и шест секунди инфарктът отнема един човешки живот.

Случаят нямаше да се стори подозрителен на Ричър, ако инфарктът бе единственият фактор. Ако Рот не се намираше в отлична форма и не тренираше редовно. Ако началникът на Хеъруд не бе толкова мързелив. Ако Рот не бе напуснал този свят броени часове преди да се срещне с Анджела Сейнт Врейн. Ако Анджела не бе убита…

Прекалено много ако, помисли си Ричър. И прекалено малко отговори.

Предните фасади на сградите гледаха към широк, потънал в зеленина булевард, но входовете им бяха разположени отзад, в пряка, която бе прекалено тясна, за да бъде наречена улица. Тя бе наскоро асфалтирана. Чиста и поддържана. Имаше дървета и храсти. Повечето сгради имаха тераси или веранди. Тази на Рот например имаше две тераси, покрити с тенти, а между тях бяха разположени чифт врати. И двете бяха боядисани в един и същи нюанс на морскосиньо. Отстрани на всяка имаше паркомясто. И двете бяха заети. Едното от пикап с червени ламарини, хромирани брони и черни стъкла. Другото от малко купе. То бе сребристо, с елегантни форми, а от задната му част излизаше дебел кабел, включен в електрическо табло, монтирано на стената до вратата вляво.

Ако съдеше по адреса, който Хеъруд му бе дал, жилището на Рот бе разположено вдясно. Ричър почука на вратата вляво. Дълбоко в себе си се надяваше никой да не му отвори. Защото да поднесеш някому новината, че любим човек е починал, е доста неблагодарна работа. Ричър знаеше това от личен опит. Не по-малко неприятно е да поднесеш някому новината, че любим човек е убит.

Вратата се отвори след две безкрайно дълги минути. На прага се появи жена с бели три четвърти панталони и синя тениска. Краката й бяха боси. Косата й бе руса, прошарена тук-там от сребристи нишки, дълга може би до раменете. Жената я бе събрала отзад, на тила, и я бе вързала на опашка с най-обикновен ластик. Лицето й бе призрачно бледо с изключение на тъмночервените кръгове под очите. Ричър предположи, че тя е на около четиресет и пет, макар да му бе трудно да прецени възрастта й предвид обстоятелствата.

Жената огледа Ричър за миг, след което каза:

— Сам не е тук. Той е…

— Знам — прекъсна я Ричър. — Не търся Сам. Трябва да говоря с вас.

Жената сякаш не го чу.

— Сам… Разбирате ли, случи се нещо и Сам… той…

— Всичко е наред. Знам за Сам. Вие ли сте Хана? Хана Хамптън?

Жената примигна, след което кимна.

— А вие кой сте?

— Казвам се Ричър.

— Какво искате?

— Познавате ли жена на име Анджела Сейнт Врейн?

— Анджела? О, господи! Трябва да й кажа за Сам.

— Познавате ли я?

— Дали я познавам? По-скоро, познавах я. Не съм я виждала от години. Тя се премести в Мисисипи. О, господи! Дани! Трябва да кажа и на него.

— Дани?

— Дани Пийл. Той също замина. Той уреди Анджела да започне работа.

— Сам познаваше ли Анджела?

— Разбира се. Те работеха заедно. Преди няколко години. Сам й беше шеф… или по-скоро ментор.

— А Сам познаваше ли Дани?

Хана кимна.

— Те поддържаха ли връзка помежду си? — попита Ричър.

— Дани не особено. Анджела от време на време. Тя понякога се обръщаше към Сам за съвет. Относно работата й. Но защо ми задавате всички тези въпроси?

— Сам и Анджела общуваха ли през последните дни?

Хана се замисли.

— През уикенда. Тя му изпрати някакви неща по имейла.

— Какви неща? Служебни? Лични?

— Служебни.

— Сам спомена ли за какво става въпрос?

— Някаква счетоводна глупост. Анджела не знаеше какво да прави. Тя беше разстроена… превъзбудена. Често й се случва. Сам не биваше да се забърква този път. Казах му да я остави да се оправя сама. И без друго си имаше достатъчно работа. Но, не. Сам си беше такъв. Никога не отказваше на приятел.

— Каква счетоводна глупост?

— Нямам представа. Някакви числа не съвпадаха. Сам не навлезе в подробности — каза Хана и замълча за момент, след което възкликна: — Чакайте! За какво е всичко това? Започвате да ме плашите. Какво става с Анджела? Какво искате от мен? Не ми ли кажете, няма да отговарям на повече въпроси.

— Хана, имам новини — отвърна Ричър. — Свързани с Анджела. И това не са добри новини. Можем ли да седнем някъде?

Хана отстъпи крачка назад.

— Кой сте вие?

— Казвам се Ричър. Помните ли полицай Хеъруд? Разговаряли сте вчера. Не се съмнявам, че ви е оставил визитката си. Позвънете му. Той ще гарантира за мен.

Вратата се затвори и две минути по-късно се отвори отново. Хана покани Ричър с жест да влезе вътре. Той я последва и се озова в дневната на апартамента й. Стаята бе просторна, обзаведена с мебели от светла дървесина, тапицирани в нежни, пастелни тонове. Имаше две ниски библиотеки и малък телевизор в ъгъла. Покрай овалната трапезна маса със стъклен плот бяха наредени бели кожени столове. В далечния край имаше кухненска част, разположена зад барплот с два високи стола до него. Хана прекоси дневната и се настани на единия. Ричър последва примера й и седна на другия.

Хана опря лакти на плота и заяви:

— Сега ще ми кажете, че Анджела също е мъртва, така ли?

— Откъде знаете? — попита Ричър.

— Хеъруд ми каза, че сте били полицай. В армията. На вратата ми звъни полицай. Първо ме пита за някого, а после заявява, че носи лоши новини. Е, не е нужно да си гений, за да се досетиш за какво става въпрос. Какво се е случило с Анджела?

— Блъснал я автобус.

— Сериозно?

Ричър кимна.

— Съжалявам. Нещастен случай ли е било?

— Не.

— Чакайте! Да не би… Тя не…

— Не е скочила пред автобуса? Точно така.

— Убили ли са я? Това е ужасно! Казах й да не ходи в Мисисипи. Хората там са луди, нали знаете.

— Случи се тук, в Джерардсвил.

— Не! Не мога да повярвам! Кога?

— Вчера.

— Какво е правила Анджела вчера в Джерардсвил?

— Полицията смята, че е дошла да се види със Сам.

— Защо? Той й помагаше с онзи счетоводен проблем, но по телефона или по имейла. Нямаше нужда Анджела да изминава целия този път.

— Според ченгетата между тях е имало нещо.

— Какво… връзка ли?

Ричър кимна.

Хана поклати глава.

— Абсурд!

— Сигурна ли сте?

— Хиляда процента. Разбирате ли, първо, ако Сам проявяваше интерес към някоя жена, щеше да ми каже. И второ, ако Сам търсеше интимност, щеше да се обърне към някой като вас, а не като Анджела.

— Хората около него знаеха ли за предпочитанията му?

— Той работеше в затвор. Започна, когато бе на осемнайсет. Преди трийсет години хората криеха подобни неща. Особено в работна среда като неговата.

— Затова ли се разведохте?

— Затова се оженихме. По онова време нещата бяха различни. И за двама ни. Работехме заедно. Той беше надзирател. Аз пък работех за благотворителна организация, която помагаше на бивши затворници да се адаптират към живота навън. Стори ни се логично. Но постепенно отношението на обществото се промени. Стана по-добро. Или така поне смятахме.

— Разбирам. Но има нещо странно. Видях доста имейли, които Сам и Анджела са си разменили в продължение на няколко седмици. Двамата са си уговорили среща вчера.

Анджела се изправи.

— Хакнали сте имейла на Сам, така ли?

— Не. Видях разпечатки, изпратени от работодателя на Анджела.

Хана се замисли за момент.

— Вчера Сам не беше на работа. Спомена, че си е взел почивен ден. Ако Анджела е била в града, моментът е бил подходящ да се срещнат. Но нищо повече. Повярвайте ми.

— А имейлите, които видях?

— Възможно ли е някой да се е представил за Сам онлайн, за да подмами Анджела тук? Ако са искали да я убият? Педофилите го правят непрекъснато. С децата, имам предвид. А Анджела познаваше Сам. Имаше му доверие. Някой лесно би могъл да използва неговата самоличност, вместо да измисля нова, за да накара Анджела да дойде в града.

— На теория звучи добре, но не се връзва. Анджела е инициирала тази среща. Искала е да разпали някогашната страст.

— Нямаше никаква страст. И не би могло да има.

— Възможно е този счетоводен проблем, който са обсъждали, да се е оказал по-сериозен от очакваното. Възможно е да са си уговорили среща, за да анализират ситуацията. Ами ако Анджела е донесла документи, които да покаже на Сам? Или някакви улики? Някой обаче е разбрал и е решил да ги спре. Затова е подменил истинските имейли с фалшиви.

— Кой би могъл да го направи?

— Колега, извършил злоупотреби. Шеф, взел подкупи. Доставчик, отмъкнал пари от работодателя на Анджела. Кандидатите са много.

— Добре — вдигна рамене Хана. — Но не съм сигурна, че някой е написал онези фалшиви имейли. Защо да си прави труда? Защо просто не изтрие истинските?

— За да се застрахова. Последният фалшив имейл от Анджела внушава, че ако Сам не отвърне на чувствата й, тя ще се самоубие. Онзи, който я блъсна пред автобуса, се е погрижил да създаде илюзията, че тя го е направила по своя собствена воля. Ето защо полицията не желае да разследва случая по-задълбочено.

— Ако Сам не беше получил инфаркт, щеше да се срещне с Анджела. Щеше да я почака известно време. А когато научеше, че се е самоубила, какво ли щеше да направи? Да предположи, че не е издържала на напрежението? Нищо чудно.

— Хана, да сте забелязали някой непознат да се навърта наоколо през последните дни? Някой, когото сте видели за първи път? В неделя или понеделник? Може да е седял в колата си.

— Чакайте малко… Още разсъждавам върху вашата идея. Би могло да се получи. Заслужава си да се обмисли. Сам би могъл да приеме, че смъртта на Анджела е самоубийство. Особено след като не е видял доказателствата, които тя е донесла. Той не би разбрал и за фалшивите имейли, тъй като те не биха се появили в неговия компютър. Сам със сигурност не ги е получил, тъй като в противен случай щеше да се запита какво, по дяволите, става тук.

— Той не е получил фалшивите имейли, но какво се е случило с истинските?

— Предполагам, че би трябвало да са в компютъра му.

— Имате ли ключ за апартамента му?

— Разбира се. Защо?

Ричър се изправи.

— Трябва да видя този компютър. И то веднага.