Без план Б

22

Ричър се събуди в пет и петнайсет в четвъртък сутринта. Взе си душ. Облече се. И излезе пред хотела точно в шест без десет. Застана отвън, както се бяха уговорили. От Хана Хамптън нямаше и следа. От пикапа на Сам Рот също.

Първоначално той реши да отиде на рецепцията и да попита кога Хана е напуснала хотела, но после се отказа. Нямаше смисъл. Независимо дали тя си бе тръгнала преди пет минути, или преди пет часа, пак нямаше да може да я настигне. Дори да разполагаше с кола, пак не би тръгнал след нея. Участието в тази мисия бе на доброволен принцип. Ако Хана се бе разколебала, по-добре щеше да е да не идва. Ричър щеше да направи грешка, ако я вземеше със себе си.

На бензиностанцията отсреща нямаше никакви коли, затова той тръгна пеша. Магистралата минаваше на няколкостотин метра от нея. Той предположи, че стигне ли разклона, лесно ще се намери кой да го качи. Рано сутринта, преди пътищата да се натоварят, имаше голям поток от камиони. Ричър се надяваше да попадне на шофьор, който си търси компания. Който си търси малко пари за гориво. Или събеседник, който да го държи буден след дългата нощ зад волана.

Слънцето вече се издигаше над хоризонта, но пейзажът не изглеждаше по-приветлив в сравнение с предишната вечер. Земята бе все така равна, суха и пожълтяла, скучна и безлична. Ричър предположи, че е изминал двеста метра, макар всичко наоколо да беше толкова еднообразно, че той имаше усещането, че не е помръднал и една крачка. Ричър забърза, но след няколко секунди спря. Чу някакъв шум зад гърба си. Дизелов двигател, който тракаше като влакова композиция.

Хана Хамптън отби от пътя и свали прозореца на дясната врата.

— Какво става? — попита тя. — Защо тръгваш без мен?

— Реших, че ти си тръгнала без мен — отвърна Ричър.

Хана погледна часовника си.

— Още няма шест. Разбрахме се да се срещнем в шест.

— Стар навик — сви рамене Ричър. — Там, откъдето идвам, казваме, че дойдеш ли навреме, значи си закъснял. Както и да е… Ти къде ходи? Мястото не ми се струва подходящо за сутрешни разходки.

— За кафе. — Хана посочи двете огромни чаши, напъхани в стойките в централната конзола. — Реших, че обичаш кафе. Но машината в бензиностанцията отсреща не бе почистена, продавачът закъснял. Наложи се да отида на друго място, на километър и половина от тук. Сгреших ли?

— В никакъв случай. — Ричър отвори вратата и се качи. — Много обичам кафе. Да не говорим, че чашата кафе гарантира далеч по-приветливо посрещане от пистолета вчера.

Джед Стармър се събуди два часа след Ричър. Намираше се в автобус на „Грейхаунд“. Но не в този, с който бе пристигнал от Ел Ей. А в друг, който пътуваше на изток и в момента приближаваше границата между Тексас и Луизиана.

Ако Джед бе самичък, можеше и да не стигне до автобуса. Той нямаше никакъв спомен да е идвал на себе си и да е ставал от пода на онази автогара в Далас. Спомняше си само, че се бе свестил на пластмасов стол, опрял глава на масата. Младежът от задната седалка на предишния автобус седеше срещу него. Между тях бяха оставени две табли, отрупани с храна. Луксозното меню с допълнителна порция лучени кръгчета и огромни чаши кока-кола. Точно това, което бе поръчал Джед. Точно това, което се бе опитал да плати, когато бе осъзнал, че парите му са изчезнали. Сега Джед реши, че най-вероятно е сбъркал. Парите сигурно още бяха в джоба му. Той изпита облекчение. Пъхна ръка в джоба си с надеждата върховете на пръстите му да докоснат банкнотите. За да се увери, че те са там. Джобът му обаче си оставаше все така празен. Джед изглеждаше объркан.

Младежът от автобуса каза:

— Ако се чудиш за храната, аз я платих.

— О! — възкликна Джед, който се опитваше да събере мислите си. — Благодаря…

— Кажи ми нещо. И не ме лъжи. Будалкаш ли ме?

— Какво? Не… Чакай… не разбирам.

— Каза, че ще платиш. Поръча храна. А после ме остави да платя сметката.

— Не го направих нарочно.

— А онзи припадък? Трябва да получиш „Оскар“ за него.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Наистина ли беше убеден, че имаш пари?

— Имам пари… имах. Сега вече нямам.

— Колко бяха?

— Триста долара.

— В какви банкноти? Десетачки? Двайсетачки? Петдесетачки?

— Двайсетачки.

Младежът поклати глава.

— Солидна пачка. Кога я извади за последен път?

Джед се замисли за момент.

— В Ел Пасо. Купих си вода. Не! Чакай. Водата беше от автомат, не използвах банкноти. Трябва да е било в Ел Ей. Във вторник. Тогава си купих билета и бургер.

— Цялото снопче банкноти ли извади? Или само толкова пари, колкото ти трябваха, за да платиш?

Джед сви рамене.

— Май извадих всичките.

— И прибра остатъка в джоба си?

— Да.

— Някой видя ли в кой джоб ги слагаш?

— Не знам… Възможно е, вътре беше пълно с хора.

— Някой застана ли близо до теб? Блъсна ли се в теб? Осъществи ли какъвто и да било контакт?

— Не. Чакай! Да. Онзи човек, който намери билета ми. Изпуснах го и… О!

— Точно така! О! Говори ли с този човек? Той зададе ли ти някакви въпроси?

— Разменихме няколко думи. Той каза, че ще пътува със същия автобус като мен, но после не се качи. Сега разбирам защо.

— Каза ли му къде отиваш?

— Не съвсем. Нищо точно не казах. Защо?

— Няма значение. А сега почвай да ядеш, преди всичко да изстине.

Младежът изяде всичко от таблата си и изчака Джед да навакса с храната.

— Добре — усмихна се той. — А сега да те закараме в болница. Трябва да те прегледат. Здравата си удари главата при падането.

— Не! — Джед погледна часовника си. — Следващият ми автобус тръгва след десет минути. Освен това съм добре.

— Трябва да звъннеш на деветстотин и единайсет и да съобщиш за онзи тип в Ел Ей.

Джед поклати глава.

— Трябва да подадеш сигнал. Да му попречиш да ограби още някого.

— Няма смисъл. Прекалено късно е. Той отдавна е изчезнал.

— Притесняваш се да позвъниш в полицията, нали? Опитваш се да избегнеш евентуална среща с ченгетата. Какво има?

— Не ме е страх. Просто нямам време.

— Загазил си.

— Не съм, казах ти.

— Какъв е проблемът тогава? Избягал си от вкъщи? Това ли е?

Джед отново поклати глава.

— Не. Не бягам от никого. Просто… местя се в друг щат.

— Наистина ли? Къде? Как? Къде ти е багажът? Какво ще правиш, когато пристигнеш там?

— Не знам.

Това са логични въпроси, помисли си Джед. Всъщност само две неща имаха значение. Къде щеше да спи вечерта, след като автобусът пристигнеше. И как щеше да продължи пътуването си на следващата сутрин. Два проблема, пред които бе изправен от самото начало. Сега обаче решаването им ставаше по-трудно, тъй като вече не разполагаше с пари. Но все щеше да измисли нещо. Част от седалките около него бяха заети от спящи хора. Идеята не го изпълни с въодушевление, но и той можеше да направи същото на автогарата в Джаксън. Нищо нямаше да му стане. А после Джед се сети за онази табела, която бе видял отвън. За автобуса до затвора. След като в Тексас имаше такава услуга, нищо чудно и Мисисипи да предлагаше нещо подобно. Това можеше да се окаже неговото спасение. Ако успееше да убеди шофьора да го качи гратис. Джед вдигна поглед и се усмихна с усилие.

— Не се притеснявай. Ще се оправя.

— Желая ти успех. Ти си смело хлапе. — Младежът погледна Джед за момент, след което извади от джоба си две банкноти от по десет долара и ги плъзна по масата. — Ето, вземи. Само толкова мога да отделя. Вземи ги, но този път не позволявай някой да ти ги открадне.

Навигацията в телефона на Хана Хамптън ги поведе на юг, докато отминаха Амарило. След това магистралата зави леко на изток. Щяха да пресекат щата по диагонал, преди да стигнат до Далас. А от там щяха да се насочат директно към Мисисипи. Още няколко спирки за гориво и кафе, помисли си Ричър. Още няколко часа, в които да послуша музика. Освен ако на Хана не й се приискаше да говори. И двата варианта го устройваха. Ричър наклони седалката още малко назад, затвори очи и се намести удобно. Нямаше какво друго да прави, докато пътуваха. Но щом пристигнеха, това непременно щеше да се промени. Което също го устройваше.

Мястото на срещата, избрано от човека, с когото Лев Емерсън се бе свързал, се оказа кафене в Сейнт Луис, Мисури. Същият град като при първата им среща. Но различно място. И все пак същият начин на мислене. Публично място. Шумно. Никой не би могъл да подслуша или запише разговора им. А и Емерсън не би могъл да му навреди физически, не и пред толкова свидетели. Човекът бе предпазлив. Това бе очевидно. Но все пак бе пропуснал един детайл. При предишната им среща Емерсън не бе имал представа как изглежда той. И не бе имал друга възможност, освен да го изчака отвън, както се бяха уговорили. Сега вече щеше да го познае без проблем. Ето защо Емерсън реши да заложи капана си отвън.

Когато работиш с химикали, както правеше Емерсън, намирането на малко хлороформ е детска игра.

Преди да потегли от Чикаго, той бе напоил парцал с хлороформ, след което го бе прибрал в плътно затворен найлонов плик. Бе изчислил времето за тръгване и пътуване така, че двамата с Грейбър да пристигнат в търговския център, в който се намираше кафенето, час преди срещата. Той спря точно до входа на паркинга. Така можеше да наблюдава всички пристигащи автомобили. Човекът, когото очакваше, пристигна със сребрист мерцедес. Емерсън включи на скорост и го проследи до срещуположния край на паркинга. Спря на съседното място. Грейбър изскочи от колата с пътна карта в ръце. Той спря мъжа и го попита как да стигне до индустриалната зона в покрайнините на града. Емерсън се промъкна от другата страна. В ръцете си държеше парцала с хлороформ. Той заобиколи микробуса. Приближи се зад мъжа. Притисна парцала върху носа и устата му. И пое тежестта му, като не му позволи да се свлече на земята. Грейбър мина покрай тях и се качи в товарния отсек. Емерсън замъкна към вратата отпуснатото тяло. Грейбър хвана мъжа за раменете, Емерсън — за глезените, и двамата успяха да го вмъкнат вътре. Емерсън затвори вратата и огледа набързо паркинга. Цялата операция бе отнела девет секунди. Никой не бе видял нищо.

Деймън Брокман влезе в офиса на Бруно Хикс и седна на един от столовете за посетители, наредени пред голямото дървено бюро.

— Току-що проведох много интересен телефонен разговор — каза той. — Спомняш ли си Лорънс Озборн?

Хикс остави химикалката.

— Лютивия Лари? Който обичаше да използва лютив спрей? Разбира се. Свестен тип. Дойде при нас от Канзас Сити, а после се пенсионира преждевременно. Астма, нали?

— Точно така. Познай кой е почукал на вратата на Лари?

— Кажи ми.

— Онова хлапе. Журналистчето, което се е побъркало на тема смъртни случаи от злоупотреба с наркотици.

— Защо е ходил при Лари?

— Явно разговаря с всички, които уволнихме, след като поехме това място. Надява се те да не са лоялни към нас и да разкрият някоя мръсна тайна.

— Но никой от тях не знае нищо.

— Точно така.

— Освен това не сме уволнявали Лари.

— Но хлапето не го знае.

Хикс потропа с пръсти по бюрото.

— Това не ми харесва. Ако хлапето обикаля бившите ни служители, кой знае какво може да открие. Не го искам тук утре. Прекалено е любопитно и може да ни създаде проблеми. Време е да се отървем от него.

— Съгласен — усмихна се Брокман. — Знам лесен начин да го направим.

— Как?

— Лари казал на хлапето, че може би ще успее да събере компромат срещу нас, но му трябва време да помисли. Обещал му да се свърже с него, ако реши да му сътрудничи. А после ми се обади, за да ме предупреди какво става. За да ме пита как да процедира. Ето какво си мисля… Ще оставим Лари да се свърже с хлапето и да го прати за зелен хайвер.

— Как по-точно?

Брокман сви рамене.

— Ще го прати някъде далече. Нямам представа къде. Сан Франциско. Кий Уест. Подробностите нямат значение. Все ще измислим нещо. Важното е да го направим сега, за да може хлапето да напусне града още тази вечер или най-късно утре сутринта.

Хикс взе химикалката и започна да я върти между пръстите си.

— Добре. Това ми харесва. Да го направим. Само трябва да измислим нещо убедително.