Без план Б

7

През първите петнайсет години от живота си Джед Стармър никога не бе мислил за смисъла на закона.

Той знаеше, че съществуват закони. И разбираше, че те по някакъв неведом механизъм оформят и управляват света около него, но го правят по невидим и абстрактен начин, наподобяващ действието на гравитацията или магнетизма. Джед знаеше, че нарушаването на законите води до последствия. Глоби. Наказания. Все неприятни неща. Той бе виждал затворници в оранжеви гащеризони, които събират боклуци край магистралата. И бе слушал и предупрежденията на своите приемни родители относно центъра за настаняване на малолетни престъпници. От там човек попадаше в затвора. И накрая в ада. Но въпреки това Джед не се вслушваше в подобни предупреждения. Те не се отнасяха за него. Той не се канеше да обере банка. Или да открадне кола. Джед дори не бягаше от час… или поне не го правеше често. Хлапето си имаше други притеснения. Например да не го изритат от къщата и да се наложи да живее на улицата. Или как да не го намушкат или прострелят всеки път, когато отива някъде.

Възгледите му за живота се промениха напълно на петнайсетия му рожден ден. Това бе преди две седмици и два дни. Денят се падна в неделя, затова, щом приемните му родители отидоха на църква, Джед се качи на автобуса и пропътува седем-осем километра, в резултат на което навлезе в Южен Централен Ел Ей, където му бе наредено никога да не стъпва. Той измина последните двеста метра по напукания тротоар с наведена глава, като се опитваше да прикрива страха си и да избягва погледите на евентуалните наблюдатели. Джед изкачи протритите каменни стъпала, които водеха към входа на сградата, в която живееше родната му майка. Втурна се нагоре. Бутна вратата. Бравата бе счупена, но не от днес, а поне от две години. Джед влезе във фоайето и се насочи право към стълбите. Изкачи ги и продължи към края на коридора. Той знаеше, че няма смисъл да звъни, затова почука. И зачака, изпълнен с надежда. С надежда, че майка му ще бъде тук. Че ще бъде трезва. Че ще го познае, дори да не помни кой ден е днес.

Но майка му го позна. Тя дори знаеше кой ден е днес. Умът й бе съвсем бистър. Майка му дори бе облечена. Тя отвори вратата с цигара в ръка, поведе Джед през омарата от синкав дим и го покани в дневната. Щорите бяха спуснати. Беше ужасно разхвърляно. Дрехи. Обувки. Чанти. Книги. Списания. Дискове. Писма. Сметки. Всичко това събрано на няколко купчини в плах опит за внасяне на някакъв ред от човек, който изобщо не е запознат с концепцията за ред. Майка му застана за миг в епицентъра на тази бъркотия и въздъхна, след което посочи дивана. Джед си проправи път и седна в единия ъгъл. Майка му се настани срещу него и угаси цигарата си в пепелника, оставен върху масичката за кафе. Той вече преливаше от фасове. По килима се виеше река от пепел. Жената въздъхна отново и погледна Джед в очите. Тя заяви, че го е очаквала. Че не му е купила подарък, но се радва, че е дошъл, тъй като трябвало да му каже нещо. Всъщност две неща.

Първото бе, че е болна. Майката на Джед имаше рак на панкреаса. Четвърти стадий. Джед нямаше ясна представа от анатомията и физиологията на човешкия организъм. Не знаеше какво прави панкреасът. Не бе сигурен и какво означава числото четири. Но по сълзите на майка си се досети, че то не означава нищо хубаво. Че не й остава много живот. Може би месеци. Може би седмици. Но не повече.

Второто нещо, което майката на Джед му каза, бе истината за баща му. Или поне това, което тя смяташе за истина.

Първата новина изпълни Джед с чувство за вина. Реакцията му го изненада. През годините той бе забелязал, че хората обикновено се разстройват, когато научат, че техен близък роднина се намира на смъртно легло. Но след като измина известно време, Джед осъзна, че не изпитва тъга. Или скръб. Той изпитваше облекчение. Което не бе редно, но това явно бе по-силно от него. Джед имаше чувството, че цял живот е плувал срещу течението със завързана на кръста си тежест. Причинена от тревоги. От непрекъснатия страх, че полицията ще влезе в дома му. И ще донесе трагични новини, свързани с майка му. Че е починала от свръхдоза например или че е убита. Че е открита мъртва в някаква мръсна дупка и тялото й вече е започнало да гние. А той трябва да отиде и да го идентифицира. Или още по-лошо, че майка му ще звънне на вратата. В бог знае какво състояние. Приемните му родители не харесваха майка му. Никак даже. И го показваха съвсем ясно. При всяка възможност. Сега обаче Джед можеше да спре да се тревожи. Той знаеше, че историята на нейния живот приключва. И знаеше кога ще стане това. Тогава въжето с онази тежест на кръста ще бъде прерязано. И Джед най-после ще заплува свободен.

Втората новина оказа съвсем различно въздействие върху Джед. Думите на майка му сякаш хвърлиха светлина върху късче от миналото му, останало скрито до този момент. Откроиха допирните точки между неговия свят и света на закона. Показаха му връзка, която не бе забелязал преди. Нещо много лично. Брънка от верига, която бе оформила цялото му съществуване. И която промени мирогледа му. Изпълни го с решимост никога вече да не нарушава закона. Да се измъкне от омагьосания кръг. Да не позволи историята да се повтори отново и отново.

Тази решимост на Джед продължи точно две седмици. След което се издигна на съвсем ново ниво. В резултат на времето, което Джед бе прекарал онлайн, до като приемните му родители отидоха на неделната служба. Първо, той потърси в интернет повече информация за историята, която майка му бе разказала на рождения му ден. Сред резултатите се открои статия, публикувана в новинарски сайт. Дълъг и подробен разказ за събития, разиграли се преди много години. Джед я прочете внимателно. Обърна внимание на всеки детайл, на всяко несъответствие. И когато приключи, имаше чувството, че в главата му е светнал мощен прожектор. Заслепяващо откровение с мощност един милион вата. Разказът на майка му бледнееше в сравнение с прочетеното. Сякаш тя бе използвала свещ да открои най-важните моменти. Или светещ червей. В резултат на което бе пропуснала същността. Сега Джед не просто видя силата на закона. Той видя и опасността, която носеше тя.

Светлината от новото познание на Джед не озаряваше единствено миналото му. Тя сочеше и напред, за да му покаже какво трябва да направи. Къде трябва да отиде. А това място се намираше далече от дома на приемните му родители. Далече от Калифорния.

Джед посвети цели два дни на планиране. На проучване. На събиране на кураж. Което обясняваше защо в момента, в който Ричър тръгна по онази уличка в Джерардсвил, Колорадо, Джед стоеше пред скрина в спалнята на своите приемни родители. Горното чекмедже бе отворено, старото бельо на майка му бе избутано в ъгъла, за да разкрие снопче двайсетдоларови банкноти. Джед бе изправен пред сериозна дилема. Той се нуждаеше от пари, и то отчаяно. Но не искаше да ги открадне. Не искаше да наруши закона. Затова се опитваше да убеди сам себе си, че вземането им не може да бъде квалифицирано като кражба. Не и ако парите вече са откраднати. В известен смисъл те наистина бяха откраднати. Парите бяха осигурени от социалните служби и по този начин държавата плащаше за храната и подслона на Джед. Всъщност не само за него, но и за останалите три приемни деца, с които живееше той. Въпреки това парите стояха тук, пред очите му, непохарчени, докато четирите хлапета носеха дрехи, които им бяха прекалено малки, и си лягаха гладни всяка вечер.

Джед не искаше да извърши престъпление. Но и не искаше да гладува. Нито да пропътува на автостоп половината страна. Защото независимо какво искаше или не искаше, три неща бяха сигурни. Чакаше го дълъг път. Не разполагаше с много време да стигне до целта. И не можеше да си позволи да закъснее.