Без план Б

23

Единственото обещание, което Лев Емерсън даде, гласеше, че няма да подпали сградата.

Това бе точно обратното на онова, което обикновено се ангажираше да направи, но звучеше логично предвид обстоятелствата. Той се нуждаеше от достъп до някакво помещение. Нещо отдалечено, усамотено. Където никой нямаше да чуе или да види нищо. На някое непретенциозно място. Индустриално. Емерсън се намираше в непознат град, освен това бързаше. Затова той бе позвънил на клиента, за когото току-що бе свършил онази работа в Савана. Човекът притежаваше стар склад в Сейнт Луис. Сградата, разположена близо до реката, пустееше, наоколо също нямаше работещи предприятия. Емерсън познаваше района добре. Преди време същият клиент го бе наел да опожари имота на един съсед.

Когато пленникът на Емерсън дойде на себе си от действието на хлороформа, установи, че лежи по гръб. Беше гол. И лежеше върху студен бетонен под. Мъжът долавяше слаб мирис на бензин. В далечината се виждаха стени. Тухлени. Стари на вид. От тях се лющеше бяла мазилка, наподобяваща тебешир. Таванът, подпиран от ръждиви метални стълбове, се издигаше високо над главата му, целият осеян с петна от влага.

Ръцете и краката на мъжа бяха разпънати встрани. Той се опита да ги помръдне, но не успя. Китките и глезените му бяха вързани с кабели за петнайсет сантиметрови стоманени колчета, забити в земята. Тези колчета бяха строени в безкрайни редици. Само те бяха останали от металните стелажи, демонтирани и претопени, когато логистичната фирма, използвала някога склада, бе обявила фалит. Мъжът задърпа с всички сили. Кабелите се забиха в плътта му, но металните колчета не помръднаха.

Емерсън стоеше от едната страна на пленника, Грейбър — от другата. До краката на мъжа имаше голям пластмасов варел. Върху него бе оставен черпак като онези, с които разливат супа в ресторантите.

Емерсън приклекна и изчака мъжът да обърне глава и да го погледне. А после заговори:

— Предлагам да започнем направо по същество. Знам за теб. Знам за кораба. Задачата ти днес е да ми разкажеш онова, което не знам.

Гърлото на отвлечения бе пресъхнало. Той изрече с усилие:

— Какво не знаеш?

— Не знам кой е доставчикът ви — отвърна Емерсън.

Мъжът облещи очи.

— И аз не знам. Не мога да ти кажа.

Емерсън се изправи и отиде до варела. Взе черпака в една ръка и махна капака с другата. Загреба солидно количество гъст гел с кремав цвят. Върна се при мъжа и изля гела върху слабините му.

Пленникът изпищя и се замята.

— Спри! Какво правиш? Какво е това?

— Мога да ти кажа химичното му название — отвърна Емерсън, — но то едва ли ти говори нещо. Гледал ли си „Апокалипсис сега“?

— Какво? Защо?

— Защото името, с което е известна тази субстанция, е напалм.

— Не може да бъде! Сериозно? Какво, по…

— Това е моя собствена разработка и тя е много по-добра от напалма, който използва армията. Ключовият фактор е да не пестиш бензина. Оригиналната формула гори само няколко секунди. Моята поддържа пламъците в продължение на десет минути. Помисли си хубаво. Усещаш ли го как е залепнал за кожата ти?

Мъжът се замята в опит да се отърси от гела. А той бе гъст и тежък като лепило. Съвсем малка част от напалма падна на земята, останалата упорито стоеше върху кожата му.

Емерсън извади от джоба си кутийка кибрит.

— И така. Ще ми кажеш ли? Откъде получава стоката си твоята организация?

Мъжът замръзна вцепенен. Не бе в състояние дори да си поеме дъх.

— Имаме няколко източника. Получаваме различни неща от различни места.

— Започни с това, което дадохте на сина ми. То откъде дойде?

— Не знам. Честно! Имам само един контакт. Казвам му от какво имаме нужда, а той го доставя, ако може. Нямам представа за кого работи. Така е организирана цялата схема. За повече сигурност. Както той не знае за кого работя аз.

— Името му?

— Карпентър. Така поне се представя, но това може да не е истинското му име.

— Как да се свържа с него?

— Има го в телефона ми. Ще ти дам номера му. Слушай, казвам ти истината. Преди четири седмици Карпентър просто изчезна. Може да се е отказал. ФБР може да го е спипало. Не знам. Но не успееш ли да се свържеш с него, не си мисли, че съм те излъгал.

Грейбър вдигна от пода панталоните на мъжа и извади телефона му от един джоб.

— Парола? — попита той.

Мъжът продиктува няколко цифри.

Грейбър натисна няколко клавиша и попита:

— Карпентър, нали? Имаш негова снимка? Това шега ли е?

— Той не забеляза, че го снимам — отвърна пленникът. — Направих го, за да имам средство за натиск. Не че сега имам полза от него.

— Кой го е грижа за снимката на изчезнал човек? — засмя се Емерсън. — Къде да го открием?

— Не можете — заяви пленникът. — Телефонът е единственият начин да се свържа с него.

— Как тогава изпращате заявките?

— Не ги изпращаме. Не можем. Не и докато с нас не се свърже заместникът на Карпентър. В момента използваме алтернативни доставчици.

— Как плащате на Карпентър?

— Отначало в брой. Напоследък в биткойни. Те са непроследими.

— Кой взема стоката? И откъде?

Мъжът изхърка, после отговори:

— Нямам представа откъде.

— Но имаш представа кой.

Пленникът не отговори.

Емерсън извади клечка кибрит от кутията.

— Добре, добре! Използваме един спедитор. От Виксбърг, Мисисипи. Казва се Лафърти. Той работи сам. Добър специалист е.

— Адрес?

— В телефона.

— Добре. Искаш ли да ни кажеш още нещо?

— Не, нищо! Казах ви всичко! Повече, отколкото трябваше! Моля ви, пуснете ме!

— Всичко по реда си. А стоката за моя син? Ти ли я уреди? Беше ли брънка от тази верига?

Мъжът затвори очи и кимна едва забележимо.

— Искам да го чуя! — нареди Емерсън.

Пленникът отвори очи:

— Да. Аз я уредих. Мога ли да си вървя сега? Ако искате компенсация, мога да я уредя. Аз съм единственият, който може.

Емерсън загреба пълен черпак и изсипа гела върху корема на мъжа. Загреба още един и го изля върху гърдите му. Грейбър върна капака на мястото му и затъркаля варела към изхода. Тогава Емерсън запали клечка кибрит.

— Компенсация? — попита Емерсън. — Не. Но можеш да си вървиш. Да си свободен. Като сина ми, когато приключихте с него. Само че ти ще си тръгнеш по-бързо. Може би с малко повече болка.

Автобусът на „Грейхаунд“, с който пътуваше Джед Стармър, пристигна на автогарата в Джаксън, Мисисипи, в четвъртък, малко след един и петнайсет следобед. Повече от четиресет часа след като бе потеглил от Ел Ей. Четирима души наблюдаваха пристигането му. Двама от тях следяха специално този автобус. Другите двама следяха всички превозни средства, които пристигаха от запад.

Втората двойка работеше в затвора на „Минерва“ в Уинсън. Тя бе пристигнала на автогарата в три следобед. Със специална задача. Двамата мъже бяха отегчени. Уморени. И подозрителни. Подозренията им бяха насочени към другите двама. Те бяха привлекли вниманието им още с появата си във фоайето на автогарата. Другите двама бяха млади. Осемнайсет-деветнайсетгодишни, най-много двайсет и една или две. Те бяха облечени в светли ризи с къси ръкави, разкопчани така, че да се виждат мръсните бели тениски отдолу. И двамата бяха обули къси панталони, и двамата не носеха чорапи. Единият беше със сандали, другият с маратонки, стари и напукани, без връзки. Косата и на двамата бе дълга, рошава, сплъстена. Единият бе блондин, другият — брюнет. И двамата не се бяха бръснали скоро. И двамата не приличаха на порядъчни граждани. Това бе сигурно. Но не то, а езикът на тялото им притесняваше двамата наблюдатели. Младежите не можеха да стоят на едно място. Не можеха да скрият напрежението в ръцете, краката или вратовете си.

Животът на надзирателите в затворите зависи от техните инстинкти. От способността им да забелязват проблемите навреме. Те просто нямат избор предвид обстоятелството, че съотношението между затворници и надзиратели е двеста към едно. Нещата бързо могат да се объркат. А случи ли се това, няма спиране. Не и без да се пролее кръв. Затова, ако двамата от „Минерва“ бяха дежурни, а мърлявите младежи бяха затворници, те щяха да им се нахвърлят незабавно. Без колебание. Щяха да ги натикат обратно в килиите им и да ги оставят в изолация, докато разберат какво са намислили. Колкото и време да бе необходимо. Но тук, в свободния свят, хората от „Минерва“ не можеха да направят нищо.

Освен да наблюдават.

На всеки две-три минути русокосият изваждаше телефона си и забиваше поглед в екрана.

Единият от хората на „Минерва“ смушка партньора си.

— Видя ли това?

— Разглежда някаква снимка — отвърна другият. — Не мога да видя чия. А ти?

Първият поклати глава.

— Ъгълът е много неудобен. Мога да различа само някакъв силует, нищо повече. Но знаеш ли какво означава това? Те не са дошли тук заради човек, когото познават. Търсят непознат.

Вторият се замисли за момент.

— Ние сме тук. Те са тук. Какви са шансовете?

— Ако търсят същия човек като нас, не са тук, за да го спрат. Я им виж габаритите. Чу ли какво е направил онзи с Робърт и Дейв в Колорадо?

— Може би са тук, за да му помогнат. Да му осигурят кола например. Ако търсят същия тип.

— Което е чудесна новина.

— Защо?

— Брокман ни изпрати да спипаме един човек, а ние ще му заведем трима. Би трябвало да ни даде бонус за това.

— Ами ако тези търсят някой друг?

Първият сви рамене.

— Не е наш проблем.

Джед слезе последен от автобуса. Той реши, че предната част на автогарата изглежда приветливо и дори уютно. Фасадата се открояваше с вълнообразни навеси и неонови табели като старовремски киносалон. Задната част на сградата, където слизаха и се качваха пътниците, бе съвсем друго нещо. Тя бе покрита с навес, под който бе тъмно, пълно със сенки. Това място изпълни Джед с лоши предчувствия. Той не искаше кракът му да стъпи там. Затова остана на седалката, притиснал гръб към облегалката. Момчето се преструваше, че просто не е там, но в един момент шофьорът се обърна и го погледна. Джед нямаше избор. Трябваше да приеме неизбежното. Той тръгна по пътеката и слезе бавно по стъпалата.

За хората от „Минерва“ бе очевидно, че Ричър няма да пристигне с този автобус. Както не бе пристигнал и с предишните четиресет и седем, които двамата бяха наблюдавали. Което означаваше, че ще им се наложи да чакат още. Поне още един автобус. Единственият въпрос бе дали щеше да им се наложи да го направят сами. Или дали онези две хлапета щяха да останат. За момента те не проявяваха никакъв интерес към слезлите пътници.

Но само до момента, в който се появи Джед.

Момчето се огледа и забърза към въртящата се врата, която водеше към салона на автогарата. Русият отново погледна телефона си. А после тръгна към Джед.

Застана зад него и хвана лявата му ръка. Изпъна десния си показалец и го заби в бъбрека на Джед. Накрая се наведе и прошепна нещо в ухото му. Тогава и двамата завиха наляво. Към изхода, който водеше към улицата. Тъмнокосият вече бе там. Той се огледа във всички посоки и даде знак на своя колега да продължи. След секунди и тримата изчезнаха от погледите на хората от „Минерва“.