Без план Б

27

Пет думи отекваха в главата на Джед Стармър, докато се криеше зад два контейнера за боклук от другата страна на автогарата на „Грейхаунд“: Аз съм служител на закона.

Гласът на мъжа достигна леко приглушен до мястото, на което лежеше Джед, но момчето бе сигурно в това, което бе чуло. То не разбра само какъв точно служител на закона е този мъж. Непознатият не носеше униформа. Партньорът му също. Затова Джед предположи, че са цивилни полицаи или федерални агенти. Високопоставени. Важни. Джед обаче не се интересуваше към коя точно служба принадлежат те или какъв ранг имат. Момчето бе доволно, че двамата се бяха появили в подходящия момент. То нямаше представа какво искаха онези типове, но бе повече от ясно, че то няма да е нещо хубаво.

Появата на двамата агенти едновременно радваше и ужасяваше Джед. Защото тя означаваше, че те са го издирвали. Момчето стигна до този извод от репликите, които чу. Явно младежът от автобуса се бе обадил в полицията. След като бяха приключили със закуската в Далас. Нали той все подканяше Джед да се обърне към ченгетата, но Джед бе отказал. Явно бе решил да вземе нещата в свои ръце. А това означаваше, че Джед трябва да промени плановете си. Той възнамеряваше да прекара нощта на пейките в автогарата и на следващата сутрин да продължи за Уинсън. Сега обаче не можеше да рискува да остане в града. Не и на обществено място. Джед нямаше избор. Трябваше да изчезне. Незабавно.

Ричър остави атласа, единия пистолет и недопитото си кафе в пикапа при Хана и се върна в бензиностанцията, за да се преоблече. Планът му беше съвсем елементарен. Щеше да отиде на разклона на двете магистрали, да открие следващите двама служители на „Минерва“ и да им даде това, което искаха.

Поне за момента.

Ричър предполагаше, че хората от „Минерва“ ще очакват да се появи с кола или пеша край пътя с надеждата някой да го качи на стоп. Видеха ли го в кола, нещата можеха да се усложнят. Нямаше да могат да го спрат веднага заради процедурата по идентификация, която следваха. Те щяха да го снимат, да изпратят снимката на хората от Колорадо и да изчакат отговора им. Което им оставяше две възможности. Можеха да последват колата му и да я спрат, щом получат потвърждение. Или можеха да останат на поста си и да предупредят своите колеги, заели позиция в покрайнините на Уинсън. И двата варианта не устройваха Ричър. Засичането и избутването на кола от магистралата при висока скорост и оживен трафик криеше рискове. Твърде възможно бе някой да пострада. При това фатално. Жертвите можеха да се окажат невинни шофьори и пътници. Ако онези двамата успееха да предадат информацията по веригата, това също нямаше да е от полза за Ричър. Той щеше да бъде на километри от града, а пристигнеше ли в Уинсън, щеше да се сблъска с нови трудности. Затова най-разумното бе да остане тук, където служителите на „Минерва“ очакваха да го заварят, и да се надява, че от компанията не са наели случайни хора.

От птичи поглед мястото, където се пресичаха двете магистрали, приличаше на голяма главна буква А, завъртяна под ъгъл от четиресет и пет градуса, с леко извита напречна черта. От едната страна минаваше Двайсета магистрала, като извиваше леко на североизток, след като прекосеше реката. От другата страна бе Шейсет и първа, която продължаваше на юг. Напречната черта бе образувана от две отклонения, които свързваха източната част на Двайсета с южната на Шейсет и първа и северната част на Шейсет и първа със западната на Двайсета. Друга важна подробност бе разстоянието между двете разклонения. То бе заето от огромен магазин. Ричър не можеше да прецени по картата към коя верига принадлежи. Но това нямаше значение. Важното бе, че магазинът имаше удобен паркинг.

Планът бе съвсем прост. Хана щеше да отбие върху банкета точно преди отклонението изток-юг. Ричър щеше да слезе от пикапа. Хана щеше да продължи по Двайсета към Джаксън, в случай че някой вече наблюдава маршрута. Тя щеше да напусне магистралата на следващата отбивка, да направи обратен завой и да се върне при магазина, където да изчака Ричър на паркинга. Хората от „Минерва“ щяха да забележат Ричър. Щяха да се опитат да го снимат и да го задържат край пътя или да го качат в автомобил. Усилията им щяха да се увенчаят със същия успех като на колегите им от бензиностанцията. И когато те се окажеха изпаднали в безсъзнание и здраво вързани, Ричър щеше да се спусне по отбивката, да продължи към магазина и да се срещне с Хана.

Планът бе съвсем прост, но се обърка, преди още Ричър да е пристъпил към осъществяването му. Тон изхвърли старите си дрехи в кошче за боклук и се върна при пикапа. Отвори дясната врата, но не се качи. Мястото му бе заето. Там седеше млад мъж, наближаващ трийсетте, облечен във футболна фланелка на европейски отбор, джинси и рокерски ботуши. Косата му бе късо подстригана отстрани, а отгоре бе оставена по-дълга. Младежът имаше и брадичка тип катинарче. В ръката си държеше пистолет. В лявата си ръка. Зиг-зауер Р320 в пясъчен цвят. Ръката му стискаше уверено оръжието, което сочеше в гърдите на Ричър.

Ричър сграбчи китката и дръпна силно. Ръката на непознатия се показа извън рамката на вратата. Миг по-късно Ричър я опря в колонката между двете врати, след което я завъртя и насочи цевта надолу. А после затръшна вратата. Натисна я с цялата си тежест. Мъжът изпищя от болка. Пистолетът падна, изтрака на земята и отскочи под автомобила, паркиран в съседство. Ричър усети как китката поддава, чу как костите й пукат и се чупят. И отвори вратата след секунда. Мъжът бе опрял глава в облегалката. Цялото му лице бе осеяно с капчици пот. Кожата му бе позеленяла. Ричър дръпна назад дясната си ръка. Сви я в юмрук. Гърлото на мъжа бе оголено. Един удар и с него бе свършено.

— Спри! — каза някой.

Гласът дойде от задната седалка. Там се бе настанил друг мъж. На същата възраст и със същото телосложение като онзи със счупената ръка. Той бе облечен в черна тениска. Главата му бе обръсната. Седеше зад Хана, приведен леко напред, опрял револвер в основата на черепа й.

Хана пък седеше с толкова изправен гръб, сякаш се канеше да левитира. Ръцете й бяха изпънати напред. Те стискаха волана толкова силно, че кокалчетата й бяха побелели. Тя се взираше право пред себе си, а на лицето й бе изписана гримаса, която може да се очаква от родител, открил току-що, че децата му тийнейджъри са устроили оргия в дневната.

Револверът изглеждаше миниатюрен в ръката на мъжа. Беше ругер, модел LCR, 22-ри калибър най-вероятно. Оръжие, което обикновено се носи в кобур на глезена. Почти безполезно на по-голямо разстояние, но доста опасно отблизо. Идеално в подобни ситуации. Ако мъжът насочеше дулото под съответния ъгъл, имаше голяма вероятност куршумът да не напусне черепа на Хана. Той щеше да рикошира от вътрешната му страна и да превърне мозъка й в пихтия, преди енергията му да се разсее. А това означаваше, че кръвта и мозъкът на Хана нямаше да опръскат предното стъкло и никой случаен минувач нямаше да разбере какво се е случило. Ако случайно куршумът излезеше през черепа, той определено нямаше да има достатъчно пробивна сила, за да изскочи през стоманения покрив на пикапа. Което също бе достатъчно дискретен вариант, на който мъжът с револвера можеше спокойно да заложи. Но ако животът на партньора му беше в опасност, той едва ли щеше да бъде толкова загрижен да не привлича внимание.

Ричър отвори дланта си и отпусна ръка.

— Мъдро решение — кимна мъжът. — Търсим двама наши приятели. Тази млада жена ни каза, че можеш да ни помогнеш да ги открием.

— Вие имате ли приятели? — учуди се Ричър.

— Моментът не е подходящ за шеги.

— Кой се шегува?

— Кажи ми къде са.

— Откъде да знам?

Мъжът извади нещо изпод лявото си бедро и го вдигна, за да може Ричър да го види. Това бе беретата, която той бе оставил в пикапа, преди да отиде да се преоблече.

— Не ми губи времето — каза мъжът. — Къде са?

Иззад пикапа долетя мощно бумтене на двигател.

Ричър се обърна. Беше автобус. Онзи старият, от Британска Колумбия. В него нямаше пътници, само шофьор. Ричър се надяваше автобусът да не спре никъде по пътя до Канада. Или, ако ще спира някъде, да е направо в автоморгата. Където никой да не провери багажните му отделения, преди да го качат в пресата.

— Наблизо — отвърна Ричър.

— Кажи ми къде.

— Ще ти обясня.

— Кажи ми къде.

— А ти ще ми повярваш ли?

Мъжът се замисли за миг, след което каза:

— Добре. Имаш ли колан?

Ричър кимна.

— Свали го и ми го дай.

Ричър не помръдна.

Мъжът увеличи натиска върху револвера. Цевта се заби дълбоко в кожата на Хана. Тя стисна зъби, но не успя да удържи тихото, протяжно стенание.

Ричър плъзна колана си между халките на панталона и го вдигна в процепа между двете предни седалки. Мъжът, който държеше револвера все така опрян в главата на Хана, протегна лявата си ръка. Той грабна колана и го стисна със зъби близо до токата. После пъхна свободния му край през нея и образува кръг с диаметър трийсетина сантиметра. Накрая прибра оръжието, нахлузи примката през главата на Хана и здраво уви останалата част от колана около подглавника. Тя не издаде нито звук, но изражението й уплаши Ричър.

— Пеп? — обърна се мъжът към своя колега на предната седалка. — Можеш ли да се движиш?

— Така мисля — кимна Пеп.

— Добре. Ела тук. Откъм моята врата.

Пеп излезе от пикапа и заобиколи отзад. Той притискаше лявата си ръка към гърдите и пристъпяше, сякаш главата му щеше да се пръсне от най-ужасния махмурлук на света. Все пак Пеп се добра до отсрещната страна на пикапа. Мъжът, който седеше зад Хана, се плъзна вдясно по седалката, а Пеп се отпусна на мястото му. Той сякаш щеше да припадне всеки момент.

— Седни по-напред — нареди мъжът, който държеше колана. — Още по-напред! Седни на ръба!

Пеп се плъзна към предната част на седалката. Неговият партньор хвана дясната му ръка и привърза края на колана около китката му така, че дланта му опря в гърба на шофьорската седалка, точно под врата на Хана.

Мъжът потупа Пеп по гърба и се плъзна по седалката до другата врата. Той кимна към Пеп и Хана и попита Ричър:

— Да ти обясня ли какво следва?

Ричър сви рамене.

— Добре. А сега вдигни пистолета, който Пеп изпусна. Пъхни палец и показалец през скобата на спусъка. Подай ми го.

Ричър измъкна пистолета изпод съседния автомобил и му го даде.

— Добре. — Човекът от „Минерва“ пъхна оръжието в колана на гърба си, увери се, че тениската му го покрива, и заяви: — А сега ме заведи при моите приятели. Съветвам те да побързаш заради жената.

Ричър тръгна обратно към бензиностанцията. Докато вървеше, се опита да си спомни как изглеждаше онова дистанционно от ключодържателя, който бе взел след претърсването на първите двама служители на „Минерва“. Помнеше, че то има четири бутона. Долните два бяха цветни. Единият бе червен. Той като че ли бе свързан с алармата. Другият бе син. Той отваряше капака на багажника. Останалите два бутона бяха черни. Върху всеки от тях бе изобразен малък бял катинар. Символите обаче бяха почти изтрити. Въпреки това Ричър предполагаше, че катинарчето върху горния ляв бутон е затворено.

Ричър плъзна ръка в джоба си и напипа дистанционното, откри горния десен бутон и го натисна с палец. А после огледа паркинга с надеждата да види как мигат светлините на някой автомобил.

Нищо не се случи.

Мъжът, който вървеше след него, възкликна:

— Ей! Какво правиш?

— Държа си панталоните да не паднат.

Мъжът изсумтя, сякаш думите на Ричър не успяха да го убедят.

Двамата продължиха да вървят. Ричър продължи да натиска бутона за отключване. Отново не видя примигващи светлини. Вече бяха стигнали почти до входа на бензиностанцията. Ричър предположи, че колата трябва да е оставена на друго място, затова реши да заведе човека от „Минерва“ зад сградата. Да раздели работата на два етапа. Ричър знаеше, че колата със сигурност не е паркирана вдясно, тъй като местата там бяха предназначени за автобуси. Затова реши да рискува и зави наляво. Отново натисна бутона. Този път видя чифт оранжеви мигачи да присветват бавно, продължително.

Въпросните светлини принадлежаха на автомобил, паркиран в последната редица, точно пред оградата, която опасваше бензиностанцията по целия й периметър. Местата от двете му страни бяха свободни. Това обаче бе фалшива аларма. Съвпадение. Моделът не съвпадаше. Форд краун виктория. Ричър бе виждал стотици такива по време на службата си в армията. И хиляди, след като бе напуснал. Единствената разлика бе, че този форд изглеждаше много по-чист от останалите. Боята му бе безупречна. Тъмносиня, почти черна. Лъскава, сякаш бе полирана наскоро. Джантите обаче бяха странни. Решетката на радиатора — също. Прозорците бяха затъмнени. Това приличаше повече на личен, отколкото на служебен автомобил на някой полицай. Затова Ричър се вгледа по-внимателно и забеляза логото на „Мъркюри“ там, където би трябвало да стои синият овал на „Форд“. Ричър не намираше обяснение, но все пак той не бе специалист по тези неща. А и нямаше време за мислене. Той плъзна палец и натисна бутона за заключване. Мигачите на колата примигнаха отново. По същия ленив маниер. Ричър предположи, че това вече едва ли е съвпадение.

— Насам — каза Ричър.

Той промени посоката и тръгна към багажника на колата, който бе опрял почти в оградата. Шофьорът я бе паркирал с предницата към изхода, за да може да напусне бързо паркинга в случай на необходимост. Ричър изчака човекът от „Минерва“ да го настигне, след което извади ключовете от джоба си и натисна бутона за багажника. Капакът се отвори, но само четири-пет сантиметра.

— За глупак ли ме смяташ? — попита мъжът зад гърба му. — Няма да го отворя.

— Както искаш — отвърна Ричър. — Аз ще го отворя. Не е нужно дори да приближавам. Но искам първо да ти задам един въпрос. За „Минерва“ ли работиш?

— Току-що направих десет години в компанията. Къде са моите приятели? Надявам се да не са в багажника.

— Изпратиха ви тук да ме търсите ли?

— Изпратиха ни на разклона на магистралата. Дойдохме тук, след като колегите са те видели. Какво има в багажника? Къде са приятелите ми?

— Изпратили са хора тук, а също и на автогарата. Къде още?

— Нямам представа. Нито са ми казали, нито съм питал. Стига приказки! Покажи ми какво има в багажника!

— Прав си. Стига приказки. Време е да…

Ричър удари мъжа право в лицето. Удари го с чело. Не отметна главата си силно назад. Не искаше да издаде какво предстои. Това ограничаваше силата на удара, но Ричър заложи на ръста и мускулите на врата си. Резултатът не бе най-силният удар, който някога бе нанасял, но все пак бе достатъчно ефективен. Мъжът залитна назад, като продължаваше да стои на краката си, но всъщност вече бе изгубил съзнание. Той се блъсна в оградата и се олюля. Ричър пристъпи към него. Хвана го, преди да падне на земята. Замъкна тялото му до багажника, напъха го вътре и затвори капака. Отключи вратите и седна зад волана.