Без план Б

39

Хана прекоси улицата, без да каже нито дума. Тя се качи в микробуса, облегна лакти на волана и зарови лице в шепите си. Ричър реши да огледа наоколо. Не очакваше да намери нищо. Огънят не бе оставил много следи, но старите навици умират трудно. Той бе любопитен. Освен това искаше да предостави на Хана достатъчно време да се съвземе.

Между къщата и тротоара имаше малка морава, но тревата в нея бе съсипана от ботушите на пожарникарите и изкопаните в пръстта канали, през които да се оттече водата, използвана при потушаването на пламъците. Едва ли са се справили бързо, помисли си Ричър. От къщата не бе останало почти нищо. Някой бе преценил нещата много добре. И се бе погрижил хем пожарникарите да не успеят да спасят дома на Дани Пийл, хем огънят да не се прехвърли към съседните имоти. Ричър прекоси неравната морава и застана пред мястото, където предполагаше, че се е издигала външната стена. Запита се къде ли е била вратата. Кухнята. Спалнята. Той предположи, че е напълно възможно пожарът наистина да е започнал от там. И наистина от цигара. Но случилото се не бе трагична случайност. Ричър бе прекалено опитен, за да приеме подобна версия.

Затова Ричър провери пощенската кутия. В нея имаше четири плика. Сметки и реклами. Получени вероятно преди пожара. А после той насочи вниманието си към гаража. Там имаше две големи ролетни врати, които гледаха към страничната уличка, и една по-малка, през която сигурно бе влизал Дани Пийл. Ричър натисна дръжката. Беше заключено. Вратата обаче не изглеждаше особено здрава, затова Ричър опря рамо в нея и натисна. Езичето на бравата се показа от рамката и вратата се отвори с лекота. Ричър влезе вътре. Там го очакваха два автомобила, и двата — шевролети. По-близкият бе седан, на не повече от пет години. Той бе малък, бял, практичен. Другият бе корвет стингрей, вероятно от 60-те. Беше дълъг, зелен и — ако човек си пада по такива коли — забавен. До срещуположната стена бе долепена дървена работна маса, която заемаше цялата й дължина. Над нея бяха окачени рафтове, отрупани с инструменти. Чуковете, трионите, длетата и инструментите, предназначени за битови ремонти, бяха вляво. Вдясно бяха онези, свързани с автомобилите — гаечни ключове, тренчкоти, гедоре. От една кука в стената висяха химикалка и тефтер, или по-скоро дневник, в който Дани най-подробно бе записвал със син цвят и равен почерк всички ремонти, които бе правил на своя стингрей. Бе работил по спирачките. Бе почиствал ръжда. Бе отстранявал течове от радиатора. Проблеми в електрическата система. Куп други големи и малки ремонти, които надлежно бе вписал. Явно Дани Пийл бе доста подреден и педантичен. В това не можеше да има никакво съмнение.

Ричър се върна във фолксвагена. Хана вдигна глава и го погледна. Очите й бяха зачервени.

— Какво ще правим сега? — попита тя.

Ричър взе плика, който бе открил в микробуса на паркинга пред „Ривърсайд Лодж“, и й го подаде.

— Ще го отворим. Може да хвърли някаква светлина върху случилото се с Дани. И Сам. И Анджела. Съмнявам се, че случайно е попаднал у онези гадняри от „Минерва“.

Хана замълча за момент, след което каза:

— Добре… предполагам… Но аз не мога, ти го направи.

Ричър скъса плика. Вътре откри бележка, написана на ръка с красив, стегнат почерк, върху лист хартия с логото на някаква счетоводна къща. Името на фирмата бе „Мун, Дъглас & Флин“, а посоченият адрес бе в Хатисбърг, Мисисипи. Бележката бе съвсем кратка. Тя гласеше:

Ричър подаде бележката на Хана. Тя я прочете и остави листа на таблото пред себе си.

— Нищо не разбирам — изохка тя. — Дали това е същият проблем, накарал Анджела да се обърне към Сам? Счетоводната грешка? Не виждам връзка. Но би било твърде необичайно да става въпрос за два отделни случая по едно и също време.

— Едно и също е — отвърна Ричър. — Помниш ли онова, което ти разказах? Информацията, която открих в чантата на Анджела? За освобождаването на Бегович? Тя беше в плик, адресиран до Дани.

— Но как е попаднала у нея?

— Надявах се Дани да ни отговори.

— С други думи, Дани е поддържал връзка с човек, който го е снабдявал с вътрешна информация. И така е въвлякъл Анджела в тази история. Именно това в крайна сметка я е убило. А индиректно и Сам. О, господи! Горкият Дани! Ако знаеше какво се е случило, това щеше да го съсипе.

— Вината не е на Дани. Той е разкрил, а не е извършил престъпление.

— Но все някой е извършил престъпление. Някой в „Минерва“. Същите хора, които изпратиха онези главорези по петите ни. Трябва да потопим кораба им, както пише в бележката. Трябват ни железни доказателства. Стига този Алън да се появи.

Хана извади мобилния си телефон и въведе няколко команди, а след малко го вдигна така, че Ричър да види екрана.

— Добре — каза тя. — Компанията наистина съществува. Адрес, лого, уебсайт, страници в социалните медии — всичко съвпада. Ето списък с партньорите. Един от тях се казва Алън. Алън Макинес. И още нещо… Споменават „Минерва“ сред най-големите си клиенти. Какво мислиш?

— Да се обадим на този номер — каза Ричър.

Хана го набра, натисна бутона за обаждане и накрая включи високоговорителя. След третото позвъняване прозвуча мъжки глас.

— Макинес. Кой се обажда? — попита той.

— Дани Пийл — отвърна Ричър. — Получих бележката. Ще бъда в „Коул Крийк“ в 11:30 ч.

— Чакай! Не съм убеден, че е безопасно!

— Искаш да избереш друго място ли? Няма проблем.

— Не става въпрос за мястото. Откъде да знам, че ти наистина си Дани?

— Откъде мога да имам този номер?

— Не знам. Добре. Как е второто ти име?

Ричър погледна Хана. Тя поклати глава и той отговори:

— Нямам второ име.

— Къде си живял, преди да се преместиш в Уинсън?

— Джерардсвил, Колорадо.

— Как се казва последният ти шеф, преди започнеш работа в „Минерва“?

— Сам Рот.

— Добре. — Настъпи кратка пауза. — Ще се срещна с теб. Но ела сам. И не закъснявай.

Бруно Хикс затвори телефона. Той седеше в кухнята по пижама. Не обичаше да ходи в затвора рано в дните, когато освобождаваха някого. Всеки път трябваше да решава някакви глупави логистични проблеми, изникнали в последната минута, а това можеше да развали настроението му точно преди да изнесе своята реч. Хикс отпи от кафето си, взе другия телефон и позвъни на Брокман.

— Не ни трябва план Б — каза той. — Всичко е потвърдено. Ричър няма да присъства на церемонията.

— Чудесна новина — отвърна Брокман. — Но, Бруно… сигурен ли?

— Напълно. Току-що го чух от самия Ричър.

Хана се опита да направи обратен завой, но воланът на стария фолксваген се оказа прекалено тежък, освен това реагираше прекалено бавно. Микробусът се качи на отсрещния тротоар и едва не ожули пощенската кутия на Дани Пийл. Тя включи на задна, измина два метра, завъртя волана с всичка сила, слезе отново на улицата и настъпи педала на газта. Микробусът обаче ускори като охлюв.

Ричър хвърли поглед към пощенската кутия.

— Спри! — каза той.

Хана спря до тротоара. Ричър слезе, върна се и отвори капака на кутията. Писмата още бяха вътре. Четири на брой. В кутията имаше и ластик от онези, които пощальоните носят, за да стегнат с тях всичката кореспонденция, предназначена за даден адрес. Някой бе махнал ластика и бе разпилял останалите пликове.

Ричър прекоси калната морава и влезе в гаража. Насочи вниманието си към дневника с ремонтите на онзи стингрей, който Дани бе водил. Прелисти страниците му и откри търсените букви. Две от тях бяха главни, останалите — малки. Ричър се върна при микробуса, качи се в него и заяви:

— Няма да ходим в Хатисбърг.