Без план Б

24

Някои хора избират хотелите, в които отсядат, на напълно случаен принцип. Други са по-взискателни. Те вземат под внимание най-различни фактори. Цена. Местоположение. Удобства. Квартал. Дискретност на персонала в зависимост от това какво възнамеряват да правят по време на престоя си. И с кого възнамеряват да го правят.

Емерсън и Грейбър подходиха изключително внимателно към избора си на хотел в Сейнт Луис този четвъртък. Те обаче се интересуваха от едно-единствено нещо. Паркинга. Той трябваше да бъде голям и да бъде разположен по такъв начин, че поне част от местата да не се виждат от основната сграда. След като двамата излязоха от склада, Грейбър прекара поне половин час на телефона. Той прегледа няколко сайта с отзиви за различни хотели, докато избере подходящото място. После Грейбър превключи на любимото си приложение с карти и започна да увеличава и да върти изображението, за да огледа паркинга от всички страна. Мястото изглеждаше обещаващо на екрана. Но когато двамата с Емерсън пристигнаха в хотела, установиха, че половината паркинг е бил продаден в периода след сателитното заснемане на района. Мястото, което ги интересуваше, се оказа скрито зад строителна ограда, украсена с компютърни изображения на бъдещата офис сграда, която щеше да изникне тук.

Емерсън и Грейбър продължиха към следващия хотел в своя списък. Паркингът бе по-малък, но часът бе достатъчно ранен и голяма част от местата бяха свободни. Грейбър спря микробуса на най-отдалеченото от тях и Емерсън тръгна към рецепцията. Той нае една стая и плати за цяла вечер, макар да знаеше, че ще потеглят в един и половина през нощта. Така щяха да имат време да стигнат до Виксбърг, Мисисипи, и да разполагат с около час за наблюдение, преди доставчикът, когото търсеха, да се появи на работа. Този график им оставяше дванайсет часа, които да запълнят по свое усмотрение. Емерсън прецени, че е най-добре да си починат малко. И бездруго бяха станали рано и бяха изминали дълъг път от Чикаго. Сутринта им също се бе оказала натоварена. Затова решиха да разделят времето на четири смени. Емерсън и Грейбър щяха да се редуват — единият щеше да стои в микробуса, другият — в стаята, след което щяха да се сменят. Стаята щеше да бъде много по-комфортна, затова пък микробусът бе много по-важен. Съдържанието му бе прекалено ценно, за да бъде оставено без надзор. И ако някой полицай откриеше какво превозват, щеше да им бъде много трудно да дадат приемливо обяснение.

Колата бе някакво старо комби. Дълго, зелено, с панели, имитиращи дървен фурнир отстрани. Чернокосият отвори една от задните врати. Русият опря длан в гърба на Джед и го бутна силно. Джед направи опит за съпротива, но пръстите му се плъзнаха по прашната боя и той се озова по лице на пода. Русият затвори вратата и се обърна към своя приятел, вдигнал ръка за поздрав. Който никога не получи. Защото приятелят му лежеше по гръб на тротоара. В безсъзнание. Над него се бе надвесил един от служителите на „Минерва“. На лицето му грееше усмивка.

Другият човек от „Минерва“ попита:

— Ще ми кажеш ли какво става тук?

Русият отвори уста, но не изрече нито дума.

Човекът от „Минерва“ извади пистолета, който бе мушнал в колана на джинсите си.

— Трябва да разбереш нещо. Аз съм служител на закона. С очите си видях как се опита да отвлечеш непълнолетен. Застрелям ли те, ще получа медал. Ако можеш да предложиш невинно обяснение, сега е моментът.

Русият не отговори.

Човекът от „Минерва“ погледна часовника си. Оставаха осем минути до пристигането на следващия автобус. Което бе неприятно. Това можеше да се окаже единственото му развлечение за целия ден. И той предпочиташе да удължи удоволствието поне малко. Да се позабавлява. Затова само се намръщи и нареди:

— Покажи ми телефона си.

Русият не помръдна.

Човекът от „Минерва“ опря пистолета си в гърдите му, бръкна в джоба му и извади телефона. Погледна го и попита:

— Парола?

Русият не отговори.

— Добре, този телефон е стар — каза човекът от „Минерва“. — Ще се отключи с пръстов отпечатък. Протегни ръка.

Русият не помръдна.

— Какво предпочиташ? Парола или отпечатък?

Русият не отговори.

— Добре, аз избирам отпечатък — заяви човекът от „Минерва“. — Нали знаеш, че не е задължително показалецът ти да е прикрепен към останалата част от тялото, за да отключа телефона? Или палецът. Или който там пръст си използвал. Може да се наложи да отрежа всичките ти пръсти един по един.

Русият облещи очи и продиктува шест цифри. Човекът от „Минерва“ ги въведе в телефона и отвори галерията със снимки. Тя се оказа пълна с фотографии на хора, които сърфират, пият бира или се излежават по плажовете. Нищо интересно, затова човекът от „Минерва“ се насочи към съобщенията в телефона. И тогава съвсем различна снимка изпълни екрана. Тази на Джед Стармър. Направена на автогарата на Ел Ей във вторник следобед. Снимката бе изпратена от калифорнийски телефон. Към нея бе прикрепено съобщение. Номер на маршрута. Час на пристигане. Човекът от „Минерва“ подаде телефона на своя партньор, след което се обърна към русокосото хлапе.

— Колко?

Русият облещи очи още по-широко.

— Нямам пари, но мога да намеря. Ще ти платя колкото поискаш.

Човекът от „Минерва“ го зашлеви през лицето. Направи го с отворена длан, но достатъчно силно, за да го запрати в канавката. След това се наведе, сграбчи русокосия тип за тениската и го изправи на крака.

— Колко ви платиха, за да отвлечете момчето?

— О! Нищо! Nada! Честна дума!

— Глупости!

— Това е самата истина.

— Защо тогава го отвлякохте?

— Трябваше. Нямахме избор.

— Всеки има избор.

— Не и ние. Трябваше да отработим един дълг.

— Така ли? На кого дължите пари? И за какво?

— Срещнахме един тип. Той ни продаде малко дрога… много дрога. Трябваше да я препродадем, но ни откраднаха стоката, а нямаме пари да се разплатим с него.

— Кой е този тип?

— Не му знам истинското име.

— Откъде е?

— Ню Орлиънс.

— И сега го снабдявате с деца, които са избягали от дома си?

Русокосият младеж сведе поглед и кимна.

— Имате човек на някоя автогара на „Грейхаунд“, нали? Къде? В Ел Ей?

— Той обикаля — отвърна русият. — Ел Ей. Сан Франциско. Остин, Тексас.

— И се сприятелява с момчета, които пътуват сами? Разбира накъде са тръгнали? Проверява дали някой няма да ги търси?

Русият кимна.

— Колко пъти?

— Този е четвъртият.

— Колко ви остават?

Русият сви рамене.

— Той ще ни каже, когато изплатим дълга си.

Човекът от „Минерва“ погледна часовника си, след което извади белезници от задния си джоб.

— Обърни се. Ръцете на гърба.

— Какво ще правиш?

— Ще се обадя на деветстотин и единайсет. Плачеш за затвора, приятел. Надявам се да попаднеш в този, в който работя аз. Ще ти устроя много топло посрещане.

— Не! Чакай! Моля! Не може ли…

Човекът от „Минерва“ завъртя рязко русокосия тип и стегна китките му, след което го побутна към партньора си и отвори задната врата на колата.

— Трябва да проверим дали момчето е добре — каза той. — Или си загазил още по-здраво.

Само че човекът от „Минерва“ нямаше кого да проверява. Колата бе празна. Другата врата бе отворена. От Джед нямаше и следа.