Без план Б

16

Ръката на Хана трепереше, докато се опитваше да пъхне ключа в бравата на апартамента на Рот.

— Съжалявам — каза тя. — Идвам тук за пръв път, откакто…

— Всичко е наред — отвърна Ричър. — Не е нужно да влизате.

— Не. — Хана затвори очи за миг и пое дълбоко дъх. — Ще го направя. Заради Сам. Ако някой е убил негова приятелка, той не би искал хората да си помислят, че е самоубийство. Анджела има… имаше дете. А Сам беше надзирател в затвор и не би искал убиецът да остане на свобода.

Дневната в апартамента на Рот беше същата като тази на Хана. Дори мебелите бяха същия тип, макар и с десетина години по-стари, по-износени и в по-бедна палитра от цветове. Телевизор нямаше, а най-горният рафт на едната библиотека бе покрит с фотографии, поставени в рамка. Ричър долови мирис на ароматни пръчици отнякъде, но в същия момент кожата по гърба му настръхна, което се случваше винаги когато претърсваше дома на някоя жертва.

Хана тръгна към кухненския бокс, но щом се изравни с библиотеката, спря. И впери поглед в снимките.

Всичките бяха нейни. На всяка от тях Хана носеше едно и също кимоно. На първата снимка коланът й бе бял, а на последната — кафяв. Хана се пресегна и обърна всички фотографии с лицето надолу.

— Не мога да повярвам, че е запазил снимките — каза тя, подсмръкна и изтри една сълза, търколила се по скулата й. — Сам знаеше, че ги мразя.

— Още ли тренирате? — попита Ричър.

— Много рядко — поклати глава Хана. — Не и откакто се нанесох тук. Започнах само за да можем да ходим заедно във фитнеса. Тренировките бяха толкова скучни. А Сам все ме подканяше да продължа.

По бузата й се търкулна още една сълза. Тя примигна, продължи през дневната и тръгна по коридор с още три врати. Първата бе открехната. Хана я отвори докрай и влезе в спалнята на Рот. Стаята бе малка. Подредена. Безлична. Леглото бе оправено. Не се виждаха разхвърляни дрехи. На пода нямаше обувки. По стените нямаше картини. Само една книга на нощното шкафче и чаша вода. Щорите бяха спуснати. Вратите на гардероба, покрити с огледала, бяха затворени. В далечния ъгъл имаше малко бюро. То бе изработено от метал и дървесина и като че ли можеше да се сгъва, когато не се ползва. Нямаше стол.

— Не е кой знае какъв офис — отбеляза Хана, взе сребристия лаптоп от бюрото и седна на леглото. — Другата стая е пълна с тежести и уреди за фитнес. Те бяха по-важни за него.

Хана отвори лаптопа и въведе някакви команди, а показалецът й се плъзна по малкия правоъгълник под клавиатурата. Две минути по-късно тя завъртя екрана така, че Ричър да го види.

— Странно — каза Хана. — Не откривам никакви имейли от Анджела. Има доста съобщения от други хора, дори купища спам, от които не се е отървал. Но нито едно съобщение от Анджела. Дори отпреди години. Нито едно. В нито една папка. В кошчето дори. Странно, защото Сам държеше изтритите съобщения в кошчето в продължение на една седмица. Но проверих и там.

— А някакви имейли от Дани Пийл?

Хана затрака по клавиатурата и след минута кимна.

— Няколко. Предимно от времето, преди Дани да замине.

— Какво се е случило със съобщенията от Анджела?

— Сигурно Сам е открил начин да ги изтрие напълно. И то веднага. Но не разбирам как го е направил.

— Може ли специалист да ги възстанови?

— Възможно е… не знам.

— Можете ли да кажете дали Сам ги е изтрил?

— Никой друг нямаше достъп до компютъра му. Той не го изнасяше от дома си. Вярно, че е лаптоп, но Сам го купи само защото не заема място, а не за да го разнася насам-натам.

— Възможно ли е имейлите да са били изтрити дистанционно?

— Не знам. Не съм специалист. Предполагам, че е възможно да са ги изтрили от централния сървър. Но след като Сам ги е прехвърлил в кошчето? Може някой добър хакер да го е направил. Определено не е по силите на обикновен човек.

— Да сте забелязали някой непознат да се навърта наоколо през последните дни? Коли, които не сте виждали по-рано?

— Пак задавате същия въпрос. Смятате, че някой е влязъл след смъртта на Сам и е изтрил имейлите от компютъра му ли?

Ричър не отговори.

— О! — възкликна Хана и затвори бавно компютъра. — Не. Смятате, че е бил убит? Като Анджела? Не може да бъде!

— Анджела беше убита, докато отиваше на среща с него. На тайна среща. Вероятно е носела важни доказателства, които да му покаже. Дори Сам да бе повярвал, че смъртта й е самоубийство, пак е щял да види имейлите, които Анджела му е изпратила. Той е знаел, че става нещо. Знаел е какви материали ще му донесе тя. Това го е превърнало в мишена.

— Не. Смъртта му бе напълно естествена. Не забравяйте, че го видях… аз го открих.

— Инфарктът може да бъде провокиран лесно. Има медикаменти, химикали.

— Не и в този случай. Защото знаете ли кое е най-тъжното? Когато го видях, изобщо не бях изненадана.

— Чух, че Сам е бил в добро здраве. В отлично по думите на Хеъруд.

— Да, Сам тренираше много, прекалено много. Но това бе неговият начин за справяне със стреса. Здравето му не бе чак толкова добро. Никак даже.

— Сам е бил подложен на стрес, така ли?

— Работата му бе изпълнена с напрежение.

— Но той е вършил тази работа в продължение на трийсет години.

— А напрежението нарастваше.

— Защо?

— Нямам представа.

— Нов шеф? Съкращения на персонала? Дисциплинарни наказания?

— Нищо подобно. Сам просто… имаше проблеми. Не говореше за тях, но го познавах прекалено добре. Забелязах издайническите знаци. Той не се хранеше добре. Не спеше добре. Тренираше прекалено много. Стигаше до предела на възможностите си. Трябваше да направя повече, за да му помогна. При това положение инфарктът бе неизбежен, знаех го.

— Сам е бил подложен на стрес. На по-силен от обичайния стрес. Но това не е причина имейлите на Анджела да изчезнат, нали?

— Може да са го направили дистанционно, както сам предположихте. — Хана помълча секунда-две, след което се намръщи и каза: — Чакайте малко! В понеделник двамата със Сам вечеряхме при мен. Опитах се да го накарам да яде повече. Не се получи. Той хапна надве-натри и побърза да се прибере. За да тренира. Отново. Какво друго му оставаше да прави? Не бях доволна, но го целунах за лека нощ, както винаги правя. На вратата. И тогава ми се стори, че виждам кола. Да… Реших, че е кола на „Юбер“, която чака някого, но беше странно, че светлините й бяха изключени.

— Какъв цвят беше колата?

— Нещо тъмно. Може би черна.

— Марка? Модел?

— Не съм сигурна. Не я видях добре заради пикапа на Сам.

Ричър се замисли за миг. Онази сутрин не бе валяло. Предишния ден също. Той обаче нямаше представа какво е било времето в понеделник през нощта. Времето през деня, когато Ричър пристигна в града, бе хубаво. Но той бе прекарал нощта с Александра. В нейния апартамент. И съвсем не се бе интересувал от времето. Въпреки това автомобил, прекарал толкова време на едно място, би трябвало да остави някаква следа. Заслужаваше си да провери. Затова Ричър каза:

— Елате! Покажете ми къде е била колата!

Когато Ричър последва Хана навън, слънцето вече се бе издигнало високо в небето. Времето бе топло и ясно, във въздуха се носеше сладникав аромат от всички цветя и храсти, посадени в кашпи и саксии около сградите. Не се виждаха почти никакви сенки. Земята бе суха. И прашна. Нямаше отпечатъци от подметки, нито следи от гуми. И не би могло да има.

Хана продължи към срещуположната стена и спря на място, където от тухлената зидария излизаше някаква тръба. Тя бе пластмасова, широка седем-осем сантиметра, и се спускаше право надолу, преди да се скрие в земята. Канализационна тръба, предположи Ричър. От пералня, кухня или баня.

— Колата беше точно тук — каза Хана. — До тръбата. От тази страна. Беше спряла със задната си част към вратата на Сам. Дори в нея да е имало някой, той не би могъл да наблюдава апартамента.

Ричър застана до нея. И заразсъждава. Колите имат огледала. А човекът, който блъсна Анджела, бе опитен. Същото се отнасяше и за приятеля му, шофьора. Както и за двамата мъже, които Ричър бе срещнал в онзи хотел с ананаса. Те бяха наясно колко важно е да останат незабелязани.

Той тъкмо се канеше да спомене това, когато зърна нещо на земята близо до краката на Хана. Участъкът там изглеждаше по-тъмен от останалите. Не много по-тъмен. Разликата не бе дори в нюанса, а в частица от него. Но все пак забележима. По-тъмното петно започваше в основата на тръбата и образуваше полукръг с радиус един метър, който избледняваше към периферията. Явно от тръбата изтичаше вода. Съвсем малко. Недостатъчно, за да превърне пръстта в кал. Не се долавяше и неприятен мирис на химикали. Нищо, което да наложи спешен ремонт.

Ричър приклекна и огледа отблизо влажния участък. Той бе сравнително равен, но не напълно гладък. Повърхността му бе набраздена. Вероятно от чакъл и мръсотия, които вятърът бе довял. Но покрай обичайните следи и драскотини, причинени по естествен начин, Ричър забеляза и геометрични шарки. Едва забележими, но все пак присъствието им не пораждаше никакви съмнения. Шарки от автомобилна гума. Широка като на луксозен седан.

— Можете ли да снимате това? — попита Ричър и посочи следите.

Хана извади телефона си и направи пет-шест снимки.

— Наистина ли мислите, че някой ни е наблюдавал?

— Прекалено рано е да се каже.

Хана потрепери изведнъж въпреки яркото слънце.

— Божичко, та аз ги видях! Или поне колата им. Ами ако те… после… горкият Сам…

— Не бива да нощувате в дома си през следващите няколко дни. Можете ли да погостувате на някое семейство наблизо? На приятели?

— Не. Нямам нито роднини, нито близки. Ще се настаня в хотел.

— Нека тогава е в друг град.

— Това ми идва в повече — въздъхна Хана. — Не, всичко е наред. Ще се справя. Най-добре да отида да си приготвя багажа. Вие какво ще правите?

— Ще говоря с Хеъруд. Ще го помоля да изпрати криминалисти тук.

Хана направи крачка към апартамента си, но спря и възкликна:

— По дяволите! Вижте това!

— Какво?

— Пощенската кутия на Сам.

Хана посочи пощенската кутия, кацнала на нисък стълб до паркомястото на Сам. Тя бе съвсем обикновена, от гофрирана ламарина, оформена на преса, боядисана в червено като пикапа му.

— Какво не е наред?

— Не е затворена както трябва.

Хана бе права. Вратичката на пощенската кутия бе открехната едва-едва.

— Сам мразеше това — отбеляза Хана и отиде до кутията. — Винаги я затваряше докрай и се караше с пощальона, ако не го правеше. — Жената бутна силно с длан вратичката на пощенската кутия и тя се затвори, а после я хвана и отвори. — По-добре да проверя има ли някаква поща. Може да е нещо спешно.

Хана пъхна ръка в кутията и извади лист хартия, който не бе поставен в плик, а просто бе сгънат на три. Тя хвърли поглед към Ричър, след което разгъна листа. Приглади го. Прочете го. А после зяпна с отворена уста, листът се изплъзна между пръстите й и падна на земята. Ричър го вдигна и видя, че писмото не е адресирано и не е подписано. Върху листа имаше няколко реда, отпечатани на принтер:

Ричър върна листа на Хана и каза:

— Къде се намира Уилис Парк?

— Близо до центъра. — Гласът на Хана прозвуча тихо и глухо. — На петнайсет минути от тук… може би… ако човек бърза.

На листа пишеше, че срещата е в един часа. Часовникът в главата на Ричър му подсказа, че разполага с десет минути.

Хеъруд и криминалистите трябваше да почакат.