Без план Б

9

Първо билета, помисли си Джед Стармър, после нещо за хапване.

Джед определено не можеше да се нарече опитен пътешественик. Днес той се канеше да напусне окръг Лос Анджелис за втори път, откакто майка му го бе довела тук като бебе. Правеше го уж за добро, с надеждата за по-добро бъдеще, но за момента изживяването не бе никак приятно. Трябваше да си събере багажа, което не бе лесна работа, тъй като не разполагаше нито с куфар, нито със сак. Той не искаше да краде от приемните си родители или от децата, с които живееше, а в квартала нямаше магазин, който да продава такива неща. Затова Джед направи единственото, за което се сети. Той взе раницата си за училище и изсипа цялото й съдържание в кошчето за боклук. Мястото на учебниците бе заето от дрехи. Само най-важните, взети набързо от гардероба, и толкова, колкото раницата бе в състояние да побере. В последния момент Джед се сети за още нещо, грабна четката си за зъби от банята и я пъхна в джоба. Огледа дома си за последен път. Момчето бе намразило тази къща от мига, в който кракът му бе прекрачил прага. Почти всяка минута, която бе прекарал тук, му бе донесла само нещастия. А сега това му се струваше най-уютното място на света.

Което нямаше да види отново.

Следващата задача, която Джед трябваше да реши, бе свързана с автобуса. Шофьорът не се появи по разписание. Това не бе проблем, тъй като Джед разполагаше с голям запас от време. Проблемът бе свързан с евентуалното му залавяне. Приемната му майка свършваше работа рано-рано във вторник. Тя се прибираше с колата си именно по улицата, на която се намираше автобусната спирка. Джед стоеше на тротоара съвсем сам. И тя непременно щеше да го види. Просто нямаше начин да го пропусне. А хванеше ли го тук, при това с джоб, пълен с пари, Джед здравата щеше да си изпати.

Изминаха десет минути. Двайсет. Никаква следа от обществен транспорт. Нито от приемната му майка. Изминаха още пет минути. Тя щеше да се появи всеки момент. Сигурно вече бе наблизо. Джед не го свърташе на едно място. Той се огледа за евентуално скривалище. Някъде, където и да било, за да се покрие, щом я види в далечината. И тогава се появи автобусът. Той прекоси бавно улицата и спря точно пред Джед. Момчето изпитваше сериозни съмнения относно техническото му състояние, но не можеше да си позволи да изчака следващия. Не и без да рискува всичките му планове да се провалят с гръм и трясък. Затова Джед се качи, купи си билет и седна най-отзад, опитвайки се да не привлича внимание по време на дългото пътуване до ъгъла на Седма и „Дикейтър“.

Джед слезе на спирката срещу автогарата на „Грейхаунд“. Той се радваше, че не му се налага да пътува по-далече. Защото не харесваше квартала. Никак даже. Само след две преки започваше Скид Роу. Джед бе чувал доста истории за тази част от Ел Ей. Бе гледал филми. По улицата се мотаеха разни типове. Поне една дузина. Всичките бяха мършави, а поне половината от тях пушеха. И го наблюдаваха. Като чакали, помисли си Джед. Или хиени. Сякаш той бе плячка. Имаше и още една групичка, застанала на паркинга пред автогарата. Членовете й изглеждаха малко по-възрастни, но не и по-дружелюбни. Джед сведе поглед. Той мина между двете групи и следвайки знаците към входа, влезе в автогарата.

Нещата там изглеждаха далеч по-добре. Чакалнята бе просторна и светла. Пред гишето се виеше опашка, част от пътниците седяха или лежаха по сините метални седалки, но никой от тях не обърна особено внимание на Джед. Момчето тръгна по края и се насочи към автоматите за билети. Избра една от по-бавните машини. Дисплеят й бе покрит с нещо мазно, но все пак Джед успя да разчете упътването и да избере маршрут. Той извади десет банкноти от по двайсет долара от снопчето, което бе взел от дома на приемните си родители, и ги пъхна една по една в отвора на автомата. После добави четири монети от по двайсет и пет цента, които си бяха негови. Притесни се, когато машината сякаш не реагира, но се успокои, когато от отвора се показа билетът му.

Джед не обърна внимание на автоматите за напитки и закуски и се насочи към кафенето. Той огледа менюто. Умираше от глад. Искаше да си поръча всичко накуп. Това щеше да бъде първото му хранене като независим човек и той смяташе, че заслужава истински пир. Доколкото можеше да си спомни, изборът тук бе почти същият като в „Макдоналдс“. Джед отдавна не бе хапвал бургери. Приемната му майка не ги одобряваше. Или по-скоро, не одобряваше разходите за тях. Джед не бе сигурен кое от двете е вярно. Не че имаше значение. Той въобще не се интересуваше от предпочитанията й, но трябваше да мисли за средствата, с които разполага.

В крайна сметка Джед бе взел всички пари от чекмеджето. Бе стигнал до извода, че би било глупаво да не го направи. Той или имаше право на тези пари, което означаваше, че ще постъпи нелогично, ако ги остави. Или ги крадеше, което допълнително утежняваше съдбата му. След като плати билета, момчето разполагаше с триста долара. Нощувката днес или утре нямаше да е проблем. Джед щеше да бъде в автобуса. И да спи на седалката. Нямаше избор. В четвъртък обаче щеше да му се наложи да отседне някъде. В хотел или в пансион. А те най-вероятно бяха скъпи. Освен това Джед се нуждаеше от храна и вода по време на пътуването. И накрая, трябваше да смени автобуса в петък сутринта. Разстоянието до крайната му цел бе прекалено голямо. Джед не бе сигурен какъв транспорт ще избере. Надяваше се някой шофьор да го качи на стоп срещу скромно заплащане. В противен случай щеше да му се наложи да вземе такси. Но при всички положения това щеше да му струва пари. Може би доста пари. Затова Джед реши да действа разумно. Той си поръча бургер и пържени картофи плюс бутилка минерална вода за из път. И плати с десет долара от своите. Пъхна билета в единия си заден джоб. Прибра остатъка от парите в другия. И зачака храната си.

Джед изяде всичко за пет минути. А следващите двайсет минути не откъсна поглед от надписите, които течаха на двата телевизора с изключен звук, монтирани на стената срещу него. Единият предаваше новинарска емисия, а другият — спортна. Нито едното интересуваше Джед, нито другото. Той просто си търсеше някакво занимание за трийсетте минути, които оставаха до потеглянето на автобуса. Момчето прецени, че половин час ще му бъде достатъчен, за да намери откъде точно тръгва той и да се качи достатъчно рано, за да си избере хубаво място. Когато това време настъпи, Джед изсипа съдържанието на пластмасовата си табла в препълнения контейнер за боклук и се отби набързо в тоалетната. Когато излезе, видя някой да стои до стената и да му маха с ръка. Джед го позна. Беше онзи младеж, който се бе наредил зад него на опашката в кафенето. Той също се бе хранил сам през две маси от тази на Джед. Момчето се канеше да подмине, когато осъзна, че непознатият се опитва да привлече вниманието не на някой друг, а тъкмо на него.

Отначало Джед реши, че двамата са на една възраст, но когато младежът приближи, стана очевидно, че е по-възрастен. Може би на двайсет или двайсет и една. Той бе слаб, загорял от слънцето, с непокорни руси коси, които изглеждаха посипани с кристалчета сол като на сърфист.

— Ей, приятел! — Младежът протегна ръка. Държеше нещо в нея. Автобусен билет. — Това е твое. Ти го изпусна.

Невъзможно! Джед бе прибрал билета много внимателно. Беше убеден в това. Момчето потупа джоба си, за да се увери, че билетът е там. И сърцето му спря. Джобът бе празен. Билетът бе изчезнал. Джед провери другия заден джоб. В който бяха парите му. Всичките му пари бяха на мястото си. Всичко беше наред. Нямаше проблем. И все пак изминаха две-три секунди, преди отново да си поеме дъх.

Русият младеж погледна билета на Джед.

— Маршрут 1454? Страхотно! Същият като моя.

— Благодаря, че ми го върна — каза Джед и взе билета. Ръката му трепереше. — Не мога да повярвам, че съм го изпуснал.

— Няма проблем. Случват се такива неща. И ти пътуваш за Далас, така ли?

Джед поклати глава.

— Там се прекачвам.

— И продължаваш на изток?

— Джаксън, Мисисипи — кимна Джед.

— Доста път те чака. На гости на роднини ли отиваш?

— Нямам роднини.

— Наистина ли? Никакви?

Джед се замисли дали да каже истината. Не искаше да лъже. Но и не искаше да навлиза в подробности. Не и след като разговаряше с непознат. Затова той отсече:

— Не. Сам съм.

— Нямаш родители, така ли?

— Никога не съм познавал баща си. А мама почина от рак.

— Това е ужасно. Нямаш ли братя или сестри? Чичовци или лели?

— Не.

— При кого ще отидеш, когато пристигнеш там, накъдето си тръгнал.

— При никого. Защо?

— Останеш ли съвсем самичък на този свят, това означава, че съдбата ти е раздала много кофти карти. Съжалявам.

— Свикнал съм — сви рамене Джед.

— Знаеш ли какво, хайде да пътуваме заедно. Поне до Тексас. Ще си правим компания.

Джед отново сви рамене.

— Добре. Щом искаш.

— За пръв път ли пътуваш с „Грейхаунд“?

Джед кимна.

Русокосият младеж постави ръка на рамото му, притегни го към себе си и зашепна:

— Искам да те питам нещо. Много е важно, затова ме слушай внимателно. Става въпрос за багажа ти… За онази малка раница, която носиш на гръб. Има ли нещо ценно в нея? Лаптоп? Таблет? „Нинтендо“?

— Не, нищо подобно.

— Това е добре. Много добре. Защото автобусите не са сигурно място. Никога не изпускай раницата си от поглед. Не я оставяй никъде. Не я давай на шофьора. Дръж я в ръцете си, докато спиш. Разбра ли?

— Добре.

— Трябва да отида до тоалетната. А ти върви към автобуса. Излезеш ли през онези врати, завий наляво. Чак до края. Място номер шестнайсет. Запази две места. По средата между предните и задните колела, ако можеш. Там е най-удобно. Идвам след минутка.

Джед откри автобуса, качи се, показа билета си на шофьора и тръгна по пътеката между седалките. Повече от половината места вече бяха заети. Всички в автобуса бяха по-възрастни от Джед. Някои с по три-четири години. Други — с шейсет или седемдесет. Някои пътуваха сами. Други — по двойки. Повечето бяха нахлупили слушалки на ушите си, някои си бяха взели възглавници, други се бяха загърнали в одеяла. Мнозина си носеха някакво занимание — книги, компютри, телефони. Джед изведнъж се почувства ужасно неподготвен за това пътуване. Искаше му се да се обърне и да си тръгне. Да слезе от автобуса. Да се върне в дома на приемните си родители. Да се престори, че никога не се е опитвал да избяга. Да забрави всичко, което родната му майка му бе казала. Вместо това обаче той събра сили и се настани на първата двойка свободни места, които видя. Плъзна се до прозореца. Придърпа раницата в скута си. Притисна я към гърдите. И насочи цялото си внимание към тихото боботене на двигателя. Към съскането на климатика. Към шепота на разговорите, които се водеха навсякъде около него. Към мириса на дезинфектанти и храна. Джед си каза, че всичко ще бъде наред. Важното бе да събере мислите си, да се успокои, преди да се появи русият. Джед не искаше да се почувства по-притеснен, отколкото бе в момента.

Две минути преди да настъпи часът на заминаване, предната врата на автобуса се затвори със съскане. Джед понечи да се надигне от мястото си. И да извика на шофьора. Да му каже, че има липсващ пътник. Че трябва да почакат. Но от устата му не излезе нито звук. Джед застина във въздуха, след което седна обратно на мястото си. И премести раницата на седалката до себе си. Пътуването до Дал ас щеше да отнеме повече от трийсет и шест часа. Джед дори не знаеше името на русокосия младеж. И той не му бе приятел. Момчето бе доволно, че бе получило билета си обратно. Но нямаше никакво желание да прекара ден и половина в слушане на въпроси, мнения и тъпи съвети, които едва да изтърпи, преди да се прекачи на следващия автобус. Джед предпочиташе да пътува сам.

Е, поне до десет сутринта в петък. Съвсем друг въпрос беше дали и след това щеше остане сам.