Без план Б

14

Сумирате ли разходите по обзавеждането, добавите ли стойността на картините по стените и разделите ли получената сума на площта на Центъра за посетители на „Минерва“, получената сума на квадратен метър ще ви отведе до извода, че това са най-скъпите корпоративни офиси в целия щат Мисисипи. Бруно Хикс обичаше да се хвали с резултата. Особено в присъствието на представители на пресата. Нищо чудно тази статистика да отговаряше на истината. За него това нямаше значение. Той не се интересуваше от такива подробности. Хикс се интересуваше най-вече как да създаде подходящо впечатление. Първата задача, с която „Минерва“ се зае, след като купи затвора, бе именно изграждането на Центъра за посетители, а задачата, която Хикс възложи на архитектите, бе съвсем ясна: погрижете се мястото да излъчва едно-единствено послание — пари, много пари.

Центърът за посетители бе разположен непосредствено до входа, точно срещу блоковете с килиите. Сградата бе едноетажна, облицована в светъл камък, а формата й наподобяваше буквата V. Това се дължеше донякъде и на ограниченото пространство, в което трябваше да се вмести тя. Основната причина обаче бе друга — от прозорците, разположени само от вътрешната страна на буквата V, не се виждаха нито блоковете с килиите, нито дворовете за разходка. Едното крило бе заето изцяло от конферентната зала. В мига, в който срещата, провела се в Блок 82, приключи, Хикс тръгна с бърза крачка по лабиринта от коридори, които пронизваха комплекса, но въпреки това закъсня. Той влетя през двойната врата с леко поруменяло лице и учестен дъх и завари шестима души да се взират в него. Трима от тях седяха от едната страна на продълговатата маса от черна елша. Двама — от другата. Последният се бе разположил в далечния край на масата. Шестимата бяха журналисти, дошли да получат повече информация за събитието, планирано в петък. И да попият всичко останало, което Хикс кажеше за времето, в което щяха да бъдат негова „пленена аудитория“, както се изразяваха специалистите по комуникация.

Хикс изчака Деймън Брокман, другият съосновател на „Минерва“, да заеме мястото си, а после даде знак на охранителя, който държеше гостите под око, да напусне стаята. След което започна обичайното си представление. Той застана начело на масата, разпери ръце като телевизионен проповедник и попита:

— Кажете ми истината! Тази стая създава ли у някого усещането, че се намира в затвор?

Петима журналисти поклатиха послушно глави. Шестият, онзи, който седеше в далечния край на масата, не реагира.

Хикс се усмихна и продължи с кратка разходка в миналото. Своето и на Брокман. Той разказа как двамата се срещнали преди три десетилетия като младши надзиратели в Лъбок, Тексас. Колко ужасени били от условията в затвора. От липсата на ресурси. От жестокото отношение, на което станали свидетели. После Хикс премина към философски разсъждения. Цитира Фуко. Цитира Бентъм. Използва теориите им, за да обясни създаването на „Минерва“. Затворът е кръстен на древноримската богиня на мъдростта и справедливостта. Поставя си за цел да разглежда затворниците като човешки същества. Да, разбира се, това са хора, които са допуснали грешки. Направили са лош избор в определени ситуации. Но хора, които имат потенциал. Които могат да дадат своя принос към обществото. Които биха могли да имат бъдеще, стига да се окажат в подходящата среда и да получат съответната подкрепа.

Хикс описа програмите за професионална квалификация, които „Минерва“ предлагаше. Хранителните режими и физическите упражнения, които осигуряваше. Проактивните здравни грижи, които предоставяше във всичките пет затвора. Хикс подкрепи думите си със статистически данни. Някои от които може и да отговаряха на истината. Той заяви, че наблюденията показват рязък ръст в трудоустрояването на бившите затворници след излизането им на свобода. И също така рязък спад в извършваните от тях престъпления. За финал Хикс обвърза всичко, казано дотук, със събитието, насрочено за петък. Перлата в короната на „Минерва“. Програмата, насочена към затворници с добро поведение, които имат достатъчно основания да претендират, че са жертви на съдебна грешка.

Въпросите, които журналистите задаваха на Хикс, неизменно бяха свързани с разни досадни подробности. Самоличността на инвеститорите. Подбора на персонала. Трудовите практики. Правилата за свиждане. Проблемите, свързани с насилието. Присъствието на банди. Хикс очакваше да го попитат за резултатите от дейността на „Минерва“. Този въпрос бе особено злободневен. Съпътстван от известни неясноти. Пикантни проблеми, които можеха да изскочат на бял свят, а можеха и да не изскочат в зависимост от това колко любопитна и напориста бе аудиторията. Проблеми, свързани с въпроса доколко морално е да се печели от нечие лишаване от свобода. Достатъчно ли е направено, за да се предотвратят случаите на сексуално насилие върху по-уязвимите затворници. Свидетелства за расови предразсъдъци сред надзирателите. Все неща, които изискваха повечко мисъл и такт.

След четвърт час петимата журналисти, седнали по-близо до Хикс, вече бяха задали обичайните си въпроси. Самият Хикс пък се бе опитал отговорите му да прозвучат така, сякаш чуваше тези въпроси за първи път. Сякаш те го бяха заинтригували. Той тъкмо се надяваше, че е отговорил на последния въпрос и срещата отива към своя край, когато се обади шестият журналист. Онзи, който седеше в далечния край на масата. Най-младият от всички. Той имаше кръгло, леко пухкаво лице, непокорни руси коси и бе облечен в избелели дрехи, купени от магазин за армейски излишъци. Прилича на Че Гевара, липсват му само барета с петолъчка и черни коси, помисли си Хикс. И мисия. До момента младежът бе проявил незначителен интерес към случващото се в стаята. Сякаш дремеше с отворени очи.

— Нивото на смъртност в затворите на „Минерва“ е шокиращо високо — каза той. — Каква е причината?

Хикс хвърли поглед към Брокман и се замисли за миг, след което облиза устни и отвърна:

— Смъртността в нашите центрове за изтърпяване на наказания съвсем не е висока. Защо сте на противното мнение?

Брокман извади телефона си от джоба. Той го задържа ниско, долепен плътно до крака си, за да не види никой, че пише съобщение.

— Имам си източници — заяви Че Гевара.

— Които не можете да разкриете, нали? — попита Хикс.

— Точно така.

Хикс се усмихна.

— Хвърляш въдицата си наслуки, нали, приятел? Само че си сбъркал езерото. Показателите, свързани с продължителността на живот и здравословното състояние на нашите затворници, са значително по-добри от тези в аналогични институции. И това не е случайно. А се дължи на нашата уникална, прогресивна и хуманна политика. Ако злощастната съдба ви отведе зад решетките, ще се озовете в „Минерва“. Това е гарантирано.

— Искате да кажете, че смъртността ви не е шокиращо висока?

— Точно това казвам.

— Можете ли да подкрепите думите си с данни?

— Разбира се.

— Защо тогава не ги публикувате?

— Защо да го правим? Статистиката не е чак толкова интересно нещо.

— И все пак би трябвало да ги публикувате. За повече прозрачност например.

— Публикуваме всичко, което изискват щатските и федералните закони.

— Което е нищожна част от информацията, която щатските и федералните затвори би трябвало да публикуват.

Хикс сви рамене.

— Ние не създаваме законите, а само ги изпълняваме. И то изключително стриктно.

— Вие използвате статистическите данни, за да заблуждавате обществеността. В затворите ви е налице сериозен проблем с наркотиците, а вие се опитвате да го прикриете. Когато някой затворник вземе свръхдоза и се наложи да постъпи в болница, вие представяте хоспитализацията като превантивна мярка, продиктувана от вашата хуманност. Лесно е да се скрие истината, когато някой затворник се възстанови след свръхдоза. Но когато умре? Нещата се усложняват, нали?

— Грешите. Вижте, мога ли да се закълна, че никой няма да вкара наркотици в нито един от нашите центрове? Не. Такава е реалността, в която живеем. Не съм толкова наивен. Но става ли въпрос за наркотици, „Минерва“ полага далеч по-големи усилия да защити и подкрепи хората вътре от всички останали затвори. Не искаме да допуснем в нашите центрове за изтърпяване на наказания да умират хора.

— Докажете го. Покажете ни данни.

— Аз…

На вратата зад Хикс се почука силно и охранителят, който бе наблюдавал журналистите, влезе отново в стаята.

— Извинявам се, че ви прекъсвам, господин Хикс — каза той, — но ви търсят по телефона.

— Кажи, че ще върна обаждането. Зает съм в момента.

— Обажда се губернаторът, господин Хикс.

— О! Какво иска?

— Не каза. Но заяви, че е спешно.

— Добре. Предполагам, че не бива да карам губернатора да чака. Ще изпратиш ли нашите гости до изхода?

— С удоволствие — кимна охранителят.

Хикс се обърна към журналистите:

— Съжалявам, но се налага да приключим. Много жалко, тъй като дебатът ми харесваше. Обещавам да предоставя информацията за смъртността на нашия приятел в края на масата. Стига юристите да ми позволят, разбира се. Трябва да бъдем особено внимателни, когато публикуваме подобна служебна информация. Длъжни сме да се съобразяваме с изискванията на комисията по етика. Ще поговоря и с някой от нашите затворници. Ще го попитам дали е съгласен да разговаря с вас. Когато „Минерва“ пое този затвор, въпросният човек имаше проблем с едното си око. Двамата с Деймън бяхме свидетели на подобен случай преди години, когато работехме за друг оператор на затвори. Компанията отказа да повика лекар заради високите разходи. Тя не осигуряваше и медицински застраховки. Състоянието на затворника се влоши и в крайна сметка той ослепя и с двете очи. Същото щеше да се случи и с нашия човек, но ние му осигурихме проактивно лечение. Сега той е художник. Рисува акварели. Част от платната му са изложени в галерия в Джаксън. Той може да ви разкаже от собствен опит за нашата хуманна политика. Гарантирам ви, в нея няма място за мъртви наркомани.

Хикс стисна ръката на всеки от шестимата журналисти и когато последният от тях напусна стаята, той се отпусна тежко на мястото си.

— Лоша работа. Висока смъртност, а? Това попадна прекалено близо до целта.

— Кое е това хлапе? — попита Брокман. — Харесва ми. Открило е отличен начин да следи смъртността в резултат на свръхдоза наркотици. Трябва да го използваме срещу онези мръсници от „Къртис“. Трябва да съберем малко компромат и да ги злепоставим, когато изтече договорът им в Канзас.

— Имаме по-належащи проблеми. Но трябва да държим хлапето под око. Денонощно, докато не напусне града.

— Не е необходимо. То не представлява опасност. Не знае нищо. Както сам каза, хвърля въдицата на сляпо.

— Не представлява опасност, но засега. Не можем да допуснем да започне да си вре носа наоколо. Да задава въпроси. Не и ако се интересува от употребата на наркотици в затворите.

— Какво толкова, ако търси информация за наркотици? Няма да я открие. Не и такава, която да свърже с нас.

— Пропускаш най-важното. Наркотиците не се появяват изневиделица. Някой трябва да ги вкара вътре. А ние не можем да си позволим да отделим хора, които да проверяват всички колети, получавани в затвора. Или, което е по-важното, изпращани от затвора.

Брокман се замисли за миг.

— Прав си. Остави това на мен. Ще уредя да наблюдават това хлапе. И да охладят ентусиазма му, ако се наложи.

— Добре. Но това ме подсеща за нещо друго. За онзи тип от Колорадо, който може да е надникнал в плика.

Мисля, че е най-добре да изчакаме и да видим дали ще се появи в града.

— Няма.

— И все пак би могъл да го направи. Не бива да допуснем и най-малката възможност пътищата им с онова журналистче да се пресекат. Тогава ще ни се наложи да решаваме два проблема.

— Излишно се тревожиш.

— Грижа се за общата ни безопасност. И за съвместната ни инвестиция. Налага се да направим промени в плана.

— Няма да отменим церемонията, нито ще я проведем зад закрити врата. Не слушай Ривърдейл. Онзи човек…

— Не се тревожа за медийното отразяване. То няма да ни навреди. Може да ни бъде само от полза. Какво ще стане в най-лошия случай? Скитникът ще види телевизионен репортаж или ще прочете статия, илюстрирана със снимка. След събитието ще бъде прекалено късно, за да направи каквото и да било. Опасността се крие в появата му тук. Във възможността да предизвика скандал. И да разпали любопитството на онова хлапе. Това е проблемът, който трябва да решим. Налага се да разположим кордона на по-голям периметър. Да проучим вариантите човекът от Колорадо да проникне тук. Той е бездомник все пак. Възможностите му са ограничени. Трябва да определим евентуалните маршрути за проникване в града и да разположим хора на всички възлови места.

— Предполагам, че няма да навреди. Но все си мисля, че той няма да се появи.

— Трябва да допуснем възможността да пристигне тук. Въпросът е как. Той няма кола. И не може да вземе под наем, тъй като няма шофьорска книжка.

— Може да открадне.

— Не е изключено. Какво друго?

— Някой познат може да го докара до тук. Или да се качи на автостоп.

— Не е изключено. Още?

— Може да постъпи по старомодния начин. Да вземе автобуса, ако има пари за билет. В Джаксън има автогара на „Грейхаунд“. Тя би трябвало да е най-близката до него.

— Възможно е. Ако се налага. Но ако не е потеглил вече, едва ли ще пристигне навреме. Какво друго може да направи?

Брокман помълча, след което заяви:

— Не се сещам.

— Добре. Ето какво трябва да направиш. Изпрати двама души на автогарата в Джаксън. Нека проследят всеки автобус, който пристигне от запад. Изпрати други двама на паркинга за камиони до бензиностанцията на Двайсета магистрала. Ако той реши да пътува на автостоп, какви са шансовете да намери шофьор, който да го докара от Колорадо директно в Уинсън? Нулеви. Защото ще му се наложи да смени няколко превозни средства. Последното място, на което може да се качи на някой камион, е доста далече от тук. Никой не взема стопаджии от градчета, в които има затвори. Изпрати още двама на връзката с Шейсет и седма магистрала, в случай че опита късмета си там. И още двама в участъка, където ремонтират Осемдесет и седма. Това се пада горе-долу по средата от тук до Джаксън. В случай че онзи тип открадне кола или пътува с приятел. Там пътят се стеснява до една лента. Скоростта е ограничена. Лесно може да се види кой шофира, кой се вози.

— Това изисква доста хора.

— Залозите са прекалено високи.

— А затворът? Къщата на Анджела? Да продължим ли наблюдението им?

— Разбира се. Какви гаранции имаме, че онзи тип няма да се промъкне в града?

— Изискват се още повече ресурси.

— Нямаме избор. Изтегли по двама надзиратели от всеки блок, но само служители на „Минерва“. Не използвай стари служители, наследени от предишната управа. Отмени почивните дни и увеличи смените, за да компенсираш недостига на персонал. Намери най-едрия надзирател, когото откриеш, и го дръж в резерв. А също и онези глупаци, които изпратихме в Колорадо. Щом някой докладва, че е видял нашия човек, изпрати ги да проверят сигнала. И се погрижи този път да го неутрализират както трябва.

— Само ако пристигнат достатъчно бързо. И ако нашите хора изобщо го забележат. Невъзможно е да покрием толкова голяма площ.

— Имам идея. Своеобразна застраховка, ако той все пак се промъкне. Нещо, което да го отклони от следата. Ще се погрижа за това, докато ти уреждаш логистиката.

— Ясно. Кажи на Моузли да разпрати допълнителни патрули. И да се погрижи всичките му екипи да разполагат с описанието на този Ричър.

— Добре, но искам ченгетата да го наблюдават отдалече. Трябва сами да решим проблема. Без официална намеса. И, Деймън? Провери всичко два пъти. Три пъти. Погрижи се всички да дадат най-доброто от себе си. Знаеш какво ще се случи, ако нещата в петък се объркат.