Без план Б

36

Харолд допря магнитната карта до електронната ключалка, монтирана върху вратата на стая 112. Механизмът изщрака тихо и цветът на миниатюрната лампичка се промени от червен на зелен. Харолд натисна рязко дръжката, бутна вратата и влетя в стаята, сякаш в коридора бушуваше пожар. Тримата го последваха. Четвъртият отвори вратата на стая 114. Той се оказа по-бавен с ключа. По-сдържан. И по-предпазлив, когато влезе вътре.

Стая 112 имаше съвсем стандартно разположение и обзавеждане. Обикновен гардероб вляво с отворени врати, метален лост за закачалки и рафт за дрехи отгоре. Срещу него бе разположена банята. Самата стая разполагаше с легло и кресло вдясно, и двете отрупани с прекалено много възглавници. На стената над леглото бе окачена картина с речен кораб. Прозорецът бе закрит със светли завеси. Бюрото вляво можеше да служи и като тоалетка. Над него висеше огледало. Мокетът бе протрит на местата, където гостите най-често бяха стъпвали.

Харолд заобиколи леглото и спря. То бе празно. Той потупа по рамото мъжа, който вървеше зад него, и посочи пода. Колегата му се наведе и отметна завивката на леглото. Надникна отдолу, изправи се и поклати глава. Харолд посочи банята. Мъжът, заел позиция най-близо до нея, отвори вратата с лявата си ръка. Протегна ръка и включи лампата. После пристъпи предпазливо — крачка, още една… Накрая стигна до завесата, зад която се намираше ваната.

Той излезе от банята и каза:

— Няма никого. Може Ричър да си е тръгнал. А може изобщо да не е бил тук.

Стая 114 бе огледален образ на 112. Обзавеждането й бе също толкова старо и захабено. Мокетът й бе също толкова протрит. Единствената разлика бе качеството на въздуха. В нея не миришеше на застояло или плесен. Не, въздухът в нея бе свеж, макар и леко влажен. Завесите бяха дръпнати встрани, а прозорецът бе отворен. Служителят на „Минерва“ — един от двамата, които бяха стояли на пост в автогарата, — го забеляза. И спря на прага на стаята. Зачуди се дали това означава, че жената е избягала. Или е част от някакъв капан. А може би жената просто обичаше чист въздух. Преди години той имаше приятелка, която се кълнеше, че не може да спи на затворен прозорец.

Мъжът пристъпи напред. Бавно и внимателно. Стигна до вратата на банята. Вътре го чакаше Ричър. Той изскочи навън и удари по слепоочието новодошлия. Служителят на „Минерва“ залитна в коридора. Главата му се удари в стената, която се оказа от гипсокартон, и остави дупка в нея. Той размаха ръце и събори закачалките в гардероба, които се разпиляха шумно по пода.

Мъжете от стая 112 чуха шумотевицата. Те се обърнаха едновременно и впериха поглед в стената, която ги отделяше от съседната стая.

— Това е Ричър! — възкликна Харолд. — В другата стая. На вдовицата. Хванете го!

Мъжете се втурнаха навън и хукнаха към стая 114. И спряха. Вратата бе затворена, а те нямаха магнитна карта.

Ричър се прехвърли през прозореца, скочи навън и се приземи в тревната ивица, която минаваше по края на паркинга.

Другият служител от „Минерва“, който бе стоял на пост в автогарата, затропа по вратата. Но не получи отговор.

Ричър се втурна към прозореца на стая 112. Той бе само притворен. За което Ричър се бе погрижил предварително.

Харолд разбута тримата и затропа с длан по вратата на стая 114. Горната половина, онази над дръжката, поддаде навътре с поне два сантиметра, но ключалката не помръдна.

Харолд отстъпи назад, вдигна десния си крак и заби подметка във вратата, точно до дръжката на бравата. Цялата рамка се разтресе. Вратата се отвори. Тя обаче се блъсна в загубилия съзнание човек от „Минерва“, който лежеше на пода. Вратата отскочи от тялото му и се върна на мястото си в разкъртената рамка.

Ричър прекоси стая 112. Той открехна предпазливо своята врата и надзърна в коридора.

Харолд заби рамо във вратата на 114, избута краката на своя колега и освободи място, колкото да се провре вътре.

Ричър излезе в коридора.

— Мен ли търсите? — попита той.

Мъжът, който стоеше най-близо до него, се обърна. Беше шофьорът на онова беемве в Колорадо. Ричър вече се хвърляше към него. Той заби дясната си длан в брадичката му. Мъжът отметна глава назад. Краката му се отделиха от земята и той залитна като навит на руло килим. Следващият в редицата се опита да отскочи встрани и да се долепи до стената, за да не бъде размазан по нея. Това бе убиецът на Анджела Сейнт Врейн. Ричър се завъртя в кръста и заби десния си юмрук в слънчевия му сплит. Мъжът се преви надве. Буквално се сгъна в кръста. Тялото му зае хоризонтално положение, макар и само за миг. Ричър замахна сякаш с бухалка и стовари юмрук върху тила му. Коленете на убиеца на Анджела се подгънаха и той се свлече върху своя приятел. Телата на двамата образуваха буквата X, като челото на втория опираше в стената. Третият обходи с поглед тази сцена и хукна по коридора колкото се може по-далече. Целта му бе аварийният изход в другия край на северното крило. Ричър прескочи преплетените тела на пода и го подгони. Но човекът от „Минерва“ бе по-лек. По-бърз. И отчаян. Ричър не можеше да направи нищо. Той просто нямаше шанс да спечели това надбягване.

Вратата на една от стаите вдясно по коридора се отвори рязко. Това бе последната стая. Номер 121. От нея изскочи Хана. Тя се обърна с лице към бягащия. Застана леко разкрачена, в уверена, стабилна стойка. В двете си ръце държеше своя зиг-зауер, насочен право напред.

— Спри! — нареди тя. Тонът й подсказваше, че е напълно сериозна.

Бягащият намали скоростта, вдигна ръце и спря. А после се хвърли към пистолета. Хана се дръпна встрани и се озова извън обсега му. След което го изрита в слабините. Силно. Мъжът се преви. Захриптя. Писъкът замря на устните му. Хана го удари с коляно в лицето. Мъжът отхвръкна назад. Той се просна по гръб в коридора, като продължаваше да мърда. Но само за частица от секундата. Ричър се озова до него и го изрита в главата.

Хана хвана пистолета с дясната си ръка, наведе се и допря пръсти до врата на мъжа. Опитваше се да напипа пулса му. В този момент откъм коридора долетя нов шум. Беше Харолд. Той отново бе отворил вратата на стая 114. Когато излезе в коридора, сякаш изпълни пространството между двете стени, толкова широки бяха раменете му. Хана се изправи и застана до Ричър. В продължение на една-две секунди никой не каза нито дума.

Тишината наруши Харолд.

— Свали пистолета, момиченце — каза той. — Да поговорим.

Хана вдигна пистолета и отново го стисна с две ръце.

— Няма да го сваля. И няма какво да говорим.

Харолд пристъпи напред.

— Спри! — предупреди го Хана.

Жестока, злобна гримаса разкриви лицето на Харолд. Той отново пристъпи напред.

— Не се шегувам! — каза Хана. — Спри!

Харолд направи нова крачка.

Хана пое дъх, задържа го, прицели се в гърдите на Харолд и натисна спусъка. Шумът бе оглушителен. Изскочилата гилза се удари в стената, отскочи и падна на мокета до крака на Ричър. Харолд се олюля назад. И падна. След което не помръдна.

Хана пристъпи напред. Искаше да се наведе и да провери дали Харолд е жив. Ричър я сграбчи за ръката и я дръпна назад.

— Пусни ме! — Хана се задърпа, за да се освободи. — Трябва да разбера дали…

Харолд седна на пода. Лицето му бе разкривено от гняв. Ризата му бе скъсана. Под дупката в плата прозираше метал. Той бе облякъл бронирана жилетка. Нишките й се бяха разкъсали като вратарска мрежа, спряла добре насочена топка. Повърхността й бе деформирана. Куршумът бе сплеснат. Но плочките в бронираната жилетка бяха свършили своята работа. Куршумът не бе преминал през тях.

В подобни ситуации Ричър следваше едно правило. Падне ли врагът ти на земята, не бива да става. Довърши го на момента. Без милост. Без колебание. Намесата на Хана обаче го бе забавила. Бе му отнела цяла секунда. А това бе достатъчно падналият да се изправи.

Харолд стоеше широко разкрачен. Кокал четата на юмруците му опираха в двете стени на коридора. Ръцете и краката му бяха дълги колкото тези на Ричър. Може би дори по-дълги. Което беше проблем. Защото лишаваше Ричър от едно от обичайните му предимства. В ръкопашен бой той обикновено оставаше извън обсега на противника и въпреки това успяваше да му нанесе силни удари. Но сега бе невъзможно да удари Харолд, без да рискува самият той да понесе ответен. И да пострада сериозно. Подобна перспектива не радваше Ричър. Това ограничаваше неговата ефективност. Намаляваше шансовете му за успех.

Харолд пристъпи и размърда рамене като борец от старата школа. Той сякаш бе прочел мислите на Ричър. На лицето му се появи злобна усмивка. Юмруците му приличаха на пневматични чукове. Теглото също бе на негова страна. Харолд можеше да нанесе само един удар и всичко да приключи и той го знаеше.

Ричър също го знаеше. Но знаеше и нещо друго: понякога иглата е по-ефективна от чука.

— Внимавай — каза Ричър. — Гледай да не влачиш юмруците си по земята.

Харолд присви очи.

— Няма да те приемат в болница, ако се нараниш сам. Ще те изпратят при ветеринар. А после ще се озовеш в зоопарка. Или в цирка.

Харолд се втурна напред. Той замахна с намерението да нанесе страховито дясно кроше. Движението му бе плавно и елегантно. Добре отработено. Ричър не се съмняваше, че още първият контакт на юмрука на Харолд с черепа му ще има катастрофален ефект. Но той очакваше този удар. Затова изви назад горната половина на тялото си. Точно толкова, колкото бе необходимо юмрукът на Харолд да профучи пред носа му. Юмрукът продължи своето движение. Той се заби в стената и натроши тънките дървени летви, които поддържаха гипсовата мазилка. Харолд изкрещя и дръпна ръката си, но не успя да я измъкне. Юмрукът му се бе заплел като риба в мрежата.

Ричър пристъпи и го удари на свой ред. Ударът му бе страховит. Брутален. Попадна точно зад ухото на Харолд. Главата му се завъртя на една страна. Този удар би свалил всеки друг човек. Би го запратил в безсъзнание. И то задълго време. Може би дори завинаги. Но Харолд само разтърси своята глава. Изплю малко кръв. И се ухили.

Ричър смени целта си. Той нанесе удар отстрани в коляното на противника, а после заби ръба на дланта си в обездвижената от стената ръка, точно под лакътя. Ставата се обърна в другата посока. Костите се раздалечиха. Сухожилията не издържаха. Връзките се разкъсаха. Харолд изрева от болка и гняв. Той използва свободната си ръка, сграбчи обездвижената, завъртя я и задърпа с всички сили. Дървените летви поддадоха. Острите им краища разкъсаха китката и дланта му. Ръката му увисна безпомощно. Харолд не можеше да я контролира. От нея потече кръв. Един нокът изхвърчай одраска Ричър по скулата.

Харолд пристъпи напред, но спря и изръмжа от болка. Коляното му също бе пострадало. То не бе в състояние да поеме цялата му тежест. Дясната му ръка висеше безполезна. Затова той използва лявата си ръка и посегна да извади пистолета, мушнат в колана.

След което се накани да го вдигне.

Ричър обаче не стоеше неподвижно. Той вече се хвърляше към Харолд с цялата бързина, на която бе способен. Мястото обаче бе ограничено. То предоставяше прекалено малко пространство за маневри. Ричър прецени, че ще има само един шанс. Той се нуждаеше от инерция. От фокус. Затова скочи напред и заби дясното си рамо в гръдния кош на врага си, точно там, където го бе ударил куршумът на Хана. Където ребрата на Харолд бяха поели енергията на парчето олово. Където ребрата на Харолд може би бяха счупени.

Харолд залитна назад и падна по гръб. Той изпусна пистолета. Зави от болка. Краката му затрепериха в конвулсии. Ръцете му се разпериха встрани. Ричър пристъпи напред, за да прецени къде точно да го удари. Или изрита. Или настъпи. Харолд продължаваше да се тресе целият. Което не позволяваше на Ричър да го удари както трябва. А после Харолд се изправи рязко, сякаш правеше коремни преси във фитнеса. Той се пресегна и обви здравата си ръка около краката на Ричър. Плъзна я надолу и стисна здраво точно зад коленете му. А после отметна тяло назад и задърпа с всички сили.

Коленете на Ричър се сгънаха. Той не можеше да направи нищо, за да попречи на Харолд да го свали на земята. И Ричър го знаеше. Затова реши да не се бори с гравитацията. Вместо това се прицели и заби двете си колене в гърдите на своя противник.

Може би гръдната кост на Харолд вече бе пострадала от изстрела на Хана. Може би бе отслабена от удара с рамо на Ричър. Може би просто костите на Харолд бяха по-слаби. Каквато и да бе причината, гръдната му кост се счупи. Белите му дробове бяха премазани. А също сърцето, черният дроб и куп други органи. Тялото се сгърчи в последен спазъм. Харолд изви глава настрани и не помръдна повече.

Бруно Хикс беше буден. Бе направил всичко, за което се бе сетил, за да може да заспи. Билков чай. Уиски. Медитация. Нищо не се бе получило. В гърдите му се надигна гняв. Броени часове го деляха от голямата му реч. Той не искаше под очите му да се появят тъмни кръгове само защото е недоспал. Не искаше да обърка някое изречение само защото е прекалено уморен, за да се концентрира.

Хикс заби поглед в тавана и си представи, че се намира на плажа на тропически остров. Той бе прочел някъде за подобни техники за релаксация и се надяваше тази да му помогне. Хикс отиде още по-далеч. Представи си, че държи коктейл в ръка. Може би пиня колада, а може би дайкири. Още не бе решил кой точно, когато спокойствието му бе нарушено от мобилния му телефон. Беше съобщение от Брокман.

Това беше. Всичко щеше да се оправи. Харолд щеше да се погрижи за Ричър. Време бе късметът да обърне гръб на този досадник. И ако това не се случеше точно сега, ако Харолд се провалеше, нещата пак щяха да се наредят. Хикс вече се бе погрижил затова, бе подготвил резервен вариант. Нямаше за какво да се притеснява. В случай на необходимост той щеше да прибегне до своята „застраховка“.

Хикс бе напълно уверен във въпросната застраховка. Бележката изглеждаше доста убедителна. Той бе вложил много мисъл в нея. И не се притесняваше дали Ричър ще я вземе за чиста монета, или не. Важното бе да я прочете, след което сам щеше да поиска да провери истина ли е, или не. Стига да се справеше с Харолд, разбира се. Брокман бе намекнал, че Харолд ще откаже да я вземе заради някаква си там криворазбрана гордост. Хикс си представи плика зарязан в дома на Харолд. Или в колата му. Изхвърлен в кошчето. Но после се овладя и отново си представи как се излежава на онзи плаж. Нямаше причина да се тревожи. Планът му бе толкова изящен. Изтънчен. Невъзможно бе да бъде осуетен от някакъв досаден простак.