Без план Б

8

Когато дойде в съзнание, Ричър установи, че ушите му пищят. Остра болка пронизваше главата му. Тежестта на разкривения метал върху гърдите му затрудняваше дишането. Минаха секунда-две, преди да осъзнае какво го притиска към земята. Следващите пет минути преминаха в бутане, повдигане и плъзгане, преди Ричър да се освободи.

В началото на уличката се бе събрала малка тълпа. Ричър разпозна някои хора. Те бяха сред зяпачите, скупчили се край автобуса, премазал Анджела Сейнт Врейн. Глъчката и възбудата там явно бяха стихнали. И тези хора се бяха досетили, че случилото се в малката уличка е далеч по-интересно. Разбира се, те предпочитаха само да гледат, но не и да се намесват. Ричър почти се бе измъкнал изпод купчината желязо, когато двама по-млади мъже пристъпиха към него и се опитаха да го хванат за ръцете.

Ричър ги отблъсна.

— Добре ли си, приятел? — попита единият.

Ричър не отговори.

— Защото ни се стори, че чухме изстрели. — Младежът сви рамене и добави: — Явно е бил трясъкът от чупенето на метала.

Ричър си пое дълбоко дъх няколко пъти, изчака тълпата да се разпръсне и огледа уличката. Видя следите от гуми по асфалта. Петната от боя на две места върху стената. Голямата вдлъбнатина в най-близкия контейнер за боклук. Парчетата стъкло тук-там. Но от пистолета нямаше и следа. Нито от мъжете със суитчърите. Или от колата. От черната торба за боклук. От дамската чанта. От плика с документите.

Когато Ричър се върна на главната улица, градските служби вече бяха реагирали на трагедията. Движението във всички посоки бе спряно от четири двойки патрулни автомобили, застанали под ъгъл един спрямо друг, включили сините си лампи. Встрани от автобуса, над мястото, където лежеше тялото на Анджела Сейнт Врейн, бе издигната тента. По-скоро за да попречат на телевизионните оператори и журналистите с големи обективи, отколкото, за да предпазят местопрестъплението от капризите на времето, каза си Ричър. Отговорът на въпроса какво бе убило жената бе очевиден. Не така стояха нещата с въпроса кой. И с въпроса защо.

Ричър видя четирима униформени полицаи да разпитват последните зяпачи. Той продължи да се оглежда, докато не забеляза мъж с костюм, появил се иззад автобуса. Непознатият носеше нитрилни ръкавици и държеше в лявата си ръка малък черен бележник. Според Ричър фактът, че изпращаха разследващ полицай на събитие, което на пръв поглед приличаше на обикновена пътна злополука, говореше достатъчно красноречиво за нивото на престъпност в града. Ричър не се оплакваше от това. Напротив, така нямаше да се наложи да търси полицейското управление, което щеше да му спести време.

Ричър предположи, че разследващият е някъде между трийсет и трийсет и пет годишен. На ръст бе около сто осемдесет и три сантиметра и определено изглеждаше в добра форма. Косата му бе подстригана съвсем късо. Ръбът на панталоните му бе остър като бръснач. Ризата му изглеждаше току-що изгладена. Възелът на вратовръзката му бе стегнат. Обувките му можеха да послужат като огледало.

Ченгето долови погледа на Ричър, отиде при него и протегна ръка:

— Хеъруд, полицейско управление на Джерардсвил. Мога ли да ви помогна?

Ричър разказа всичко, което бе видял на кръстовището, като не пропусна и случилото се впоследствие в малката уличка. Той изложи информацията бавно, разделяйки я на малки блокове с цел по-лесното й усвояване. Хеъруд си записа абсолютно всичко. Без да пропусне нито една подробност. Без да обобщава каквото и да било. И без да си губи времето с ненужни въпроси за адреса или местоработата на Ричър.

Когато двамата приключиха, Ричър взе визитната картичка на Хеъруд и обеща да позвъни, ако си спомни още подробности. След което си тръгна. Не се съмняваше, че разследването е поверено в добри ръце. Той се замисли дали да не напусне града на автостоп, но се отказа. Главата го болеше. Цялото му тяло бе натъртено. Един хубав сън щеше да му се отрази добре. Щеше да му помогне да се съвземе по-бързо. Имаше и още нещо. Онези двамата със суитчърите можеха да се върнат. Очевидно трябваше да ремонтират колата. И вероятно щяха да предадат плика на някого. Или да го приберат на сигурно място. След което щяха да започнат да се тревожат за свидетеля, който бяха оставили след себе си. И евентуално да решат да направят нещо по въпроса.

Ричър искрено се надяваше на това.

Градът не беше голям. Ричър прекара следобеда, обикаляйки най-популярните места. Той ту се шляеше по улиците, ту се зазяпваше по витрините на магазините, ту сядаше в някое кафене на открито и пиеше кафе. Отначало това му се стори приятен начин за убиване на времето. Центърът бе осеян с пешеходни зони, приятни заведения и множество дървета. Местните жители се оказаха смесица от студенти, млади родители с бебешки колички, амбициозни професионалисти, облекли се умишлено небрежно. Но колкото повече обикаляше Ричър, толкова повече се ядосваше. Налагаше се да приеме фактите. Ако той бе стръвта, очевидно не примамваше рибите. Затова се отказа от първоначалната си идея и тръгна на юг към два хотела извън града, които бе забелязал на идване предишния ден.

Оказа се, че Ричър греши.

И той го осъзна, преди да измине две преки. Някой го наблюдаваше. Някой не откъсваше поглед от него. Ричър го усещаше. Студени тръпки пропълзяха по основата на врата му. Чисто първична реакция. Механизъм за ранно предупреждение, заложен в най-примитивната част на мозъка му. Фино настроен. Високо надежден. Сигнал, който никога не бива да бъде пренебрегван.

Ричър спря пред първия магазин, който видя. Тук продаваха скъпи шоколади в ярки опаковки. Той се взря във витрината. Не го интересуваха старите ламаринени кутии и огромните купчини трюфели. А отраженията в стъклото.

По улицата мина черен пикап с повдигнато окачване и хромирани джанти. Предната дясна седалка бе празна. Шофьорът не обърна никакво внимание на Ричър. След пикапа мина сребрист джип с два каяка на покрива и червеникави пръски кал по ламарините. Шофьорът му не откъсваше поглед от задницата на пикапа. Третият автомобил беше бял седан. Тойота корола.

Нещо в нея се стори познато на Ричър. Не можеше да бъде сигурен, че е виждал тази кола и преди. Моделът бе доста популярен. Но тогава колата приближи. Студените тръпки по врата на Ричър станаха още по-силни. Той видя мъжа на предната дясна седалка. Двайсет и пет годишен. Слаб и жилав. Къса коса. Синя тениска. Спокойно можеше да бъде клонинг на мъжа, който блъсна Анджела Сейнт Врейн пред автобуса, с тази разлика, че лицето му бе невредимо. Той гледаше право към Ричър. В това не можеше да има никакво съмнение. Мъжът не откъсна очи от Ричър, докато колата не отмина, после сведе поглед към телефона си и накрая се обърна назад.

Ричър отмина магазина за шоколади. Тойотата зави вдясно в следващата пряка. Ричър предположи, че шофьорът ще направи още един десен завой. И още един. Той изчисли наум колко време ще отнеме това, след което пресече улицата. Което му даде възможност да се огледа в двете посоки, без да издаде подозренията си. Тойотата бе спряла една пряка по-назад. Ричър продължи. Крачеше спокойно — нито прекалено забързано, нито прекалено лениво. Не правеше нищо, което да издаде факта, че е забелязал колата, която го следеше. Ричър зави в първата странична уличка. Тя много приличаше на онази, в която бе настигнал убиеца на Анджела. Чиста. Подредена. С контейнери за боклук, строени в редица. Аварийни стълби, които изглеждаха здрави. Но имаше една голяма разлика. Строително скеле, издигнато покрай фасадата на сградата вляво. То достигаше покрива, от който липсваха част от улуците.

Тойотата не бе продължила надолу по улицата.

Ричър се облегна на стената и пристъпи бавно към тротоара. Той видя предницата на бялата кола, спряла до бордюра, достатъчно далече от уличката, за да не изглежда подозрително. Ричър се върна при скелето. Металните пръти бяха закрепени с помощта на скоби и болтове. И то много здраво. Не можеше да измъкне дори един от тях. Не и бързо. Не и без инструменти. Затова той опита късмета си с дъските, които оформяха най-долната платформа. Тази в центъра не бе закрепена по никакъв начин. Той я повдигна и измъкна, след което я понесе по улицата. Колата бе почти срещу него. Ричър се надяваше хората, които го търсят, да започнат да губят търпение. Той се надяваше да започнат да се отегчават. Да решат да форсират събитията. Да влязат в уличката, както бе направил по-рано онзи тип с беемвето. И тогава Ричър щеше да стовари дъската върху предното стъкло. Да удари шофьора в гърдите. Да счупи ребрата му. А можеше тя да попадне и в главата му. Направо да я откъсне от раменете. Тогава Ричър и мъжът на дясната седалка щяха да се изправят сами един срещу друг.

Тойотата не помръдна.

Изминаха десет минути. Двайсет. Половин час.

Тойотата не помръдна.

Ричър бе търпелив човек. Той бе в състояние да чака по-дълго от всеки друг. Това умение бе усвоил през годините, прекарани в армията, и бе доразвил впоследствие. В същото време обаче Ричър бе реалист. Той знаеше, че има неща, които никога няма да се случат, колкото и дълго да чака човек. Мъжът в тойотата бе погледнал телефона си. Което означаваше, че разполага със снимка, или най-малкото, с описание, осигурено от онези двамата, които Ричър бе срещнал по-рано. Нищо чудно те да бяха предали по телефона подробности за случилото се. Или пък четиримата да се бяха срещнали лице в лице. В такъв случай тези двамата бяха видели със собствените си очи резултата от сблъсъка на колегите си с Ричър. Затова щяха да действат предпазливо. Вероятно бяха достатъчно умни, за да подберат по-безопасно място, където да действат на спокойствие.

Ричър нямаше нищо против. Той бе търпелив човек, затова върна дъската на мястото, от което я бе взел. А после излезе на улицата и продължи по пътя си.

Един от хотелите в покрайнините на града изглеждаше сравнително нов. Той бе част от голяма верига, което го правеше анонимен, а това обикновено устройваше Ричър. Вторият хотел се намираше от другата страна на пътя. Той явно бе построен през 30-те години на миналия век. Сградата бе продълговата, ниска, с плосък покрив. Външните стени бяха покрити с розова мазилка. Хотелът разполагаше с дванайсет стаи, всяка с номер на вратата, издържана в стил ар деко. Рецепцията се намираше в по-отдалечения от града край на сградата. Над покрива се издигаше стълб с монтирана върху него фигура като от анимационен филм. Ананас в рокля, издържан в яркожълт и тюркоазен неон. Ананасът се бе ухилил широко. Ричър не бе сигурен дали усмивката му е дружелюбна, или е демонична.

В крайна сметка Ричър избра хотела с ананаса. От опит знаеше, че малките независими хотели, които не са част от големи вериги, отговарят по-добре на нуждите му. Служителите в тях не се интересуваха дали документите за самоличност на гостите са изтекли и не настояваха за плащания с кредитни карти. Ричър се насочи към рецепцията и щом влезе в нея, мигом се озова заобиколен от огледала, неон и мебели в стил ар деко. Иззад ъгъла в дъното на рецепцията се появи някакъв мъж. Той бе толкова слаб, че можеше да се нарече болезнено кльощав, а това в съчетание с оределите му посребрени коси затрудняваше определянето на възрастта му. Ризата му бе изпъстрена с папагали и палми. Тюркоазените му шорти висяха като чували върху мършавите му бедра, а наситеният им ярък цвят хвърляше синкави отблясъци върху бледите му крака.

Кльощавият предложи на Ричър стая за шейсет долара. Ричър контрира с предложение за осемдесет долара в брой, ако получи стая без съседи отляво и отдясно. Кльощавият с радост прие предложението. Той прибра допълнителната двайсетачка и връчи на Ричър първо ключа за стая №12, а после и оръфан регистър на гостите и химикалка, за да се впише името си. Ричър надраска някакво име и подпис, измина цялата дължина на сградата и влезе в стаята си. В нея имаше легло. Гардероб. Стол. И баня. Стандартно обзавеждане на мотел. Плодовата тема не бе намерила своето продължение в интериора. Стаята изглеждаше мръсна на места, но това не бе проблем за Ричър. Той остави лампата включена в продължение на десетина минути, след което я угаси и се насочи към леглото.