Без план Б

44

Емерсън и Грейбър лесно откриха търсеното място в покрайнините на Уинсън. Грейбър шофираше черния микробус, който трябваше да се появи на срещата. Емерсън караше белия. Щом забелязаха изоставената фабрика, те продължиха още триста-четиристотин метра, но после отбиха от пътя, за да обсъдят следващия си ход.

Бяха пристигнали навреме. Мястото бе изолирано. На пръв поглед не криеше изненади. Единственият проблем, с който можеха да се сблъскат, бе как да проникнат в него. Определено не изглеждаше най-охраняваното място, на което бяха стъпвали. Емерсън и Грейбър бяха свикнали да работят в изоставени сгради. Тук обаче щяха да се срещнат с поне един човек. Може би с повече. А трябваше да вземат оборудването със себе си. Най-вече онзи варел. Което означаваше, че трябва да отворят портала. И то тихо.

Най-добрият сценарий предполагаше, че човекът, когото възнамеряваха да изненадат, вече е пристигнал тук. В такъв случай щяха да оставят хлороформа да си свърши работата, след което можеха да вдигат колкото си искат шум край портала. Можеха дори да го взривят с динамит, ако поискаха.

Емерсън и Грейбър прекараха следващите две минути в обсъждане на различни варианти, след което съставиха план. Съвсем прост план, но Емерсън най-много обичаше именно такива. Щяха да оставях двата микробуса на мястото, на което бяха спрели в момента. От белия щяха да вземат алуминиевата стълба, парче брезент и въже. Щяха да се покатерят по стената. Да проверят всички сгради зад оградата. Да вземат хлороформ. И да се надяват късметът да им се усмихне.

— Какво става? — попита отново Бегович.

Ричър знаеше, но не искаше да навлиза в подробности. Той си спомни какво му бе казал преди години един сержант в „Левънуърт“, докато очакваше да ескортира някакъв затворник. Сержантът му бе обяснил, че вратите на затворите по принцип не стоят отключени с възможността да бъдат заключени при необходимост. Точно обратно. Естественото им състояние е да стоят заключени и да могат да бъдат отключени при необходимост. Механизмът им залага на принципите на действие на два магнита. Един постоянен магнити един електромагнит. Постоянният магнит е вграден в стената. Той задвижва стоманените шипове по канала във вратата и отвора в рамката. Така вратата се заключва. Ако електромагнитът получи ток, той се активира и тъй като е по-силен от постоянния магнит, издърпва стоманените шипове в обратната посока и отключва вратата.

Системата има две предимства. Вратите лесно се заключват или отключват дистанционно. Въпрос единствено на пропускане или непропускане на ток към електромагнита. Ако поради някаква причина електрозахранването бъде прекъснато, вратите автоматично се заключват.

Някой се бе досетил, че Ричър е успял да отвори всички врати по пътя си. Надзирателите не можеха да ги заключат по обичайния начин, тъй като Ричър бе смазал с чук контролното табло. Затова те бяха изключили тока. Резервните електрически мрежи не бяха свързани с ключалките и това не бе случайно. Ричър можеше само да се възхити на простотата на това решение. Което не означаваше, че не осъзнава колко сериозно е загазил. Той бе уловен в капан на място, което бе проектирано така, че да не позволи на никого да избяга. Единственото му спасение бе свързано с пропускането на ток през електромагнита във вратата. А това определено бе невъзможно да се случи от мястото, на което Ричър се намираше в момента.

Освен ако…

Специалистите, проектирали затвора, не бяха предвидили, че някоя килия може да е пълна с медицинско оборудване. Ричър си припомни набързо какво бе видял в W1. И реши, че може би има шанс, ако знанията му по физика от гимназията не го подведат. Той завъртя Бегович в обратната посока и му нареди да го следва.

Ричър грабна руло тоалетна хартия от странната комбинация между стоманена тоалетна, мивка и огледало, монтирана в единия ъгъл на килията, и го подхвърли на Бегович с думите:

— Махни цялата хартия. Трябва ми само картонената тръбичка отдолу. Ясно ли е?

— Разбира се.

Бегович хвана рулото, пъхна показалец в тръбичката и започна да развива.

— Изчакай ме тук! Ей сега се връщам!

Ричър влетя в килия WЗ, извади чука от калъфката и използва по-острия му връх, който бе извит и раздвоен, предназначен за вадене на пирони, за да откърти металната разпределителна кутия, от която излизаха кабелите за осветлението на тавана. Той отскубна жиците и повтори операцията в килии W5 и W7. Накрая се върна в W1 и откри, че Бегович вече е развил рулото тоалетна хартия. Ричър взе ножа от калъфката и разряза изолацията в края на първия кабел, който бе отскубнал. Притисна парченцата пластмаса с единия палец и показалец, а снопчето медна тел — с другия си палец и показалец. Ричър ги задърпа в противоположна посока и лъскавата медна тел се измъкна от изолацията като змия, която сменя кожата си. Той повтори процеса с останалите кабели, в резултат на което вече разполагаше с три двуметрови парчета медна жица, които съедини, омота краищата им и ги затегна със зъби.

— Добре — каза Ричър. — Дръж сега картонената тръбичка. Дръж я здраво. Не позволявай да се върти.

Той започна да навива медния проводник около картона, нагоре-надолу, напред-назад и накрая получи стегната дебела намотка, от двата края на която висяха по десетина сантиметра жица. Той откачи дефибрилатора от стената и с помощта на изолирбанд свърза краищата на намотката с двата електрода. Когато приключи, Ричър тръгна по коридора и спря пред вратата. Тогава натисна онова копче на дефибрилатора, върху което пишеше „Зареждане“. Изчака светлината да се промени от червена на зелена. Завъртя потенциометъра на максимална стойност. Хвана изолираните дръжки. И поднесе намотката към рамката на вратата от противоположната страна на пантите, приблизително на половината й височина.

Ричър се обърна към Бегович и каза:

— Добре. Когато си готов, натисни червения бутон.

— Готов съм — отвърна Бегович, протегна костелив пръст и натисна кръглото копче.

Резултатът бе ослепителна светкавица като при гръмотевична буря. Последвана от тихо жужене като от претоварен бушон. Мирис на овъглен картон и горяща боя. И тихо трополене, когато намотката падна на пода с разтопени краища на медната жица.

— Добре, да се надяваме, че сме получили магнит — каза Ричър, отиде до W1 и се върна с дванайсет волтовия акумулатор, който взе от кутията с размери на ковчег. — Има само един начин да разберем.

Върху стената бе монтирана метална тръба, която излизаше от другия край на рамката на вратата, онзи с пантите. Ричър използва чука, за да я откърти от стената. Той издърпа кабел с дължина около метър, сряза го с ножа си и обели изолацията. Раздели края на кабела на две части, докато те станат достатъчно дълги, за да стигнат полюсите на акумулатора. Свърза първо положителния, после отрицателния. И се ослуша. Ричър си представи как чува стоманените шипове на заключващия механизъм да се подчиняват на електромагнитната сила и да се плъзгат бавно в каналите си във вътрешността на вратата. Той задържа жиците на място в продължение на двайсет секунди. Трийсет. Накрая ги пусна и се изправи.

Ричър грабна калъфката от възглавница и се обърна към Бегович:

— Готово! Получи се… или не се получи.

Беше се получило. Ричър бутна вратата. Тя се отвори. И той се озова лице в лице с трима души. Двама надзиратели с автомати АR-15 в ръце. И мъж с неестествено бледо лице и със скъп костюм.